ЕКСКУРЗИЯ ПО СЕВЕРНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
Беше 28 юни. Групата екскурзианти от клуба „Червена роза” пак сме на път. Сега сме се запътили да разгледаме Северното Черноморие. С автобус, рано сутринта, потеглихме към Силистра. Ръководителката ни Милена доста подробно ни разказваше за местата, през които преминаваме. Тутракан беше на пътя ни и, въпреки че не спряхме, получихме информация за този малък, но с богата и интересна история град. Няма да се спирам на нея, защото ни предстои да видим други забележителности на района, за който сме се запътили.
Първият обект на нашата екскурзия беше „Сребърна”. От преди знаехме, че това е поддържан биосферен резерват, обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Някои от групата го бяха посещавали, но за други беше първо запознаване. Още докато пътувахме научихме, че той е разположен на 16 километра западно от Силистра и на 2 километра южно от Дунава. Обхваща езерото Сребърна и неговите околности. Намира се на главното миграционно трасе на прелетните птици между Европа и Африка, наречено „Via pontica”. Местността е обявена за резерват през 1948 година.
Научихме, че има няколко легенди за произхода на името му. Едната е за хан Сребрун, който загива по тези места в бой срещу печенегите. Втората легенда разказва за заровена лодка, пълна със сребро, по бреговете на блатото. Третата легенда, която е най-правдоподобна, гласи, че името идва от вълшебната картина, наблюдавана вечерно време при пълнолуние. Когато луната е високо, нейното отражение създава илюзията за разтопено сребро.
И през деня ми прилича на разтопено сребро
През 1913 г., след подписването на Букурещкия мирен договор, територията на резервата, заедно с цяла Южна Добруджа, попада в пределите на Румъния. През 1940 г. според Крайовската спогодба Добруджа отново е присъединена към България.
Животинският свят на резервата е много разнообразен. Срещат се 41 вида бозайници, 11 вида влечуги, 10 вида земноводни и 24 вида риби. Той поддържа 22 редки, уязвими или застрашени вида животни и растения, съгласно Европейския червен списък на глобално застрашените и 149 вида, съгласно Червената книга на България. Резерватът е един от най-ценните не само у нас, а и в чужбина защитени природни обекти в страната ни. Известен е най-вече с птиците – 221 вида гнездят в Сребърна.
През 1977 година е обявен за биосферен резерват от списъка на ЮНЕСКО, а през 1983 г. е в списъка на паметниците на световното културно наследство и природните забележителности на ЮНЕСКО.
Пристигнахме и слязохме да разгледаме този забележителен кът от нашата страна. Гледката беше очарователна: много зеленина, птичи хор, прекрасно езеро! Около резервата е направена екопътека, построени са беседки за отмора и площадки, откъдето могат да се наблюдават птиците. Няколко пъти обходих пътеките около сградата на музея, заслушана в песните на птичия хор. Почувствах се виновна, че не съм проявявала интерес към разнообразния птичи свят и не съм се научила да разпознавам птичите песни. Слушах ги, но не можех да определя кой глас на кой певец принадлежи. Гледах възхитена езерото, което като огледало отразяваше първо ранното утринно небе, а после се променяше с промяната на времето. В него се оглеждаха небето и околната растителност – беше неописуемо красиво и неповторимо! Захласната не забелязвах как времето излетя.
Имахме голямо желание да разгледаме и Природонаучния музей при резервата, но нямахме късмет, защото бил в ремонт, както ни информираха. Научихме, че има видеокамера в сърцето на блатото, където гнездят пеликаните и чрез видео-връзка картината и звуците се предават на екран в музея. Не можахме да видим и чуем този разкош, съжалението ни беше голямо, но си обещахме да направим друго посещение. Заслужава си.
