ЛЕЛИНЧО

Разказ от Владимир ГЕОРГИЕВ

Беше ми някакъв роднина – не съвсем близък, но не и далечен. Понеже обаче живееше в София, когато идваше при нас, в провинцията, всички смятаха, че важен човек пристига, баба ми, вече болнава и кекава, ставаше рано, баница месеше, гонеше дядо ми от кухнята да не пречи, той нервно пушеше неговия вечен пакет „Дунав” пакет, без филтър, на вятъра, такето пазеше главата му, а тя раждаше такива попържни, че и днес ми е трудно да ги възпроизведа.

Нещо сега ме кара да го наричам вуйчо в паметта си, но май не ми беше точно такъв. Затова скришом и наум му викам лелинчо, понеже не знам какво точно означава това. По онова време почти всички жени около мен ми бяха лели, дори не каки, така че вероятно техните мъже са ми били лелинчовци. По-широко погледнато, всички жени, които може да бъдат неречени лели, по принцип са обзаведени с лелинчовци и затова относително спокойно този мой роднина ще бъде наречен тук лелинчо.

Та, идва, значи, лелинчо от София, бялата му като гол охлюв кола мазно спира над дувара на къщицата ни, пръдва яко за последно и гаси двигателя. Идва с жена си, тя пуши цигара, гледа вишната, забелязва, че още не е узряла, пита:

– Кога ще стане готова? Искам да ми наберете пет-шест кила и да ни направите вишновка, обичам да я пия следобяд…

Дядо тихо псува, а баба кима и записва всичко в ума си.

Софрата се нареждаше бързо, бяла покривка, извадена от най-дъбоката част на скрина, малко намирисва на нафталин, но е чиста, изгладена, с дантели и ресни, да й се ненагледаш. Отгоре слагаха едно по едно:

– Владко – иди до Виолета, магазинерката, да вземеш четвърт сирене.

Сиренето първо слагаха на масата, нали е скъпо, да се види, че имаме сирене, иначе само извара за нас си вземахме.

– Ой, забравих чедо, я дръж и тия пари, иди пак до Виолета, купи двеста грама хамбургски салам, ако няма – телешки вземи, от оня, големия, нали го знаеш, дето го купуваме за празници.

Да, знам го. Мързи ме, не ми се ходи по сто пъти до Виолета, ама нали съм послушен, вземам торбата и влача краката.

До сиреното слагат хамбургски салам, съвсем аристократично е вече, не само, че си извисяваме до столичаните, а и чак до Хамбург стигаме, Германия е вкъщи, върху масата, до дантелета с изрисувани бели казанлъшки рози и ресните, украсяващи ръчно изплетената покривка.

Баницата беше върхът на всичко, никога не съм ял през живота си по-хубава баница от бабината, само нейният зелник мереше сили с нея; и понеже вече съм в крайната част от този път, наречен живот, едва ли ще има време да хапна изобщо нещо подобно, докато съм още на път. „През моите кори вестник може да се чете – така казват за мене!”, хвалеше се баба, и с основание, отвън баницата беше леко запечена, хрупкава, а вътре, мека, свежа, мазна и вкусна, топи се в устата.

Точно когато идваше ред да си взема моето парче, лелинчо, вече развеселен от нещо, но не от алкохол, той не пиеше, само си вземаше за вкъщи, нали беше с белия гол охлюв, шофьорите не бива да пият – да, ама само алкохол не бива, та точно тогава той поискваше вода.

– Тичай, Владе – вика, – тичай до извора вода да налееш!

И ми дава измито стъклено шише с гумена тапа, от ония, в което продаваха малката радомирска боза навремето, по половин килограм. Плясва ме по врата, за да ме насърчи.

Вървя към извора и съм ядосан, и ми се плаче. Не е само че ме мързи, обидно ми е, какъв е тоя големец, жена му – и тя, като комин дими, цигара от цигара пали, идват, разпореждат се, вишновка искат, хамбургски салам, вода от извора, баба ми, цялата крива, вир вода ставаше баницата да омеси, да я изпече, а мен ми е жал, яд ме и ги мразя, тези столичани, мразя ги от дъното на душата си.

