ЖЕНСКИ СЪДБИ – НАДЕЖДА
Надежда, или Надка, както я наричахме, беше най-малката в многолюдната челяд на Добри. Имаше двама братя и три сестри. Братята завършили началното училището в селото и се хванали занаят да усвоят: единият станал дърводелец, а другият строител.
С Надка бяхме съученички и приятелки. Моите родители не възразиха, когато пожелах да отида да уча в близкия град. Тя също имаше такова желание.
Надка беше висока, стройна, с бяла и нежна кожа, ходеше гордо изправена. Младежите в селото я заглеждаха и заговорваха, но тя се държеше хладно, не проявяваше интерес към задевките им. В поведението й имаше нещо, което привличаше, но и създаваше респект и дистанция. Надка много искаше да продължи образованието си. Сестрите й завършиха прогимназия в селото ни, не настояха повече да учат, приеха решението на баща си, че на жените не им трябва образование, че те трябва да раждат деца и да се грижат за семействата си. Бащата казвал, че не можел да приеме желанието на най-малката си дъщеря и поради това, че не харчил пари за образование на другите си деца и няма да е справедливо да харчи за нея. Той вече бил възрастен и доходите в семейството идвали главно от работата на семейните му синове. Какво щели да кажат те и жените им ? „Стига й образование! Колкото за другите, толкова и за нея!” – така отсъдил властният баща.
Не мислеше така Надка, тя искаше да учи в гимназията в града и това е! Не харесваше селския труд и живота в селото. Опита се да научи занаят, да стане шивачка, но и това не й беше по сърце. Да учи искаше и нямаше мира от това си желание. То беше толкова силно, че тя се реши на смела и рискована постъпка: избяга в областния град и се хвана на работа в една текстилна фабрика. Ще учи и ще завърши задочно гимназия, а после и университет.
Мечтата е добро нещо, но в живота не винаги нещата стават лесно и бързо. С много труд и воля Надка успя да завърши гимназията, но в млада възраст се случват и други неща – запозна се с хубав и интелигентен младеж, Генчо. Беше завършил средно специално образование и работеше като учител в Професионалната гимназия в града, беше добър и в професията си като механик и като преподавател. След няколко години го направиха директор на Професионалната гимназия. Приятелството им се разви и пламна в голяма любов. Сключиха граждански брак, но бедите не обичат сполуките. Разболя се Генчо. Той бил от бедно семейство, живеещо в малко балканско село. Израснал в недоимък, учил с недояждане и „жълтата гостенка” го споходила. Тогава нямаше антибиотици, болестта лекуваха със силна храна, хигиенични условия и строг режим. Много усилия и грижи положи Надежда за съпруга си и успял да го спаси от упоритата и жестока болест.
Желанието да учи не напусна Надка. В града нямаше висше учебно заведение и тя настоя да се преместят в столицата. Съгласи се Генчо. В това време професионалното образование в страната придоби голямо значение, защото се строяха нови заводи и фабрики и в Министерството на образованието създадоха отдел за професионално образование. Генчо беше известен в Министерството и му предложиха да оглави отдела. Това беше добър шанс. Дадоха им жилище, преселиха се в София. След година им се роди дъщеричка. Това беше ново затруднение за съпругата. Не можеше да постъпи в Университета, а задочно не посмя, детето й отнемаше цялото време, съпругът й беше много зает с новата си работа и образованието на Надка пак беше отложено. Годините минаваха. Ново поколение вече се учеше, знанията на Надка бяха избледнели, а задълженията й у дома се увеличиха.
Жилището им беше далече от центъра, това създаваше затруднения за Генчо, но повече тревожеше съпругата. „Живеем в столицата, а около нас е като в село. Трябва да поискаш апартамент в центъра.” И това стана. Новото жилище беше малко, но в самия център, съвсем близо до Университета.
Роди им се още едно момиченце. Грижите и работата на Надка у дома нараснаха. Постоянно беше недоволна, смяташе, че за всичко е виновен Генчо. Той имал хубава и престижна работа, а тя не успяла да постигне мечтата, заради която избягала от село. Не я напускаше желанието да учи. Когато децата поотраснаха се опита да кандидатства, но знанията й не достигнаха. Разбра, че няма да може да завърши висше образование. Останаха й само недоволството и сръднята. От енергична и упорита жена постепенно се превърна в отпусната и мудна. Опитва се да чете поне книги, но и това не се получаваше както искаше, защото бързо заспиваше над книгата. По съвет на съпруга си изкара счетоводни курсове и, когато децата поотраснаха, се хвана на работа в едно предприятие. Не беше доволна, но нямаше какво да направи. Неудовлетвореността й се превърна в постоянно, почти болезнено състояние. След смъртта на съпруга си попадна на хора, които я привлякоха в появила се в страната църковна секта и тя стана ревностна и редовна посетителка на църковният им дом и искрено вярваща в Бог.
Загубването на пътя, желан и следван дълги години, може да отклони човека в нов, неочакван за него. Дали е по-добър този път? Запълнена ли е голямата празнота, променен ли е смисълът на живота, по-добра ли е съдбата на тази упорита жена, не постигнала мечтата си?
Надежда почина на 91 година, обгрижена от деца и внуци. Дали тази съдба – да продължи живота – не е по-благодатна от мечтата й да учи, щом не можа и двете?
Из “ЖЕНСКИ СЪДБИ” – сборник разкази
Здравка Цанкова
Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба.
