ЖЕНСКИ СЪДБИ – СТОЯНА

Стояна е от поколението, родено малко преди освобождението на България от турско в голямо подбалканско село. Още млада я омъжили за Яко. И двамата били от заможни семейства, а и много се обичали. Родили им се две момиченца. Младото семейство живеело в многолюдния дом на родителите на Яко. Били щастливи до започването на Балканската война през 1912 година, когато взели младия мъж войник. Заминал и не се върнал. Не докарали даже тленните му останки – бил безследно изчезнал. Стояна не можела да повярва, че е загинал и все очаквала, все поглеждала пътя, идващ от града. Не се върнал, не докарали останки от Яко. Родителите му тъгували за сина си, но се тревожели какво да правят със снахата и малките й деца – на 5 и 3 годинки. Младата жена не можела да остане цял живот сама, а децата сирачета. Освен това тя ставала пълноправна наследница на мъжа си, а те имали и други синове и не им харесвало „чужда жена” да наследи големия имот. Трябвало да й намерят съпруг. Намерили го в друго голямо полско село. Дали добра зестра за построяване на нова къща за нарасналото семейство на втория й съпруг Георги.

Георги бил доста по-възрастен от Стояна, бил вдовец с две момчета – по-големи от момичетата й. С нежелание приела младата жена отредената й съдба и с тъга заживяла в новото си семейство. Било й много трудно. Редът тук бил друг и трябвало да свикне. Момчетата били  големи и трудно я приели за майка, въпреки грижите й и усилията да ги приобщи. С домакинската работа нямала трудност, била оправна домакиня и не й тежала многото работа. Семейството имало много земя, животни, добри коне, каруци и файтон. Георги бил ангажирван да докара или закара до града инспектори, ревизори и други хора, а изпълнявал и поръчки за извозване на товари. Това му носело добри доходи и семейството не изпитвало финансови затруднения. Нивите, градините, бостаните, животните в кошарите, оборите, курниците им давали необходимата храна, че имало и излишък за продан. Земята обработвали сами и с помощта на временно наети помощници. По време на жътва в селото имало ред семействата да си помагат едни на други. Прибирали най-рано узрелите ечемик, жито, овес – жънели с помощта на роднини, съседи,  а после им „връщали помощта” на техните ниви.

В новото семейство се родили още две момиченца. Животът на Стояна преминавал в труд, грижи за съпруга и децата. Дните се превръщали в седмици, седмиците в месеци и години. Момчетата рано се оженили и си довели булки, родили им се техни деца. Доведените момичетата пораснали. Били желани невести, защото били хубави, работни и имали големи зестри. Като сирачета с баща, загинал за Родината получавали малки пенсии. Майка им била предвидлива и ги спестявала. Кандидатите от селото за личните моми били много, но бащата смятал, че зестрата е, която ги привлича и не се съгласявал. Задомили ги за момчета от други села: едната за  образован, а другата – за ерген с добра професия.

След няколко години се задомила и по-голямата от преродените сестри, а по-малката заминала за града да продължи образованието си и да получи професия. Останала Стояна с „чуждите” синове и  техните семейства. Починал и съпругът й. Самотата и отчуждеността й се засилили. Труден бил животът й, но след смъртта на съпруга й, станал още по-труден. Добре, че винаги си имала една биволица, за която се грижела и тя, освен, че й давала мляко, с което преживявала, й била и дружка – давала й някаква утеха в безутешния й живот.

Имах възможност да видя къщата на семейството на Георги. Тя беше голяма и хубава, имаше стаи за всички, беше подредена с извезани от майката и момичетата покривки, килими, по стените имаше картини, на прозорците красиви пердета. Сега правят етнографски музеи, в които показват стария бит и подредби. Къщата на Георги и Стояна беше като сегашните музеи: хубава, цветна, чиста, уютна.

Когато момчетата пораснали, дошлите снахи започнали да искат да съборят старата къща и да построят на мястото й нова, модерна. Пречка за това било завещанието на баща им, че къщата няма да се събаря докато Стояна е жива. Освен това тя също не желаела събарянето й, защото за нея къщата била единственото останало й от преминалия живот. Упорити, неуважителни били синовете, изчакали когато Стояна отишла на гости при едната си дъщеря и съборили къщата. Като се върнала, старата жена заварила руини. Дълго оплаквала къщата и трудния си живот, но нищо не можела да направи. Останали й само остарялата биволица и самотата.

Не мина много време и Стояна почина. В селото, в което преживя по-голяма част от живота си не остана никаква следа за нея, освен един гроб. В селото, в което беше родена остана паметник – в центъра на селото, на който беше написано името на съпруга й Яко, загинал за Родината си, когото много обичала, но с когото не можа дълго да живее.

Тя е пример за вдовица, за силна жена, загубила съпруга си, любовта и щастието си, но дала на страната четири деца и отгледала още две на втория си съпруг.

Из “ЖЕНСКИ СЪДБИ” – сборник разкази
Здравка Цанкова
Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба.