Погледът
Джон, майсторът на словото, е вече при боговете
Световноизвестният американски писател почина на 76-годишна възраст в Бевърли Фармс, Масачузетс.
Носителят на “Пулицър”, чиито романи и разкази се превърнаха в хроника на живота в малкия американски град, бе един от най-продуктивните автори в Америка.
Най-известните му произведения са “Вещиците от Ийстуик” и “Кентавърът”, a поредицата за заека му донесе престижното отличие за романите “Заека богат” и “Заека се укроти”.
Публикувал е 22 романа и още дузина сборници с къси разкази, както и поезия, литературна критика, детски книжки, мемоари. Стотици от неговите разкази, критики, поеми се появяват в сп. “Ню Йоркър” (NewYorker.com).
В произведенията си той разглежда секса, изневярата, вярата, смъртта.
Ъпдайк спечели световна известност с романа си “Заеко, бягай”. Книгата бе избрана преди две години от читателите на “Ню Йорк таймс” за един от 25-те най-добри романа на последния четвърт век.
През 2006 г. излезе романът му “Терорист” – разказ за 18-годишен американски мюсюлманин, който попада в мрежите на фундаменталистки имам.
“Исках да представя терорист, роден в западна страна, да опиша някои страни от личността му, за да обясня кое го тласка към решението да се превърне в човешка бомба”, разказа 74-годишният тогава автор по телевизионния канал Ей Би Си.
Портретът, обрисуван от Ъпдайк, предизвика много критики в САЩ, който седем години след атентатите от 11 септември продължава да е крайно чувствителен към темата за тероризма.
Най-новата му книга излезе миналата година. “Вдовиците от Ийстуик” (Widows Of Eastwick) е продължение на “Вещиците от Ийстуик”, който беше екранизиран през 1987 г. с Джак Никълсън, Сюзан Сарандън, Шер и Мишел Пфайфър.
Ъпдайк е гостувал и в България. В разказа от 60-те “Българската поетеса”, смятан за автобиографичен, името на героинята е Вера Главанакова, но писателят всъщност описал срещата си с Блага Димитрова.
Творбата е преведена на български 37 години по-късно от Йордан Костурков и публикувана в кн. 3/2007 г. на сп. “Панорама”.
Забеляза я изведнъж, с крайчеца на окото си. Той се обърна с примряло сърце. Невероятно, тя не би могла да се намира тук, сега, тъкмо в този ресторант и тъкмо в деня, в който се е върнал в града, но това не попречи на сърцето му да застине в очакване: когато и двамата живееха в Ню Йорк, винаги им бе вървяло да се намират един друг, всеки път; и сега щеше да бъде още един път. В мига между разпознаването и обръщането той бе успял да намисли първите си думи; ще се изправи с онази неувереност, която тя намираше очарователна, ще отиде при нея и ще каже: “Хей! Това си ти.”
Лицето й ще се усмихне с очи, притворени като за прошка, и както винаги ще потрепне леко: “Аз съм.”
“Колко се радвам. И тъй съжалявам за всичко станало.” И всичко ще бъде разбрано, а нуждата от извинения, подобно на стена от книжни пламъци, през която са преминали като по чудо, отново ще се озове над тях.
Беше друга, не много млада жена, чиято коса – съвсем различна по цвят, видяна-недовидяна – му бе напомнила начина, по който нейната, разделена в средата и прибрана отзад в блестяща френска букла, врязваше на челото й двете си тъмни криле и го правеше ниско, напрегнато и подчертаваше погледа й. Той усети въпроса в очите на своите сътрапезници и отново се върна към разговора; от усилието да наложи лика на непознатата върху лика на другата очите го засмъдяха. Един от компанията на неговата маса – миловиден посивял банкер, чието благоразположение беше като щедър чек, безмълвно приспадна от общата стойност малка удръжка за проявена нетактичност, един скромен минус, внасян като приход за тяхното взаимно спокойствие – се усмихна предупредително, сякаш да възпре неговия порив да обясни, да прави признания. На масата се намираше и една възрастна застрахователна агентка, бивша колежка, която имаше безжалостната наблюдателност на статистик, но в поведението си бе вечно въодушевена и се правеше все на слисана.