Потеглихме за Силистра – град с богата история, сред забележителносите му се открояват късноримска гробница и турската крепост „Меджиди табия”. В града не спряхме, а се запътихме за крепостта. Посрещна ни мъж, който се представи за стопанисващ крепостта и екскурзовод – вече много години. След като ни преброи дали всички сме си купили билети ни пусна да влезем. Опита се да ни разкаже за „владението си”, но аз останах недоволна от чутото и се опитах сама да се информирам от Интернет, откъдето получих грамотна информация. Разгледахме строежа, оръдията, останките от постройки на жилища и други сгради и експозицията, разположена в многобройните помещения на крепостта. Ето какво научих:
„Меджиди табия” е крепост, разположена южно от Силистра. Строена е през периода 1841 – 1853 година като част от фортификационната система на Османската империя за укрепване на някои градове, когато река Дунав се налага като естествена граница на страната. Идеята за строежа е на немския военен инженер Хелмут фон Молтке, който смята, че въпреки неблагоприятното разположение на местността за отбрана, тя има стратегически позиции и може да бъде използвана успешно след допълнително укрепване. Така тя става част от укреплението Силистра – Русе – Шумен – Варна и е една от седемте фортификационни крепости, използвани за отбрана по време на Кримската война (1852 – 1856) и, по-късно, в Руско-турската война (1877 – 1878).
Крепостта е построена от принудително събрани 300 българи: главните майстори били от Дряново, а каменоделците – местни жители. След края на строежа те били заточени в Анадола, а ръководителят е обесен в Цариград – за да запазят тайната на строежа. Подземията свързват с тунели крепостта с важни места в града.
По време на строежа султан Абдул Меджиди проявил интерес да я посети, затова след завършването й е наречена на неговото име. Крепостната стена има формата на неправилен петоъгълник и достига до 8 метра височина. Около табията е имало ров, за маскировка и препятствие.
В крепостта е разположена музейна експозиция, която обхваща три войни: Първата световна, Сръбско-българската и Руско-турската. Разгледахме оръжията и реквизитите от военни униформи, а в откритите части на крепостта – оръдията и другата военна техника от времето на тези войни.
Общ вид на крепостта „Меджиди табия”
Някои от екскурзиантите правиха снимки на експонатите, но аз не изпитах такова желание. Не съм любител на такъв род информация. Заснех само входа на крепостта.
Входът на крепостта
Запътихме се за Добрич, където имахме да изпълним една хуманитарна задача: носехме бои, перилни и миещи средства и препарати за пострадалите от скорошното голямо наводнение с човешки жертви. Това беше малка помощ от участниците в нашата екскурзия. Трудно намерихме място за паркиране на автобуса в центъра, но успяхме да стигнем до Общинския съвет на Социалистическата партия и да оставим малкия си принос на съпричастност към пострадалите. Изразиха ни благодарност. При изхода си направихме обща снимка.
Предстоеше ни да пресечем българо-румънската граница и да посетим Мангалия – да видим и румънското Черно море.
Мангалия е град в Румъния, в окръг Кюстенджа, черноморско пристанище. Още по време на пътуването научихме, че неговите забележителности са:
– скитска гробница, открита през 1959 г., в която е намерен фрагмент от папирус на гръцки – първият подобен документ в Румъния;
– останки от цитаделата „Калатис” – от VI в. пр. Хр. и гробница в нея – от IV – II в.пр.Хр.;
– „Есмихан” – султанска джамия, построена през XVI в.
Не разглеждахме града и забележителностите му, а отидохме на плажа. Видяхме широка и чиста пясъчна ивица и малко хора да се къпят и загарят. Изненада ни разликата с нашите плажове – няма ги на гъсто сложените шезлонги и чадъри, многолюдието и шумът. Напомняше ни нашите морски курорти преди страната ни да стане туристическа. За разлика от малкото посетители на плажа много бяха търговските обекти – пазар от павилиони и заведения предлагаха стоката си. Не забелязахме разлика с подобни „атракции” у нас. Купувачи не се виждаха, това ни даде възможност спокойно да ги разгледаме и да направим сравнения и коментари. Единици бяха хората от групата ни, които се потопиха в „румънското море”. А морето? Море като нашето, нали е едно, разделено условно само от една гранична линия.
Краткият ни престой не ни показа много, но видяхме, че и в чужбина няма нищо ново под слънцето.
Предстоеше ни посещение на Дуранкулак и се запътихме да пресечем границата и да се върнем в България.
Дуранкулак е село в Североизточна България, община Шабла, област Добрич. То е крайното населено място в страната преди северната ни граница с Румъния, най-източно разположено селище в България, където слънцето изгрява (залязва) 18 минути по-рано (по-късно), отколкото в София и другите западни части на страната.
