Д-р Виолета Симов-Динев – IN MEMORIAM
Беше последно „Сбогом” с д-р Вили. Беше прощалният ден на тази земя с д-р Виолета Симов-Динев. Бяхме се събрали при нея под последната стряха в земния ѝ път. И това беше нейната стряха, и нашата стряха също, защото тя се потруди много и сътвори подвиг за да я има и да я имаме българите в Чикаго, тази българска църква „Света София”. Колко пъти сме били заедно в този български храм сред новата земя, където, за добро или лошо, дойдохме и дълго вървяхме заедно по не лекия емигрантски път… Колко пъти си тръгвахме заедно към домовете си след църковната служба! След огънчето, искрящо в нашите свещици, след смирението и покаянието, след куража и вярата, които бяхме придобили в Храма… В този ден Виолета тръгна по друг път. Към Вечността, към най-доброто място в целия Божи свят, защото тя е сред тези, които са го заслужили безпрекословно! Беше 25 юли, 2015-та… Деветият ден от кончината на Вили. По нашето Православие – един от четирите дни /трети, девети, четиридесети и 1 година / за най-тъжния църковен ритуал – отслужването на панихида с молитви за душата на покойника. Заупокойната литургия в „Света София” бе отслужена от Негово Високопреосвещенство Митрополит Йосиф, духовният глава на Българската Православна Църква в САЩ, Канада и Австралия. Дойде от Ню Йорк, където е центърът на нашата Митрополия. В църковно служене с него за църковните ритуали бе и отец Божидар. Така се случи – свещенослужителят на храма „Света София”, отец Грую Попцонков, се намираше в България. Поклонението бе определено за 13:00 ч; а опелото – от 18:30 ч; но неизброимо много хора започнаха да пристигат отрано и заупокойните служби и молитви за новопредставилата се пред Бога скъпа наша сънародничка се сляха в един свят ритуал. В него пулсът на стотици сърца се изравни в един всеобщ ритъм – в трепета на непрежалимата горест и неугасващата любов към човека, който ни напускаше… но и оставаше завинаги при нас с делата и примера от своя живот!
И вкусихме от свареното жито, символ на Възкресението, отпихме глътка от осветеното червено вино – символ на пролятата за нас Христова кръв, която ще свързва тези, които си отиват и тези, които остават на Земята, до деня на Великото пришествие… И безсмъртието, в което ще бъдем след това отново всички заедно, и завинаги… И беше това упование на всички нас, които дълбоко скърбим по раздялата ни с д-р Вили.
И дано то да е било упование и на нейното семейство, деца и внуци, на съпруга ѝ Динко Динев – семейният стожер, с когото заедно извършиха с благородство и за почит много добри дела за вярата и за ближния… Явно или дискретно те бяха необходимите и отзивчиви спомоществователи и инициаторите в много, малки и големи, църковни и обществени дела и събития на Българската диаспора в Чикаго. „Д-р Вили от Българският град Чикаго” е помогнала на стотици хора. Това, което им е дала е в различни мащаби – от трошица до един човешки живот.
Последното, при добрите доктори, се случва често, но Виолета е излекувала и върнала към живота, реално или символично, наистина мнозина. Деца и порасли люде, болни и здрави, емигранти – и от „старите” и от „новите”, близки и по-малко близки – за всички бе привилегия и удоволствие да сме близки с нея и семейството й. Своите мемоари тя преработва три пъти за да не пропусне в чикагската панорама още някой „добър човек от Българското Чикаго”.
И тя беше щастлива и доволна от своя напрегнат, дори бурен, живот, живот отдаден на обществото, в което намери и силната и решителна подкрепа на съпруга си, живеещ със същата мисия в сърцето си. В нейната публицистика на страниците на нашата чикагска книга за „най-големия български град зад граница в Америка” тя пише:
„Динко бе едно хубаво начало и едно благословено продължение на моя живот. Той е много лоялен, много умен, много добър баща и съпруг, верен приятел и опора, на която мога да се опра в хубави и лоши моменти”. Добрите спомени за щастливи години и много още такива признания не ще излекуват, но ще дадат сили на Динко да продължи без Вили до себе си, но с Вили в сърцето си, избраният заедно духовен път в трудното наше общество по сегашно време.
В ума ми сега е и още един джентълмен, с когото се срещах в техния дом и който, със сигурност скърби не по-малко от всички нас за Вили. Господи, помогни и нему да преживее загубата! Това е Марк. Марк Ентони. Висок, строен, красив, умен и бял! Виждам… или може би само усещам, как Вили се усмихва някъде далече – през звездни купища и космически океани, които ни отделят от нея и абсолютният Рай, където е приета като кралица, усещам как се усмихва при спомена за верния Марк, с когото си говорехме и се шегувахме, а той ни отвръщаше с почти човешки действия и прозрения…
Храмът Света София, Нейната църква, в която като последно желание поиска да „постои още веднъж за малко” беше светла като слънчев ден от пламтящите свещи. Чрез тях присъединихме и нашите молитви за упокой към тези, които звучаха от Олтара. Така у нас изгря вярата, че с Вили този ден наистина не е последния, в който сме заедно. И спомнихме си чудната проповед на Архимандрит Александър, а който за пръв път ще я чуе може да прибави доста кураж и вяра в душата си:
„Кой смъртен на Земята не е почуствал парливата мъка по загубата на близък човек? Има ли човешко сърце, което да не се е късало от болка пред зиналия гроб, готов да прибере в студените си обятия близък нему човек? Както студената есенна нощ за миг попарва свежестта на хубавото цвете, което със своята красота гали и радва душата на човека, така и смъртта покосява внезапно живота на ближен и любим. И ако блясъкът и красотата на дивното цвете така безславно отминава, то за красотата на човека, образа и подобието Божие, Бог е приготвил нещо много по-съвършено – една щастлива вечност на блажен покой. И колкото човек повече вярва и повече е убеден в безсмъртието на душата, по думите на Иисуса Христа: „Които са правили добро, ще възкръснат за живот” (Иоан. 5:29), толкова видимата кончина на такъв човек е по-спокойна, защото е придружена от несъмнената увереност, че тя е само преминаване от временния към вечния живот и едно щастливо връщане в Божия дом.
Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след земната им кончина. Вписвайки ги в своите спомени и молитви, те остават в нашия живот. Както, ако бяха заминали в далечен край и ние просто дълтго не ще ги видим. Но при това ние се надяваме, ние вярваме, че някога обезателно ще се срещнем с тези, които така обичаме, и които така ни обичат.”
Климент Величков,
„България Сега” Чикаго