– Виждам духове – обясни й той, а тя кимна, тъй като и тримата с веселото, убийствено лековерие на невярващи бяха разговаряли за призраци. Завесата на разговора отново ги обви, но дланите го засърбяха и като човек, пленен между две огледала, той сякаш усети чезнещите многобройни отражения на нейния поглед.
Когато се запознаха – в някакъв апартамент с грамадни картини, напомнящи дъски, и крехка покъщнина, която сякаш стоеше на пръсти, – тя защищаваше нещо, което съпругът й бе казал, а той с раздразнение се почуди как е възможно една тъй очевидно одухотворена и волева жена да се унижава и да подкрепя едно тъй глупаво мнение; тя сигурно бе почувствала през стаята неговото раздразнение, защото го погледа. Като поглед беше и безизразен, и неуловим, малко студен, непоколебимо твърд и все пак странно широк и дори открит – основният елемент на този поглед не се поддаваше на никакво определение. Очите й бяха единственото блестящо петно върху луничавото, изпито лице на мъжкарана, забележително главно с изострената си готовност да изразява удоволствие. Когато се смееше, зъбите й се оголваха като на череп, а когато се вторачваше, нейните големи, тъжни, безупречно очертани очи действаха непреклонно, като очи на статуя.
По-късно, когато познанството им надживя първоначалната неувереност, той я срещна в Музея на модерното изкуство на една изложба от стари филмови фотоси и тръгнал към нея с невинна радост, която присъствието й още тогава събуждаше у него, бе неочаквано пресрещнат от нейния поглед.
– Липсвахте ни в петък вечерта – каза тя.
– Тъй ли? Какво имаше в петък вечерта?
– О, нищо. Просто имахме малко празненство и ви очаквахме.
– Не бяхме поканени.
– Бяхте, как да не сте били. Телефонирах на жена Ви.
– Нищо не ми е казала. Сигурно е забравила.
– Все едно, не мисля, че има голямо значение.
– Не, има. Много съжалявам. С удоволствие щях да дойда. Интересно как е забравила; тя умира да ходи по гости.
– Да. – И погледът й го обърка, тъй като вече не бе насочен към него; враждебността между двете жени съществуваше, пред да я бе направил оправдана.
Още по-късно, на едно веселие, когато се бяха събрали всички, щом останаха за миг сами, той я целуна, но отговаряйки, устата й го смути; отдръпнал се, в очакване да открие на лицето й влажната и безформена топлина, която бе усетил с устните си, той срещна напрегнатия й поглед. В месеците, последвали целувката, той изпитваше истинско удоволствие да вижда как погледът й се отпуска. Под неговото, нейното тяло се пълнеше с нежност; късно една нощ, след друг подобен гуляй, легнала до него в предутринния мрак на своето невежество, жена му бе отбелязала с хладната, но честна преценка на съперницата, колко хубава е станала, тя – тя, другата – и полузаспал в топлото легло, на което вече бе изменил, той се почувства оправдан. Смехът й вече не избухваше така алчно, а очите й, преливащи от тайната, създадена от тях двамата, ставаха дълбоки и сякаш едва сега почваха да подхождат на онези момичешки черти, останали в другите ъгълчета на лицето й. И като я гледаше в отсрещния край на стаята, обвита с красотата, която той й бе дал, обземаше го гордостта на творец, на баща. Биваха ли заедно, между тях съществуваше един полъх на нежност, която при всяка раздяла бе отнасяна и приспивана като някакво призрачно дете. Но дори през тези месеци, когато лежаха заедно в дъното на своята тайна като в топла подземна килия, питайки се всеки път с растящото чувство на неизбежност какво биха сторили, ако тайната им рухне и всички я узнаят, към него от време на време проблясваше, макар и прикрито от сълзи и сънливост, непогрешимо обвиняващо ожесточение. Обвиняващо, но не в това беше същността му; неговото съзнание отбягваше прякото назоваване на натиска, който го поражда и който – както неусетно ставаше ясно – той бе безпомощен да осъществи. Всякога на раздяла тя оставяше подир себе си – в последния миг преди затварянето на вратата – един втренчен поглед и този поглед след това го преследваше като незаглъхващия равен звън на кристален съд.
