ОРФЕЙ

О, Евридика, към теб все по път обсаден от ревниви вакханки вървях.
И с пламъци черни пламтеше Геената черна край мен…
И мракът отвред ме зовеше, но – вярвай! – за отдих не спрях!

Аз бързах с товар от лета и от ласки, достойни за бог.
И струните късах… И рани в плътта си разтварях…. И с кръв
изписвах заветните думи за теб…

Плачът ми нестихващ спои всички сводове в Ада – той няма да рухне над нас.
Страхът от нетрайното с огън прочисти душата ми… Стихна
и лудото време… И вече в мираж безграничен смъртта се разстла.

Но моята мъка все в песен за теб ще пребъдва, макар че
забравата с пепелен клюн изкълва в нея всички слънца…
И безвъзвратно съдбата в бездънния мрак те отведе пак…

О, Евридика,
безумие в моя ум, стон на душата ми,
сетна лира, и вечен живот!…

Автор: ДИМИТЪР ГОРСОВ