Минавам покрай дупката на змията, така кръстих малката назъбена пещеричка, обрасла с дива коприва, защото всеки ден ровех с една пръчка да намеря яйца там. Бяха ми обещали петдесет стотинки, ако донеса за един препаратор яйце от змия, той щял да го продупчи, да изтече жълтото в него и да си го има като черупка. А аз да си имам петдесет стотинки. Много ме беше страх от змии, и сега ме е страх, но петдесет стотинки са си петдесет стотинки, сега не са. Погледнах вътре – няма нито яйце, нито змия. Все някога ще дойде, казвам си, и продължавам. Изворът вече е близо.

Връщам се, шишето е пълно, водата – студена, лелинчо пие, почива за миг, примлясква и пак пие. Цялата й изпи на два пъти. Оригва, устата му е мазна, кефи се нещо, аз сядам на края на масата и виждам, че са останали в тавата малки парченца от кората на баницата, те са сочни, кафеникави, хрупкави, много ги обичам, дядо ми винаги ги пазеше за мен, протягам да си взема, да ги обера с пръсти, но пак чувам силния глас на лелинчо:

– Айде, бре юнак! Отивай за още. Тая вода няма напиване. Искам да донесеш още, студена да е, като сълза!

И ме фрасва по врата. Взимам бутилката и излизам. По бузата ми се стича сълза, но не е студена и не става за пиене, защото влезе в устата ми, опитах я, солена е. Мръсник с мръсник, да ти приседне дано тая вода, да се задавиш, от носа да ти излезе! Така мисля за него, но продължавам по пътя, този път дори не поглеждам към змийското гнездо, каква ти змия, там и лалугер няма да влезе, ама нали трябва все да се залъгвам с нещо, иначе откъде ще намеря петдесет стотинки, откъде изобщо ще намеря повод да си мечтая за тях, те ще са си само мои, може да си купя нещо, защо не.

Докато свърши обеда, още два пъти направих този курс, краката ми отмаляха, вече ми беше все едно, знаех, че няма да има за мен от онези кафеникави хрупкави краища на баницата, но някак се примирих, не ме беше яд на никого, стана ми безразлично и тъпо, дори за секунда се почувствах привилегирован или нещо такова.

Помня, че голият охлюв, бял, слузест и лъскав, пуфваше гъстия си дим, в него влизаше първо задникът на жената-леля, бялата й рокля се запецваше във вратата, тя я дръпваше, късаше я често, прищипаните краища се зъбеха грозно, ядосваше се, крещеше нещо, лелинчо се опитваше да й помогне, тя му шибваше един шамар и му се сопваше, че нещо не е направил както трябва. Лелинчо вземаше от баба кошницата с дарове, вдигаше ръка за сбогом и влизаше в охлюва, за да го кара.

Яд ме беше и на баба, задето си тровеше остатъците от здравето, и на дядо, който оставаше без пари за цигари, яд ме беше през цялото време, че робуват без причина, но нали ви казах, накрая вече, когато се връщах с четвъртата бутилка ледена вода от извора, вече ми беше безразлично и тъпо, бях разбрал нещо. Дори изобщо не си мислех за тази водна жаба, лелинчо ми.

Защото видях, че в онзи процеп, в онази малка пещеричка, там, където щях да намеря моето меко яйце от змия, да го открадна и да го продам за петдесет стотинки, там се гърчеше, риташе, мяташе, въртеше и извиваше голяма мишка или плъх, ухапан ли беше, отровен ли, той береше душа, издъхваше. Това можеше да съм аз. За петдесет стотинки.

И после разбирах, когато лелинчо си тръгнеше с леля-комина в разпрано бяло за София, яхнали своя гнусен охлюв, после ми ставаше ясно, че баба е заделила парче от баницата само за мен. Дядо пуши къс от „Дунав”-а без филтър, седи на стълбите пред входа на къщата, мълчи, кашля, обича ме и ме потупва по рамото. Той знае, че вече пораствам.