Когато се видяха за последен път, месеците на нежността бяха вече забравени и в голотата си погледът бе станал яростен.
– Не ме ли обичаш?
Две семейства живееха в хаос, а неудържимият инстинкт, който го бе тласнал към нея, сега бе сведен до жалката необходимост да се крие и да моли.
– Не достатъчно. – Той го изрече просто, като факт, като нещо, което вече е станало ясно.
Но тя го прие като смъртен удар и от лицето, побеляло и изпито от понесените през последните дни сътресения, изпод тъмните криле на разделената върху челото й, прилепнала коса, нейният поглед се оживи – тъй хладнокръвно обуздан и тъй непреклонно враждебен, че седмици наред той не можеше да притвори очи, без да го види – сигурно тъкмо тъй жертвите на инквизицията продължават да виждат нажеженото желязо, с което са ги ослепили.
И сега, завърнал се в Ню Йорк, в самотните си разходки, успокоен от силната храна и полезните разговори, той се почувства тъй добре изцеден, че раната сякаш просто крещеше да бъде отново разпорена. Светналият град гъмжеше от всевъзможни острия. Струваше му се, че бледият овал на всяко лице, което се изплъзва от границите на зрението му, съдържа възможността да е нейно. Чувстваше, че тя го търси. Къде би го търсила? Напълно в неин стил би било чисто и просто да ходи по улиците, да се усмихва и да крачи, надявайки се да го срещне. Обзе го предчувствие и – да, разбира се! – тъкмо там, в очакване да прекоси Четиридесет и трета улица, с гръб към него, между две канцеларски куриерчета-порториканци, стоеше тя; човек не би могъл да се заблуди в очакването, изписано в наклонената й глава, ето я младежката извивка на скулестите й, изопната страни, тежкото руло на косата й, тъй лъскава и опъната, че както на времето си въобразяваше, фибите сигурно й причиняват болка. Той си проправи път с гърди, плах, готов да се пошегува и да види изненадата в лицето й, но тя се превърна в набръчкана гримирана жена с увиснала долна устна. Невярващ на очите си, той се огледа, а нейният поглед светна и изчезна в трептящата стъклена витрина на една модернистична банкова сграда. Пресичайки улицата, той надникна в банката, но там нямаше никой, никакво познато лице – само саксии с тропически растения, които изглеждаха далечно познати.
Върна се на работа. За сегашното му идване компанията бе наела кантората на някакъв човек в отпуска. Успя да се съсредоточи едва след като си въобрази, че всеки следващи пет минути са последното късче време, останало му до нейното появяване. Когато телефонът на писалището иззвъняваше, очакваше телефонистката да му съобщи, че го дири смутена жена с поразителни очи. Когато вървеше по коридорите, прекосяващите ги секретарки караха сърцето му, доловило някаква прилика, да затуптява. Връщаше се в наетата канцелария и се изненадваше, че не я намира там, иронично загледана в пожълтелите детски рисунки – от децата на друг човек, – залепени по стените. На тези стени отегченият следобед размазваше сенки. Оттатък стъклото на прозореца небостъргачите почваха да светват. Слезе с асансьора и се озова в хладния многолюден здрач, благодарен за нейната съобразителност; напълно й подхождаше най-напред да го остави да си свърши работния ден и едва тогава да оповести своето присъствие. В различните часове, прекарани заедно, тя винаги бе приемала ролята на грижлива съпруга. Но сега, сега тя вече можеше да не си крие, а той без угризения би я завел на вечеря. Отвори портфейла си да провери има ли достатъчно пари. Реши да й откаже да отидат на театър, макар че без съмнение тя ще предложи. Обичаше сцената. Но те имаха за себе си прекалено малко време, за да го пилеят в присъствието на нещо трето.
Бе наел стая в хотела, който все още смяташе за техен. За негова изненада тя не го очакваше във фоайето, където, изглежда, имаше тържество, същинско състезание по смях.
