ЗАБЛЕЯЛО МИ АГЪНЦЕ
АНТОАНЕТА БОГОЕВА
ЗАБЛЕЯЛО МИ АГЪНЦЕ
пиеса
——————————————-
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Пътникът
Овчарят
Онзи с хляба
Онзи с камбаната
Овцата Доли или Рогуша
Действието се развива на поляна, поле или нещо подобно с дървета в далечината, с шумове от живота и всичко това, осветено в бледожълта избеляла светлина като стара архивна снимка. В далечината нова черква с висока амбанария.
Камбанният звън ще съпътства пиесата до самия й край, понякога наподобяващ вик, понякога песенно.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Пътникът: / разказва, сякаш чете приказка /
Когато новото е здраво преплетено със старото, то прилича на нещо като пихтиеста маса, която прави концентрични кръгове,
тези кръгове започват от мястото, където е хвърлен камъкът на времето. Ако приемем човека като хвърлен камък в масата време, кръговете имат център мястото, където той стои, разширяват се в окръжаващото го пространство, вливат се в другите кръгове и се получава цялостна картина. Това е пулсацията на живота. Тази пулсация е колективна, дъхът се поема и изпуска в зависимост от общото звучене на картината. Дишането и издишването правят повърхността да се свива и отпуска. /пауза/
Човекът в своя живот, около него другите хора в своя живот и всичко това се върти по посока на часовниковата стрелка. Защото животът върви по посока на часовниковата стрелка, измислена от човека, а човешкият живот яде времето, започвайки от секундите. Успоредно с всичко това е браздата между живота и смъртта. Тя разделя времето и хората в кръга, но не ги отдалечава един от друг. Те са взаимно свързани. Когато един от тях яде от огромен хляб, всички гладни около него се стремят към хляба. Всеки прилага различни начини да се докопа до него. Някои се опитват да откъснат парченце за себе си боязливо или със сила, други омилостивяват ядящия с целувки, галене и смешни физиономии, предизвиквайки мига, когато Онзи с хляба ще се разсее и ще го изпусне. Но той не се разсейва. В определен момент един от гладните хваща коленете му и го събаря. Получава се кълбо от биещи се за хляба. През това време Онзи невидимо излиза от кръга, мушнал хляба под пуловера, придържайки го с двете си ръце. Отдалечава се с отмерени стъпки, сякаш нищо не се е случило. След това се затваря зад високи стени. През определени интервали от време зад стените се показват глави на хора, които се катерят да преминат към него. Той допуска по някой, откъсва му троха и го изритва обратно. Чува се познатото боричкане. След известно време обстановката се успокоява. След това отново…
/Пътникът отминава, продължавайки да разказва. /
Онзи с хляба:
Аз съм миналото и бъдещето и винаги яденето ме е привличало. От яденето се храни животът, а животът е всеядно животно. Не ми казвайте, че вие не живеете в корема на това животно. Измисляте си граници между миналото и настоящето, и се надявате на нещо по-добро в бъдещето. Мечтатели. Животът е минало и настояще. Случването на бъдещето е светкавично, макар че понякога дълго време зрее и втасва в настоящето. Аз съм миналото и настоящето, ядейки бъдещето. Всичко по пътя ми е храна. Не си мислете, че ще ви дам хляба.
/Човекът е тънък, изпосталял, висок и леко приведен от тежестта на хляба под пуловера му. Когато хлябът приеме големи размери, човекът ляга по гръб с издут корем и тежко диша.Отвреме-навреме камбанен звън в далечината. /
Онзи, който бие камбаната:
/Слиза по въже от камбанарията. Прилича на клошар. /
Сигурно си помислихте, че съм някой, който е тук, но го няма. Така е. Слизам отгоре, обикалям наоколо, после се качвам отново горе. Звъня в ушите на тишината, говоря в ушите на тишината, тя ме усеща вътре в себе си, но не може да се озвучи от човешки гласове. Самотна е. Тишината е много самотна. Някой ден ще се взриви от самота. Хората почти изчезнаха. На привършване са. Отидоха някъде, затриха се и оставиха след себе си мълчанието на тревата и на дърветата. Накъдето и да се обърнеш, прах от стъпки, вятър с прах от стъпки, вода с прах от стъпки, а по прахта растат безплодни храсти и корени на бодили. Пясък и гнила миризма се носи по въздуха, запустение в очите на тези, които понякога минават оттук. Според тях аз съм лудият, който бие камбаната. За мен това е истинско признание. Чувствам се привилегирован и съм щастлив. Гениален съм. Геният ми озвучава пространството. Но това ме изпълва с тъга, накъдето и да отида чрез звъна на камбаната, не намирам жив човек. Единствено нощем духовете шушнат около храсталаците и бурените по земята. Мъчно им е за земята. Земята плаче за човешки смях, но много тихо се чува плачът й отвън. Тя плаче със сърцето си. Понякога виждам въздишките й как издуват бузите на баирите и баирите сякаш порастват. Това се дължи на хората, които са вътре в земята. И те са нещастни, защото няма кой да върви върху тях, да ги засява с хляб, да ги засажда с плодове. Всичко това в мен се напластява и ми всява страх. Дори ужас ми всява.
