Драгомир Шопов – Стихове

ЗАДНИЯТ ДВОР

Все такъв е, какъвто го зная –
непроменен във времето отлетяло.
Вечер му свети лампа
от една сутеренна стая
и пътеката до оградата изглежда бяла.

А денем слънцето, сякаш скъперник
за малко върху тревата притихва.
Пречат му дърветата високи наверно,
затуй дворът без слънце е свикнал.

Без слънце са свикнали камъните, чешмата,
даже една забравена от децата топка.
А може би е свикнала с това и жената
в края на пейката приседнала кротко.

Тя сигурно в своя спомен наднича.
Там е млада, красива, влюбена.
Къде остана онова градско момиче?
Как всичко е вече изгубено.

Кой да й каже? – Старата къща
или врабчето, кацнало на балкона –
неин връстник?
Тя не отива никъде. Отникъде не се връща.
Животът й бе само миг.

Добре че задният двор е вечен –
макар и малък –
няколко стъпки вдясно и вляво.
Той не живее като обречен.
Един и същ – все тук си остава.

А  когато жената при Господ отиде,
когато вратата й завинаги се затвори,
дали няма задния двор отново да види –
може би светъл  и чист, гледан отгоре.

Той бе с нея в живота й тъжен до края.
И в отвъдното сърцето й с него ще е заето.
Бедната, няма да поиска от Господ рая,
а само това –
да остане в задния двор на небето.

ОБЪРКАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Във тишина,
ранена от гръмовен октомврийски вятър,
прозира  погледът
на моето скиталчество несвестно.
Все по-далечен е
огромният небесен шатър.
Аз знам,
че няма да го стигна. Не е лесно.
Душата няма как
да се сбогува със земята.
Привличането е
тревожно и безкрайно.
И целият сега –
подобно риба в сухото – се мятам,
но пак готов
да търся отговор на всяка земна тайна.
Ще се наложи
всички нужни думи да повторя,
да се досетя
как се казват цветето и коня по баира.
Тогава може би
самотна птица ще ми проговори,
несигурна,
че нещо от езика й разбирам.
Ще бъде тежко,
изпитание ще бъде
да си припомня,
че животът е до мене
и в него аз,
един от всички, на живот осъден,
ще преживявам смърти,
обичи, измени…
И ще си мисля,
че е вече късно
да проумея всичко. Малко ми остава.
Дано от времето последна дума да откъсна.
Пък после –
някога, тогава…