ЛИСАБОНСКИЯТ СТРАННИК
Разказ от Лъчезар Георгиев
Най-после се бях измъкнал. Всичко бе далеч зад мен, и рухналата кариера, и пропадналите мечти. В самолета за Лисабон обмислях провала си и корях завистниците, зложелателите, объркания свят, който само за миг е способен може да изсипе върху теб цялата си злост, ти ще си сам, стъпкан, без приятели, без нищо. Вместо сбогом дори мъжът, който минаваше за пръв мой приятел, се осмели само да ме дръпне настрани: „Е, не го вземай толкова навътре. Никой тук не се съмнява, че си чист като момина сълза. Само че на шефовете им трябваше в заплетената ситуация някой бушон – да изгърми и да разтовари веригата. И изборът се падна на теб. Ако това може да те успокои…“
Преди две години бях в Лисабон по бизнес дела; сега – за да укротя гнева и болката. Връщах се поне с някакво богатство, и това бе португалският, който се бях амбицирал да изуча в първите две нива, дори носех в себе си по един от романите на Сарамагу, Еса де Керош, Жуау Агиар. Щях да чета през дългата португалска отпуска, да си превеждам, места с речника, и нямаше да съм никак сам. Ще обиколя музеи, библиотеки, паметници, храмове. Ще усъвършенствам езика. С една дума, всичко пропуснато от предишното пътуване.
Щом се настаних в хотела, първата ми работа бе да мина край магазина на сеньор Франсишку, мургав мъж с посребрели коси и благ израз на лицето. Когато пребивавах в Лисабон две години по-рано, при него пазарувах храна и вино. В помещението имаше и две масички. Някога бе загубил сина си. Навярно топеше самотата, като канеше редките си клиентите да поседнат и дори сипваше на познавачите по чашка от винената реколта; бутилките доставяше от Пенинсула де Сетубал и Алентежу. Сега на вратата имаше бележка, че заведението ще отвори привечер. Е, дотогава имаше доста време. Поне едно благо лице да зърна…
Поех бавно по Авенида де Либердаде, широк булевард, чиито ленти бяха разделени от палми и субтропически дървета. Посядах на някоя пейка, оглеждах достолепните сгради на банките, хотелите, фирмите и бавно вървях към площад Маркеш де Помбал.
Стигнал бях на стотина метра от монумента с бялата, зареяна в далнините на бъдното снага на великия маркиз и държавник, и дълго се наслаждавах на чудатите зелени правоъгълници от декоративни храсти по зелената гръд на парка Едуардо VII, когато една фигура на приседнал върху платнище и подпрян на спален чувал мъж ме накара да застина.
Потреперах и се вцепених. Бавно повдигнах глава и се взрях в благото лице на странника. Тъмнокестенявата брада и удължените скули ми напомниха за изобразеното по фреските в нашенските православни храмове. И тук, кой знае как, лицето на прилегналия лисабонски скиталец поразително ми напомни за онези изкусно зографисани от майсторите на тревненската художествена школа портрети в скромните нашенски църкви, че в първия миг отказах да повярвам. Виждал бях това свято лице в два манастира – Килифаревския и Мерданския в Търновско, и в старата църква „Свети Георги“ в Трявна. Но сред великолепието от лисабонски паметници и католически храмове, а и под кипежа на нескончаемия поток от чужденци, с яхтите на заможните лисабончани в устието на река Тежу, откъдето гледаха с безизразни лица преситени дами и господа, мислите ми за каквато и да е съпоставка в този миг изглеждаха дребни и незначителни. Изправен пред самотния странник с платнището и спалния чувал, изглеждах някак глупаво и сякаш на гърба ми бе написано, че съм от Източна Европа.
Но само така си мислех. Човекът ме гледаше кротко, незлобливо, благо. По алеята край нас минаваха и ни заобикаляха с безразличие хора от всякакви националности; те сякаш не виждаха омаломощения от жегата мъж; не ги стряскаше и големият дървен кръст, провесен с грубо въженце върху врата му, нито можеха да надзърнат в бистрата синева на погледа му. Тогава защо аз…
Посегнах да извадя банкнота от портфейла си, но странникът ми даде категоричен знак, че не желае милостиня. Види се, беше горд, колкото и да изглеждаше беден и несретен сред изобилието от лукс, добре облечени и преситени минувачи.