…Повика асансьора и се качи в стаята си. Наподобяваше стаите, които бяха делили, но всичко беше различно, освен крановете и банята, макар че и те бяха нагласени по друг начин. Облече чиста риза, смени вратовръзката. В огледалото зад него някакво бавно и кръшно движение, сякаш любопитните стъпки на жена, смрази гръбнака му; течението бе затворило вратата. Побягна от задушаващата го празна стая на улицата, да вдъхва там невероятната вероятност да я срещне. Вечеря в ресторанта, в който си бе намислил да отидат двамата. Принуден да даде цяла маса на сам мъж, келнерът изглеждаше раздразнен. Жената от двойката на съседната маса оправи обицата си с движение, което принадлежеше на другата; нейните уши не бяха пробивани и тази наивност на плътта й го бе очаровала. Въздържа се от кафе. Тази нощ трябваше най-усърдно да спечели малко сън.
Вървя, за да се измори. Бродуей преливаше от сблъсъците на двата пола – моряци и момичета, сводници и проститутки. Пролетта прониква в градовете чрез кръвта на техните жители. Страничните улички бяха притихнали като коридори на пулманови спални вагони, проточени в своята смаляваща се перспектива. Тя би го търсила на Пето авеню; там би я пратил инстинктът й на зяпач по витрините. Недалеч от Рокфелер Сентър той видя в далечината нейния силует, а отблизо забеляза някакъв моментен отпечатък от лицето й, който в миг отлетя, оставяйки след себе си развалините на лице, което никога не бе виждал, никога не бе целувал, нито пък бе разглеждал, спокойно извърнато на възглавницата. Веднъж или дваж дори съзря застанало в сянката на една врата, заспало свито върху една пейка, килната към Прометеевия фонтан, призрачното дете на тяхната любов; но не и нея с онази нейна уханна монолитност, която, придадеше ли се и нему, го изпълваше с необяснима и безгрижна лекота. Статистически погледнато, почна да му се струва чудно, че от толкова много лица нито едно не е нейното. Изглеждаше съвсем в реда на нещата да може да извлече нейното присъствие, подобно на лихва, от достатъчно количество пехбленда. Към него никога не е била резервирана и това нейно ужасно отсъствие съвсем не й подхождаше.
Луната благосклонно прибавяше своята крадена светлина към бездушното осветление около безледната пързалка за кънки. Сякаш доловили, че я търси, лицата се обръщаха, когато минаваше покрай тях. Всеки следващ миг го поразяваше с празнотата си – нямаше я; а знаеше тъй добре как ще протече срещата им. Очите й ще светнат към него, устата й ще се извие в неволната усмивка, с която поздравяваше всичките случайни свои преживелици, колкото сериозни и опасни да са те; погледът й ще увлече тялото напред и все по-плътна, близостта му до нея ще разтопи твърдостта, съзнателната студенина и… още какво? Какво беше онова, което съществуваше в нея още от началото и което в края, въпреки всички напрегнати удари на сърцето си, той бе подсилил – досущ като някакво първично и неясно пророчество, станало изведнъж безпомощно непреодолимо в стремежа му да го осъществи? Какво беше онова, чието име той никога не произнесе, може би защото суетността му отказваше да повярва, че то може едновременно да се отнася до него и да е съществувало преди него?
Запита се дали е вече достатъчно уморен. В нозете усещаше болка, която предвещава нещо подобно. Върна се в хотела. Тържествената атмосфера се бе разпръснала от фоайето. Не се забелязваше нито една знаменитост. Няколко добре облечени млади жени от онзи тип, който цъфти и вехне на хиляди из публичните места на градовете, стояха в очакване на компаньон или може би – на асансьор; и когато натисна бутона – без съмнение автоматично, – в края на зрителното му поле се очерта лице – то бе под такъв ъгъл, че главата му едва не се откъсна, обръщайки се, и почти на глас той каза:
– Не се плаши! Обичам те, разбира се.
Джон Ъпдайк
Превод: Кръстан Дянков