На югоизток по посока на морето селото граничи с Дуранкулашкото езеро, а на североизток, преди морето – Дуранкулашкото блато. Разстоянието между тях е около 2 км., но имат различен ландшафт и характер, макар да са с общ геодезически произход и да са свързани с мочурлива ивица, успоредна на морския бряг.
Съществуват научни предположения, че в древността при по-високо равнище на Черно море на мястото на сегашното езеро се е намирал дълбок морски залив. Езерото има извита бъбрековидна форма. В него има два острова – Големия и Малкия. Големият е върху скална основа, стърчаща до 6 м. височина над морското равнище. Интересна е гледката към него – неустрашимо стърчащ над вълните.
Беше ми интересно и странно да гледам тази част от нашето Черноморие – приятна гледка, навяваща тишина и спокойствие, само морето създаваше шум и усещане за движение. Като че вечността беше запазила този кът недокоснат от човека и неговата страст всичко да променя, да използва за своите нескончаеми желания. Обзети от чувства за първичност и недосегаемост се отправихме към автобуса.
Потеглихме към Камен бряг, като минахме край Крапец и Тюленово. Видяхме, че Крапец е малко рибарско селище, спокойно кътче, буквално кацнало на морския бряг, видяхме пясъчните дюни, още недокоснати от цивилизацията и научихме за птиците, които гнездят и зимуват наоколо.
Село Тюленово е известно с уникалния си бряг и пещери, с чистия си въздух и прозрачна морска вода, с неповторимата си природа. Няма го ежедневието и шума на града, цари спокойствие и омая от дивата природа, неповторимост на гледката. Гледах и не ми се вярваше, че още може да се видят по бетонираното ни Черноморие кътчета, запазени от ненаситната страст на хората, жадни да завладяват и използват.
Камен бряг е село в община Каварна, област Добрич и се намира на самия бряг по средата между Шабла и Каварна. Впечатлява с чистите си и уютни къщи, с китните си и подредени цветни градини.
На брега пред селото се разкрива приказна панорама на километри на север и на юг. Гледката е невероятна – девствена природа, тишина, спокойствие.
Камен бряг е свързан с празника „Джулай монинг”. Всяко лято тук се стичат много поклонници да посрещнат изгрева на Слънцето на Първи юли, популярен е и сред любителите на рок и хипи-културата.
Изгревът на Камен бряг
На 2 километра южно от селото се намира археологическата местност „Яйлата” с множество гробници, каменни жилища и ранно византийска крепостна стена. На входа на местността е открит тракийски олтар на слънцето. С входни билети в ръка се отправихме през девствената местност да се насладим на красивата гледка на природата, ширналото се море и красотата на скалистия бряг. „Яйлата” е национален археологически резерват.
Тук се намира и местността „Огънчето” – получила названието си от изоставения стар сондаж за природен газ, от който вече половин век излиза пламък. „Огънчето” е малко, едва видимо заради яркото слънце, но е чаровно. От близо успях да го заснема. Преди години то е било на самия скален ръб, но заради множеството инциденти са го изместили по-навътре от брега.
Чаровното огънче
Отправихме се към Шабла и Шабленския фар.
Шабла, село до 1964 г. (до 1969 – селище от градски тип), а от 1969 – град в област Добрич, общински център и се намира между Балчик и границата с Румъния. На около 7 км. от него е нос Шабла – варовикова скала, покрита с льос с височина до 10 метра над морското равнище.
На нос Шабла, на най-източната точка на България е фарът – Шабленският фар. Той е най-високият в страната и е най-старият и автентичен действащ фар в Черноморско-средиземноморския басейн. Сигналът му е бяла светлина, просветваща 3 пъти на всеки 25 секунди.
Сега той се намира в охраняема зона и е забранен за разглеждане отблизо – разгледахме го само през оградата.
Разказаха ни, че Шабленския фар е уникално съоръжение – копие на Александрийския фар, но е по-малък. Построен е през 1768 г. във връзка с руско-турската война 1768-1774 г. Научихме, че в стените му имало само камък и хоросан, конструкцията му била нестандартна и в него се криело послание, което трябвало да се отвори през 2056 година. Преди години дежурните написали писмо до бъдещите поколения и го поставили в стените на съоръжението – дебели метър и 20 сантиметра. В него те описали, че разстоянието му до брега през 1948 г. е било 29 метра, а през 1996 г. е 13 метра. От север Дунав подяжда нашата земя, а от изток морето. Помислете! Какво означава това?
