КУЧЕТО ГОШО
Беше рядко срещана кръстоска между чистокръвна канадска вълчица и софийски помияр трета генерация: прадядото се беше родил в един заден двор на „Паренсов”, а дядото беше безспорен лидер на уличните мастии в градинката на „Св. Седмочисленици”.
Интересна съдба имаха неговите родители. Запознали се случайно, когато един ден вълчицата душела около кофите на централни хали. Била се изгубила, била гладна и много разстроена. Щом я видял баща му замръзнал неподвижно с изплезен език, единствено носната му гъба ситно потрепервала. Стоял дълго в тази стойка, очевидци говорят, че не били срещали никога живо същество да изразява така красноречиво любов от пръв поглед.
Оттук нататък Гошовият бъдещ татко бил готов на всичко, за да спечели сърцето на своята избранница. Предприемал дръзки нападения в магазините за месо, отмъквал сочни червени мръвки и предано ги оставял в краката й. А когато един ден едвам сe дотътрил до мястото им за срещи, със счупен крак и целия в кръв, тя дълго близала раните му.
Наистина успял да я спечели. Дотам, че след като по-късно го прегазила кола, вълчицата пощуряла от мъка. Причаквала слизащите от колите си шофьори, мятала се светкавично в краката им и докато онези разберат какво се случва, жестоко ги изпохапвала. Един дори побеснял и се споминал.
Родили им се четири симпатични мелезчета, но само Гошо имал късмета да оцелее. Братчетата му си отишли преди да навършат шест месеца – най-малкото умряло от недояждане, а другите били удушени с канап от квартални деца-идиотчета. Гошо станал свидетел на всичко това, сврян под един изхвърлен на двора леген.
Оттогава избягваше всякакъв досег с човеци, лаеше ги в мига, в който ги видеше и ги мразеше до дъното на животинската си душа. Докато един ден пътеките му на уличник не го доведоха до малкото магазинче за кучешка храна и аксесоари на Лили. Тя беше интелигентна и състрадателна млада жена, на която големият град все още не бе успял да постави уродливия си отпечатък. Обезпаразити го, сложи му каишка против бълхи и кърлежи, постла му чердже до вратата и Гошо заживя доста приличен за куче живот.
Облекчаваше физиологичните си нужди на отреденото му от Лили място и нито веднъж не си позволи отклонение. По отношение на хигиената беше безкомпромисен: веднъж дори сръфа задника на домашния любимец на съседката, която имаше навика да го изхожда право на тротоара. Оттогава тя и любимецът й смениха трасето за разходки.
Заради Лили Гошо взе решение да остане в района за постоянно.
В резултат на нейните грижи Гошовата непоносимост към хората лека-полека взе да намалява. Особено приветлив ставаше, когато се събудеше и видеше до главата си наденичка, грижливо сложена на бяла салфетка.
Постепенно осъзнаваше, че между хората има и такива, които наистина заслужават неговото кучешко уважение.
Успокои се, заглади косъма и престана да лае минувачите. Докато в отсрещната кооперация не се появи Дебелия – охранена провинциална карикатура с клатеща се походка, дошла да опита късмета си в столицата като началник охрана в холдинга на своя тъст. Беше докарал и семейството си, състоящо се от не по-малко охранена съпруга и въздебеличък второкласник с румени бузи и остригана глава.
Още щом ги видя да слизат от мръсносивия „Мерцедес” Гошо усети напрежение под лъжичката и се сви на черджето. Наблюдаваше ги изпод вежди сложил глава между предните лапи и постепенно от стомаха му взе да се надига неясно гъргорене, което премина в ръмжене и означаваше едно-единствено нещо: не си желан, връщай се там, откъдето си дошъл.
Дебелия възприе посланието инак. Огледа се с присвити очи, хвана се за служебния пистолет, който току-що му бяха зачислили, но се сети, че е комично да гърми с бойно оръжие по едно улично куче, при това легнало, затова извади спрей със сълзотворен газ и от няколко метра обилно напръска муцуната му.
Тогава стана тя! Генът на дремещата канадска вълчица се пробуди, Гошо скочи от постелката на четирите си лапи и буквално се взриви по посока на дебелака. Захапа го за глезена и стисна с цялата сила, на която една комбинация от канадска вълчица и уличен помияр беше способна. Дебелия изврещя с неестествен за ръста и килограмите си фалцет, руменобузестият второкласник ревна една октава по-ниско от баща си, а майката тъй и не можа да реагира. Нещата приключиха след като Лили излезе от магазинчето и с големи усилия успя да го откъсне от крака на натрапника.
– Жго ýбия тоя помияр и жго ýтрепа – заканваше се люто началник охраната, а лицето му преливаше от тъмночервено до моравосиньо.