/сменя темата/ Понякога се връщам назад в живота си, когато властвах в това поле и младостта ми кипеше, и можех да правя каквото си искам с хората и със земята им. Лашках ги насам натам, отчуждавах им имотите, биех тези, които не вървяха по моя път, убивах тези, които бяха по-учени и по-способни от мен, за да мога аз да съм първият. И бях. Силата беше на моя страна, онази тъмна сила, която оставя запустение след себе си. И ето го резултатът. Властта на парите и властта на самата власт и днес не ми дава мира. Сънувам моите знамена, под знамената кръв и мизерия, това е лудостта ми. Влязох в нея и няма излизане.
Сега колкото и да бия камбаната, живот няма.
Сцената се затъмнява.
/ Излиза Овчарят с кривак в ръката, карайки въображаемо стадо. Стадото вдига прах в далечината. Той сяда на камък, изважда от джоба си шарена селска кърпа, бърше потта от лицето си. Отдалече долитат звънци на чанове и на хлопатари.
Овчарят:
Да видяхте някъде овцете ми? Изгубиха се преди години. Потънаха около времето на червения преврат, после по времето на различните правителства, захранвани от червения преврат, и се превърнаха в звънци на стада в ушите ми. Непрекъснато ги чувам, но не ги виждам, те се крият по пустеещите земи, а там бурените са високи и повече от тях избиват на магарешки тръни, макар че времето изяде и магаретата. Та както виждате, стадото ми е някъде и съм тръгнал да го търся. Но и да не го намеря, то е някъде. Тази житейска тема ми е позната и приляга на целия ми живот.
Животът обърква всичко около себе си. Самият той е граница между това, което носи и това, което го заобикаля. Човекът е бременен с живот и смърт и също ражда граници на разделения, като тази, която разделя Онзи с хляба от другите? Тази граница е невидима, но съществува. Същото може да се каже за мен и за моите невидими овце. Те ме чакат някъде. Чувате ли блеенето им? Запасли са се по края на някоя плешива поляна. Не могат без мен. Трябва да ги издоя, трябва да им острижа вълната. Това е реалността. Другото е разделянето, но от двете страни се случва едно и също. Хора с хляб и тези, които изкарват хляба, но са гладни, е имало всякога. Овчарите са, за да хранят такива като Онзи с хляба, а овцете са да ядат тоягата. Стадото ми запълва простраството на времето, а пространството на времето е прах по пътищата на живота. Тази прах е самият живот. Ако някой не вдигне малко прах около себе си, кой ще го забележи. Така вървят копитата на годините. Вдигат прах и пепел след себе си, гърмят и святкат, и хората в тях правят същото. Те са се вкопчили здраво един в друг и препускат неудържимо. /замислено/
Времената и хората в дълбочината им са едни и същи. Мислите ли, че с течение на времето нещо в живота се променя? Не мислете такива работи. Видяхте ли Онзи с хляба? Ще се пръсне от ядене, а моите овце са гладни и пасат земята. Няма истинска трева за тях. Те идват отдалече и отиват надалече. Междувременно се чувстват като търкалящи се камъни в безводен поток.
/ В далечината стадото вдига шум, блеенето и звънците на хлопатарите като че ли се приближава. Овчарят става от камъка, премята връхната си дреха през рамо. /
Овчарят:
Между нас казано, Онзи с хляба ми е приятел. Издоеното и остриганото при него отиваха. Но и за мен оставаше.
/ Става и се отдалечава по посока на стадото. /
Сцената се затъмнява
Пътникът: /седи на пейка до къща с катинар на вратата /
Някога тук живееше животът ми. Беше бедно, беше оскъдно, а сега и това е изчезнало. И пътят почти го няма. Трева е покрила времето ми. Босите ми нозе и гладът са се скрили по храсталаците и сега ме наблюдават. И ми се присмиват, защото дълго вървях и дълго тичах, и дълго в мен живееше животът такъв, какъвто си го представях. Но представата ми избледня и се стопи във времето. А времето е навсякъде. На него му дай да поглъща собственото си време и така миговете му отлитат. Сенките на хората, живели някога, вечер излизат от съня си. Но сенките не правят живота. Те само изпълват пространството и го населяват със своя живот като дихание. Аз съм една от сенките на това дихание. Понякога вечер се връщам на това място и продължавам живота му. Понякога се изгубвам, защото тук нищо не прилича на себе си. Така е запустяло и изоставено, че всеки момент може да изчезне. Но аз съм тук. Вие сигурно ме виждате, защото присъствате в моето време като наблюдатели. Сигурно очаквате веселие и смях да ви предложа, любов и омраза, луди страсти на млади мъже и жени, стрелби и гонене по пътищата, скърцане на спирачки и крясъци, бутилки с алкохол и разврат. Очаквате да се случи нещо, което да раздвижи животинските плътски усещания. Няма такова нещо. Аз съм вашето настоящо минало и бъдещето ви се стопява в ръцете ми. То се отдалечава в този момент от мен и от вас, защото тук всичко е изживяно, всичко е смляно. Хлябът няма кой да ни пусне от небето. Сенките на предишните дишат по полетата и пищят от ужас, че земята е безплодна. Къде са колите, къде са богатствата, къде са душите? Тук са, но ги няма. Изгубили са земята си, живеят някъде другаде. Правят си жилища в облаците, но са родени да обичат живота, а животът им там, в облаците, го няма няма.