Около фара е било единственото нефтено находище у нас и от останалите множество сондажи днес тече топла минерална вода с високо съдържание на сяра. Забелязахме още остатъци от активната дейност, кипяла преди 50 години. Гледахме, слушахме и си направихме снимки.
Слънцето клонеше към залез, денят преваляше. Имахме желание да нощуваме в Каварна, но поради съвпадането на екскурзията ни с празника за посрещането изгрева на Слънцето на Първи юли, се наложи да останем на хотел в град Шабла, където имаше свободни места. Лошите условия в хотела не можаха да развалят великолепното ни настроение от прекрасния ден сред девствените красоти на крайбрежието, скалите, дюните, морето и забележителния фар.
След кратка вечеря на една маса с господин Живодар Душков, решихме да се разходим из град Шабла. Вечерта беше приятна. Тръгнахме по главната улица. Направи ни впечатление, чe е широка, дълга с добри тротоари, велоалея; чиста – никъде не видяхме боклуци; сградите добри – строени през годините на възход, когато от недрата на земята е добиван газ; пред поликлиниката и музея – скулптурни фигури, запазени от хората и времето. Интересни бяха и символите на тази епоха, непокътнати от метлата на политическите промени в страната. Силно ни впечатлиха събрани в комплекс: монументален паметник на Иван Загубански, разгърнати броеве на вестник „Правда” и струпани котва и вериги. Любопитството ми беше голямо и като се прибрах се порових в Интернет и намерих следната интересна информация:
Иван Загубански е роден в Сопот през 1877г., завършил Морското училище във Варна, след което две години бил учител в добруджанските села. През 1899 г. развива активна социалистическа дейност – пътувал е 10 пъти до Одеса и с куфар нелегално е пренасял Ленинската „Искра”, печатана тогава в Мюнхен, Германия. На първи декември 1901 г. е арестуван в Одеса, осъден, след две години се върнал в България и скоро починал от туберкулоза. Спомних си, че имаше филм – „Първият куриер”, в който ролята на Иван Загубански се изпълняваше от младия тогава Стефан Данаилов.
Извинете ме за отклонението, но ми беше интересно и в същото време любопитно какво могат да означават паметника и символите около него и каква връзка имат с град Шабла.
На паметна плоча се четат имената на заслужилите за изграждането и сондажа на български газ.
Продължихме и стигнахме до музея, но поради късния час беше затворен. На връщане продължихме да се оглеждаме и видяхме хубава къща с много цветя – по прозорците, по стълбите към втория етаж, дворът беше превърнат в цветна градина. На пейка седяха възрастни жени и две деца, едното, на около две годинки, дойде до оградата и започна да ни говори нещо на неговия си език, заприказвахме го и ние и получихме чисти детски усмивки, казахме довиждане и продължихме. Настроението ми се беше повишило, впечатленията (приятни и мили) от градчето – обогатили.
На следващия ден потеглихме към Калиакра.
Калиакра е дълъг тесен нос, на 12 км. от Каварна, вдаден на 2 км. навътре в морето и наподобяващ полуостров. Той е обявен за природен и археологически резерват.
Нос Калиакра
Брегът на нос Калиакра е стръмен. Отвесни скали се спускат 70 метра надолу до морето. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и ярки, до които може да се стигне само откъм морето. Заливът, образуван от носа представлява добро убежище при буря за минаващите оттук кораби. На носа има музей, ресторант, фар, морска радиолокационна станция, метрологична станция и параклис.
За Калиакра се разказват легенди. Най-известната е за 40-те български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Една от тях се казвала Калиакра и на нейното име е кръстен носът. В началото на носа има обелиск, наречен „Портата на 40-те девици” в тяхна памет.
Скалите, където (според легендата) са загинали българските девойки
Другата легенда е за Свети Никола, покровителя на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има параклис, символизиращ гроба му.
Параклисът „Св. Никола”
Калиакра е един от първите защитени територии в България, обявен за резерват през 1941 г. Той е единствен резерват в България, включващ защитена земна територия и морска акватория.
Резерватът има уникална природа и е единственото място в страната, където се срещат степни треви. През 1981 г. в пещерите под носа се е срещал тюленът-монах. Тук могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк, дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.