От този момент между Гошо и фамилията от село започна тиха, но изпълнена с ненавист война. Кучето не пропускаше да препикае четирите гуми на мерцедеса всяка сутрин и вечер, а Дебелия си го връщаше като поливаше наденичките му с бензин или просто ги размазваше с подметки върху тротоара.
Дните минаваха, а охранителят продължаваше да трови Гошовата храна и да го пръска със спрей. Гошо стана зъл и отново започна да лае по хората.
– Жго óдера живо жго óдера туй мръсно псе! – превъртя една сутрин Дебелия и тръгна да търси нож, когато видя върху капака на колата си току-що произведено кучешко лайно.
Омразата между двамата нарастваше, охранителят ставаше все по-изобретателен в издевателствата си над Гошо и Лили започна да го прибира в магазина през нощта, сериозно загрижена за живота му.
Някъде по това време на гости дойде най-добрата й приятелка от университета. Преди десетина години тя беше заминала да живее в Германия и сега работеше в немска природозащитна организация. След като си споделиха каквото обикновено си споделят приятелки, които не са се виждали отдавна, Лили разказа за Гошовите премеждия. Природозащитничката поиска да го види. Кучето й стана симпатично и тя реши да помогне. Засне го с фотоапарата си, създаде му профил и го изпрати на своя позната в Международния фонд за защита на животните.
Няколко седмици по-късно Гошо се озова в чужбина, получи редовен кучешки паспорт и заживя в провинция Баден-Вюртемберг, в двора на младо германско семейство. Там между други четириноги и куп дечурлига (германското семейство беше многодетно) Гошо привикваше към свят, за който не можеше да мечтае и в най-смелите си кучешки сънища.
Лили остави черджето му пред магазинчето за спомен.
•
Новината че Гошо е станал чужд поданик бързо се разчу. Стигна и до Дебелия. „Значи някакъв помияр може да се уреди в Германия и да си живее живота, а аз не, така ли?” – ядосваше се той. Възмущението му нарастна когато разбра, че Гошо е бил поставен на специална диета с подбрани храни и напитки.
От прекален яд ли, от какво ли, но дебелакът взе да слабее, въпреки че непрекъснато се тъпчеше със салам и пържоли. Някога огромното му, издуто като казан за ракия шкембе, сега висеше на талази. Тормозеше го нещо отвътре и това не можеше да остане незабелязано.
– Слушай, взел съм те да всяваш респект, а ти нещо съвсем се разкисна – скастри го тъст му. – Какъв ти е проблемът? Ако дъщеря ми нещо те изнервя, цапни й един зад врата и нещата ще се оправят. Знаеш как е при жените.
– Не, не, всичко е наред, сигурно е от времето… – смутоляваше неясно Дебелия и гледаше да се изниже от погледа на тъста си.
Изведнъж изгуби интерес към всичко. Нямаше кого да срита или да напръска със сълзотворен спрей и се чувстваше напълно безполезен.
Отсъствието на Гошо го караше да се събужда по никое време. Излизаше навън, отиваше отсреща до магазинчето за кучешки храни и аксесоари и дълго стоеше там, вторачен в празното чердже.
„Шибано куче, шибан народ, шибан тъст, шибана жена, шибано дете…” – говореше си, крачейки напред-назад. „Можеше да ме направи съдружник, а не някакъв шибан началник охрана. Аз да не съм му някакво куче, че ще ми вика, че съм се бил разкиснал” – скърцаше със зъби и мислено размазваше тъст си с подметки върху италианския теракот в кабинета му. „Германия…, ще му дам аз една Германия”, прехвърляше Дебелия яда си към Гошо, сядаше на черджето и палеше цигара.
Не знаеше какво да прави. Мразеше Гошо с цялото си сърце и сега тази омраза страшно му липсваше. За първи път изпитваше нещо истинско към някого и ето че остана без него.
•
Наближи краят на годината. Лили продаде магазинчето и замина да работи в организацията на своята приятелка. Дебелия напусна мястото на началник охрана в холдинга и стана началник смяна на софийската митница. Шкембето му отново се изду, дори стана по-огромно от преди.
По Коледа получи писмо от чужбина. Отвори луксозния плик, вътре имаше картичка с нарисувано сърце и голяма наденичка, завързана с панделка. На обратната страна пишеше „От Гошо – с много обич”.
Изрева: „жго ýбия тоя…”, накъса писмото на ситно, хвърли го на пода и почна да го тъпче. По някое време спря, наведе се и взе да събира парченцата едно по едно. Залепи ги почти както си бяха, сетне извади портфейла и внимателно сложи реставрираната наденичка вътре.
Същата вечер сънува, че си е легнал на Гошовото чердже. Дъвчеше нещо, ръмжеше, сумтеше и мляскаше със задоволство.
Oт книгата „Куци ангели” – 29 разказа + 1 пиеса.
Издател”Жанет 45”.
http://books.janet45.com/books/853
