ОТ ПИАЦАТА – В ТЕЛЕВИЗИЯТА (откъс от „Куци ангели”)

Кажете ми, нормално ли е журналистите
да приличат на бандити,
а бандитите да приличат на журналисти?
_________________________

(…) Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Вие го знаете, но нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които, между другото, вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.

Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всички политици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми. Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.

Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.

Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда. 

Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво казвам. Казвам това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задниците и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност.

Впрочем ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.

Да ви кажа ли още нещо за българската журналистика? Ще ви кажа, така и така сте ме поканили. Например как се правят журналистически разследвания. Сядаш пред компютъра и си изсмукваш от пръстите една много, ама много жълта история, слагаш вътре малко екшън, сетне събираш десетина измекяри, които срещу пет лева са готови да свидетелстват, че са участвали в троянската война, разбъркваш всичкото това и го сервираш на уважаемата аудитория. Която изобщо не е уважаема, защото ако наистина беше уважаема, нямаше да се гаврят така с нея.

Или пък си избираш една по-надарена кифла и пишеш всичко, което се сетиш за балоните й: каква им е формата в анфас, в профил, стърчат ли или висят, и прочие.

Свобода на словото? – да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета самият ти си заприличал на абсолютен задник.

Като онази измислена водеща в една измислена телевизия, дето не разговаряла с хората, ако нямали по-малко от милион в банковите си сметки.  А, бе, овцо друсана, викам й един ден, защото тя наистина се друсаше, що не кажеш откъде са ти на теб парите, а? Що не кажеш колко свирки изсвири на пиацата и как си смени и името, и биографията, че и пластична операция си направи, за да не те разпознаят коя си. И хоп, изведнъж ми цъфваш на екрана, предаване да ми водиш, пример за подражание да ми ставаш.

От пиацата, в телевизията – ето това е българската журналистика! Вие сега да не вземете да се обидите и повече да не ме поканите?
 
Защо началниците ни са тъпи ли? Защото ние сме тъпи, че сме им позволили да ни станат началници. От всички държави наоколо сигурно имаме най-голям брой неграмотни началници на квадратен километър.

Ще го кажа така: какъвто ни е брутният вътрешен продукт и каквито са ни обществените тоалетни, такива са ни началниците, такива са ни и журналистите.

Младите като мен ли? Младите като мен гледат старите и правят същото. Заничат ти под чаршафа и проверяват дали мъжът ти е с две топки. Аз съм изключение, което само потвърждава правилото.

Кажете ми, нормално ли е журналистите ни да приличат на бандити, а бандитите ни да приличат на журналисти?

Разполагам с данни, че деветдесет процента от колегите ми получават оргазъм, когато отразяват убийства, тежки катастрофи и изнасилвания. Ако през деня не се е случила нито една кървава драма, изпадат в тежка депресия.

Както и че се надпреварват, кой ще зададе по-брутален въпрос на близките на пострадалите. Например: „Вие, госпожо, много ли съжалявате, че убиха дъщеря ви”? Или: „Мъчно ли ви е, господине, че ви запалиха къщата и ви откраднаха колата”? 

Обичам си професията, имам завършена магистратура и съм специализирала в Белгия. Да, в Белгия! Можех да остана там, обаче нали съм от село, един вид гони ме селски патриотизъм, та се върнах, за да отдам на родината своите знания и младост.

Голяма глупост! Оказа се, че Родината изобщо не се интересува от моя селски патриотизъм, още по-малко я интересуват знанията ми. Родината я интересува аз да не знам нищо, защото колкото по-голяма селянка съм и не знам нищо, толкова повече ставам за всичко. И за министър ставам, и за евродепутат ставам, стига егото ми да е дълбоко и връзките ми да са високо. …

От книгата „Куци ангели”, Автор: Владо Трифонов, Издател: „Жанет 45”