На север от Калиакра се намират две влажни зони – Болата и Тауклиман („Птичи залив”), където гнездят интересни водолюбиви птици. Повече от 150 вида прелетни спират за почивка и хранене. Скалите са убежище за застрашени от изчезване влечуги, включени в Червената книга на България.
За Калиакра може да се разказва много, но нека погледаме. В началото е съвременна въстановка на портата на крепоста.
Портата
Ходенето по носа е продължително. Вървяхме, възхищавахме се на гледката към морето, на простора, ширнал се пред нас от всички страни. Правихме си снимки.
Разгледахме музея, не пропуснахме и магазинчетата със сувенири и стигнахме до самия край на носа, където е параклисът „Свети Никола”.
Иска ми се да споделя, че въпреки прекрасните ми впечатления от природата, съм разтревожена от многото вятърни генератори, които са завладели голяма територия и не само променят пейзажа, но и вредят на свободния полет на птиците. Не е ли време да се замислим кое е по-важно: да запазим невероятната си природа и птичия свят или да печелим пари?
На следващия ден се отправихме към Балчик. Предстоеше ни да разгледаме „Двореца”.
Архитектурно-парковият комплекс „Дворецът”, намиращ се на около 2 км. югозападно от град Балчик, е комплекс вили и други постройки, разположени при морския бряг. Той заедно с изградената, след връщането на Южна Добруджа от България, ботаническа градина е една от главните забележителности на Северното Черноморие.
Има интересна история: През Междусъюзническата война Румъния нарушава Петербургския протокол, напада в гръб България и окупира български територии до линията Тутракан-Балчик. Кралицата на Румъния – Мария Единбургска харесва завладяната земя, мекия климат, топлата морска вода и живописните балчишки скали, и я избира за построяване на новата й резиденция, но по-вероятно е изборът да е по политически причини. Строителството се извършва от 1924 до 1934 г.
През 1940 г. с Крайовския договор Балчик и цяла Южна Добруджа са върнати на България.
„Дворецът” включва сгради и научна ботаническа градина с парк. Ботаническата градина е изградена в 1955г. от академик Даки Йорданов, ректор на СУ „Св. Климент Охридски”. Ансамбълът разполага с природна даденост – богата и кристално чиста вода на изворите „Бял кладенец” и „Чатал чешма”, която е протичала през малка долина и е задвижвала воденичните колела на мелниците в местността.
В архитектурата на двореца могат да се видят старобългарски, готически, ориенталски, мавритански елементи. Комплексът включва спомагателни постройки и вили.
През главния вход си купихме билети и се отправихме да разгледаме първо двореца. Бях идвала преди години, когато той се използваше за почивка, доколкото си спомням, от писатели, а сега е музей. Бях останала с впечатление, че е оживена, интересна сграда, сега ми се видя запусната. Пред двореца има малки езера с цъфтящи лилии. Пред тях си направихме снимки и се отправихме да разгледаме градината.
Големи дървета, цъфнали красиви цветя и храсти, водопади ни посрещаха, а плажът и морето – те засилваха впечатлението за „райски кът”.
В сравнение с предишните ми посещения забелязах, че водата в каналите, които се промушват и разливат из цялата градина, е намаляла, на места даже пресъхнала. Много исках да разгледам кактусите. Останах разочарована. Остарели са, имат вид на запуснати, изоставени, не видях нови насаждения, които да продължат рода им и да освежат гледката. Все пак имаше и добри, някои цъфтяха.
Около два часа разглеждахме сградата и градината на „Двореца” и уморени, няколко души от групата ни, при изхода, поседнахме да си починем и да се почерпим и разхладим със сладолед.
Екскурзията ни беше към края си. Потеглихме за курорта Албена, където в свободен режим за няколко часа желаещите можеха да се окъпят в морето и да се попекат на плажа. С приятелки седнахме в приятно заведение на самия плаж, пихме кафе после си потопихме краката в морето, поразходихме се по мокрия пясък и дадохме възможност на вълните да ни намокрят полите и панталоните. С пълни шепи мидички се запътихме към автобуса и потеглихме за Русе.
По време на пътуването обмислях видяното и си задавах въпроса: До кога ще запазим този кът от страната ни непокътнат от жаждата ни да променяме природата и да вредим на хармонията, заложена в нея?
Здравка Цанкова
Юли 2014 г.
