ЖЕНСКИ СЪДБИ

Професията ми беше такава, че се налагаше да съм в контакти с мъже, да общувам служебно с тях. Струваше ми се, че по-добре разбирам мъжете. Общуването ми с тях беше безпроблемно. По всяка вероятност и характерът ми се е оформил по-близък до мъжкия. Някой може да не се съгласи с мен, че мъжете и жените се отличават по начин на мислене, на възприемане на заобикалящия ни свят, но аз няма да се съглася с него. Вярно е, че зависи и от всеки човек, но има обединяващи черти и неща, които са типично мъжки или типично женски. Няма да се впускам в разсъждения по този въпрос. Целта ми е друга.

В годините откакто съм се пенсионирала контактите ми с мъжете почти секнаха. Сега общувам повече с жени. В началото беше по-осезаемо, но и сега е така и се чувствам като в чужди води. Не че не мога да общувам с жените, но темите за разговор са различни от тези, с които съм свикнала. Възрастните жени като че са свикнали повече да се оплакват, да съжаляват за нужно и ненужно децата си, да одумват другите. При мъжете също има одумки, но с тях може да се говори за сериозни неща и след малко да се пускат шеги или комплименти. Мъжете не са докачливи, с тях можеш да бъдеш по-открит и, ако сгрешиш, да се извиниш, без да се притесняваш от злопаметност. Това не значи, че между тях няма и злопаметни, но не е типично. Докато повечето жени са сръдливи, докачливи. Въпреки това животът на жените винаги е бил труден. Те е трябвало да се съобразяват с мъжете си, с децата си, с нуждите и интересите на семейството, да се примиряват с условностите, наложени им от обществото, от моралните норми, от живота.

През последните 20-25 години по-честото ми общуване със жени породи една идея – да напиша за съдбите на някои от тях. Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба. Някои разкази са по-дълги, защото по-добре съм познавала жените, опознала съм характерите им, а други са по-кратки, защото познанството ми с прототипите е било недостатъчно, но съдбата им ме е впечатлила.

ЦАНА

Тя е родена в края на 19 век. Страната току що е била освободена от османското робство. Родила се е в малко балканско село, близо до Дряново, в бедно малоимотно семейство. Учила е малко – колкото да може да чете и пише. Наложило се рано да я пратят да работи, като слугинче, в едно учителско семейство. Имала късмет, че учителката-работодателка положила усилия и я научила на много допълнителни неща. Бях дете когато съдбата ме срещна с нея. Цана знаеше много песни и стихотворения, умееше да посрещне гости, да води интелигентен разговор, да приготви добра храна, да я сервира както трябва според етикета и редица още неща, които Цана не е знаела от дома на родителите си, а на които я е  научила с любов учителката. Цана била възприемчива и попила новите за нея знания, умения и поведение. Като се прибави и веселият й и приятен характер, можете да си представите каква желана мома за женене е била. Не случайно я е харесал не селянин, а интелигентен младеж, роден в Румъния, от баща българин и майка румънка, завърнали се в България след Освобождението.

След женитбата, младото семейство заживяло в къщата на родителите на съпруга, такива са били правилата тогава. Семейството било многолюдно, но задружно. Авторитетът на най-възрастния крепял реда, задълженията и правата на всички били ясни и точни, нямало неприятности и недоразумения. Думата на главата на семейството била закон и всички се подчинявали.

Песните, смехът, работливостта на младата булка внесли допълнителна радост в семейството. Не закъснели и децата, че като се заредили, момче след момче – цели  6 и по средата едно момиче. Раждането на много деца носело много радост в къщи: има кой да работи, кой да се грижи за възрастните родители, родът няма да секне.

Разказах малко за тази жена, защото като разглеждах статистическите данни за демографското състояние на страната ме впечатли бързия ръст на населението в началото на 20 век. Веднага след освобождението, въпреки че животът не е бил лек, са се раждали много деца. Никой не се е оплаквал, че държавата не се грижи за децата, че няма пари да се отгледа многолюдна челяд и други подобни трудности, които сега слушаме ежедневно. Вярно е, че сега животът е друг, че сега децата трябва да се отглеждат при други условия, да получат образование, добра професия и работа. Надали на нашите прадеди им е било по-леко, но те не са имали на кого да се надяват, от кого да се оплакват, освен да разчитат на себе си. Що се отнася до професия и работа – нивите и животните в стадото и оборите ги чакат.

Когато започнаха промените в страната през 1989 година като причина се изтъкваше, че условията на живот при социализма били много лоши, заплатите малки, нямало достатъчно храна, хората чакали на опашки за хляб, месо, коли…, за всичко, живеели в крайна бедност, нямали свобода. Може да е вярно, че не можехме така свободно и безпрепятствено да пътуваме където и когато пожелаем, че магазините не пращяха от стоки, че витрините не бяха така пищни и привлекателни, но всички бяха сити, облечени, всички деца ходеха на училище (даже циганчетата, извинете ромчетата). Не искам да правя анализ на системите преди и след прехода – това не е темата сега. Искам само да покажа каква е била раждаемостта в охулените и оплюти времена на социализма, когато хората са нямали, едва ли не, достатъчно храна, а са се раждали деца, отглеждани са здрави, образовани. Няма да правя анализ. Само ви предлагам да погледнете статистиката за раждаемостта в страната от освобождението ни и сами да си направите изводите. Промяната беше направена за да живеем по-добре. Така ли е? Колко по-добре живеем? Вярно е, че има хора, които забогатяха, но колко са те? – едва 5-6 процента от населението, а масовата част от него живее около минимума на стандарта на живот или в бедност.

Потърсих информация за населението на страната ни след Освобождението. Погледнете таблицата и сами се опитайте да прозрете накъде сме се запътили, т.е. подхлъзнали!
 

Динамика на населението

При последното преброяване към 01.02.2011 година населението на страната ни е спаднало до 7 364 570 души.

Виждате, нали! През 1989 година сме били над 9 милиона, а сега сме около 7,36   милиона. Какво е станало  със страната ни? Не е ли време да се замислим за това? Не е ли крайно време политиците ни да престанат да загърбват този най-важен, според моите разбирания, проблем. Не се спирам на това каква част от населението ни сега е от други етноси. Като започна да правя анализ на това ме обхваща страх и ужас!

Какво ще стане с България, в която трябва да живеят внуците и правнуците ми? Струва си всички да се замислим, и то сериозно!!!

Малко разказах за Цана. Не че нямам какво да кажа още, но я показвам като пример, на българка, допринесла за стабилизиране на „младата ни стара” държава и допринесла за увеличаването на населението й, който е бил типичен за него време и е поучителен и за сега.   

Здравка Цанкова