„Но как да ти помогна?“ –реших да го попитам.
За мое изумление, непознатият мъж ме изпревари. Протегна грапава длан, разтвори част от платнището и ми посочи да седна до него.
„Какво пък, няма да се изцапам кой знае колко. Майната му на новия панталон – казах си. – Дрехи се перат, но рядко може да срещнеш скитник, кой досущ прилича на Оногова… И то в сърцето на Лисабон, на две крачки от прочутата банка, луксозен хотел и редакцията на голяма лисабонска медия. Аз и Той, сами, под сянката на вековна палма. Ами, не е за вярване!“
Щом се настаних върху зеленото платнище, синеокият мъж с брадата бръкна в ризата си и извади малък сребърен медальон с образа на Божията майка, после ми го подаде мълчаливо.
Плеснах се по челото. Как можех да забравя – точно преди две години, на същата тази алея, на стотина метра от Маркеш де Помбал бях срещнал бездомника с платнището и спалния чувал, полегнал на зелена пейка в сянката на същата тази палма. И тогава, като нямах нищо под ръка, дори дребни монети, извадих една от питките хляб с мантейга и кейжу – сиреч с краве масло и тукашно вкусно сирене, които бях купил от сеньор Франсишку, но това ми се стори твърде оскъдно и обидно дори за бездомник; тогава ми хрумна да откача от ключодържателя си малкия сребърен медальон с образа на Божията майка. Бях си го взел ей тъй, за късмет и да ми върви по дългия край от София до другия край на Европа, чак до брега на Атлантика. Спуснах го в дланта на странника, като обясних на английски, че за съжаление не е осветен. Ако иска, нека го продаде.
Сега странникът ме погледна изпитателно и рече на португалски:
– Сеньоре, вземете си талисмана обратно, вече е осветен.
– Но как така? – промълвих. – Нали ви го подарих…
– На вас повече ще ви трябва. Нека ви пази по дългия и нелек път. Защото се нуждаете се от упование… А колкото до хляба, който ми дадохте преди две години, благодаря. Бях много гладен, макар че такива обречени като мен не би трябвало да огладняват нито на този, нито на оня свят…
Поех някак инстинктивно медальона, извърнах се да го видя по-отблизо и изведнъж усетих как от допира ме изпълва приятна прохлада и трепет.
– Обригадо! Муйто обригадо, сеньоре – благодарих на странника.
Изправих се. Погледнах надолу по Авенида да Либердаде и видях някак отвисоко всичко по булеварда чак до площад Росиу, и още по-нататък до към Праса ду Комерсиу с безбройните гълъби, синьозелените багри на река Тежу, доковете с яхтите. На един от площадите зърнах Консейсау Веля – старата църква на непорочното зачатие на Божията майка, сетне погледът ми се простря отново към реката, отвъд кулата Белем, и проследих с очи как край статуята на Христос Властителя от отсрещния бряг, святкащи в сребърни цветове в посока към открития океан, бавно се отдалечаваха два бели кораба, за да навлязат волни в необятния простор на Атлантика.
Не помня колко съм седял така унесен, лек и сякаш висящ над кварталите Шиаду, Байру Алту, Алфама, и съвсем близо до пляскащите по брега на Лисабон вълни на древната река. Когато се извърнах, от непознатия синеок мъж с брадата нямаше и следа.
–Ти ли беше? И как така не те познах?! – идеше ми да извикам.
Вместо това се отпуснах право на земята. Вече не бях онзи вечно съмняващ се човек, търсещ винаги рационалните обяснения на фактите и събитията. Целувах медальона и в очите ми имаше сълзи, може би от съжаление към себе си, към човешката слабост, към всичко пропуснато, непростено, недоизказано. А минувачите ме отминаваха с безразличие и дори извръщаха глава. Какъв интерес можеха да имат към странник със скъп панталон и бяла риза, седнал право върху земята; дори това да бе същата благословена от Сао Висенте – лисабонският светец-покровител, земя на мечтатели, пътешественици, откриватели на нови земи и народи. Само преди месец се бе случило непоправимото на пръв поглед – кариерата ми се срути отведнъж, изгубих пост, унизиха ме и останах без приятели. Предприех това пътуване до града, изпълнен с толкова много святост, като се надявах да получа поне малко съчувствие, малко благост, да се отдалеча и да забравя. Вместо това сега срещах погледи на хора, които бяха забравили що е състрадание. Е, нали имаше там един немски философ, който ненавиждаше състрадалците…
Внезапно осъзнах, че вече нямам нужда от хорската утеха. Защото в гърдите ми биеха с все сила камбаните на Лисабон, а образът на странника не излизаше от главата ми. Дали не сънувах?
Цял ден не ме свъртя. На кого можех да разкажа за лисабонския бедняк от алеята на Авенида да Либердаде, без да ми се изсмее? В света на интернет и модерните комуникации…
Дочаках с нетърпение сенките да се спуснат над града и поех по малка уличка със старинни къщи към магазина на сеньор Франсишку.
Старият португалец се зарадва на появата ми, все едно че посрещаше роден син след дълго странстване. Трябваше да му разкажа открай докрай и за лисабонския странник, и за споходилите ме беди. Сеньор Франсишку ме изслуша замислен, сетне тихо рече, като сложи длан на рамото ми:
– Който и да е бил, ти си му оставил от хляба си. Не е забравил. И те е благословил.
– Но Той изчезна като… Само докато се обърна!
– Чуй, приятелю! – рече португалецът и поглади сребреещата си коса. – Ето, и ти отново се отби при мен, а се вижда, че можеш да влезеш във всеки луксозен магазин и оттам да пазаруваш. Но и аз не те забравих, пък камо ли този, комуто си отделил от залъка си.
Тук Франсишку се извърна, извади бутилка виню тинто, наля в две чаши и ми подаде едната:
– Вземи, благословено е, сякаш вкусваш от Христовата кръв! Да пием за Оногова, дето винаги се връща при нас, а ние смъртните и грешните, все не можем да го познаем и възлюбим. Все не вярваме, и се обърнахме едни срещу други, и станахме зли, агресивни, завистливи, а в гърдите си носим сякаш камъни вместо сърца.
– Да пием – съгласих се и отлях няколко капки от ароматното червено вино. Каквото и да значеше това.
– Да, трябва да имаме страх, че Той ходи между нас! – обобщи сеньор Франсишку, въздъхна и изтри сълзата, която се бе закачила като същински бисер в крайчеца на окото му.
Помисли малко, вдигна глава и рече, като отново постави ръка на рамото ми:
– Слушай, защо не останеш? Може пък тук да ти е късметът. Все ще измислим нещо. Е, в началото няма да е това, на което си привикнал, но пък ще ти даде покой. И едно лисабонско рамо…
Помълча и добави:
– А и от нашите момичета по-хубави няма из цяла Европа. Какво ще кажеш?
„Де да имаше повече хора като теб – усмихнах се на себе си и вдигнах за наздраве чашата. – Сантиню, амиго!“
Стопанинът натисна някакво копче. Една нежна фадо мелодия на китара се омеси със закъснял лъч от следобедното слънце, после се завъртяха, прегърнаха ни и ние в един миг забравихме за времето, за всичко.
Проф. д-р Лъчезар Георгиев е автор на близо 40 научни и художествени книги, на десетки статии и студии, публикувани в научни списания, сборници и самостоятелни научни издания. Голяма част от тях са посветени на проучвания върху книгоиздаването у нас и по света. В момента е ръководител на катедра „Библиотекознание и масови комуникации“ при Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. Преподавател е в катедра „Книга и общество“ при Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии – София. Главен редактор е на научното списание „Издател“.