/ Пътникът отваря раницата, изважда книги, вестници, дискове и една филия хляб. /
Картината се затъмнява./
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Съвременен офис, обзаведен модерно, с неоново осветление, със спуснати прозрачни завеси на прозореца. Няма никой, но се чува звук като от непрекъснато жужене. Стая с бюра с включени компютри, които издават характерните приглушени шумове. На мониторите се изписват редове с цифри, картини и като че ли те общуват помежду си. На единия монитор се появява фигура на жена, фигурата ту се уголемява, ту се смалява. В един момент жената излиза от екрана, настанява се удобно на въртящия се стол, слага крак върху крак, обръща се към вратата
Жената:
Влезте, моля.
/ Плахо и с озъртане пред нея застава нисък селянин с гумени цървули, обути на бос крак, и с избелели дрехи. В ръцете си носи плетена от сезал торба, която явно не е празна. Това е Пазачът на паметниците. /
Жената:
Ти пък откъде изникна?
/ Жената минава няколко пъти покрай селянина, който се старае да стане невидим./
Пазачът: / плахо /
Аз съм Пазачът на паметниците в село Овчарово. Цялото село е мое, но нямам нотариален акт.
/ Жената сякаш не го чува. Пазачът сяда по турски с торбата между краката си. /
Пазачът:
Цялото село е мое, и къщите с кокошарниците и свинарниците, и нивите, и реката, която тече през тези места, са мои, и черквата в центъра на селото е моя, и камбанарията със стокилограмовата пееща камбана от чиста медна сплав е моя, и Онзи, който бие камбаната, е мой човек. Той живее в гробището и се появава на бял свят само вечер. Но аз не се страхувам от него. Ще го впишеш в нотариалния акт. Всички тези книжа с най-големи подробности, заверени и действително съществуващи, са нотариални актове. От тези актове трябва да ми направиш един на моето име.
/ пауза /
Това е селото, къщите още ги има, само покривите им малко са се кривнали. И хората им са там, но са отишли кой където му видят очите. Оставиха само живота си в селото. Животът не може сам да живее. Аз съм там, да го пазя. А той къде е сега? В тези книжа е. Всичко тук е записано, както е било от едно време. Като тръгнах по къщите, никъде нищо не липсваше, документите бяха подредени в найлонови торбички, прилежно прибрани, номерирани, подпечатани, още да проговорят. Стопаните им са си мислели, сякаш с тях ще живеят безкрайно, и са ги пазели добре. Тук са къщите, а тук са нивите, реката не е записана на ничие име, но тя по закон се пада на селото, тя е природна даденост. И земята е природна даденост, но се води като придобивка, покупка, продажба, заменка и т.н. Хората са жители, докато са живи. После се водят починали. Почиват си тихо, подредени в редици над селото. Аз често ходя там, уважавам ги, почиствам им, слушам гласовете им, гледам заедно с тях от високото към пресъхналата река. Животът си тече и без живота на хората от моето село. Какво му липсва на живота, че да спре в една точка. Той си върви като водата, която я няма в коритото на реката. На село животът е спокоен, много спокоен. И всичко е мое. Като си помисля, тръпки ме побиват от щастие.
/ Жената стои като закована, безжизнена, безучастна, сякаш мъртва. Пазачът плахо се приближава към нея, докосва ръката й и още по-страхливо се отдръпва. /
Пазачът:
И тази си е починала.
/ Мониторите блещукат все по-слабо, отдалечават се и сякаш застават в небето. /
Пазачът:
/ по пътя /
Я, звездите са изгрели. Какво време се е отворило наоколо, каква красота са това звездите. Гледат отгоре и ти намигат, и ти говорят, а ти не ги чуваш, но е приятно. Знаеш, че не си сам. Има живинка около тее. Свети ти по пътя. Огрява те. Не те топли, но те огрява, обича те по този начин. Цялото небе е потънало в звезди. Като в кладенец са и е толково дълбоко, че синьото се избистря зад тях. Не смея да си помисля аз къде съм сред тези звезди. Щом ги виждам, значи и те ме виждат. А като ме виждат, как ли им изглеждам? Дали ме харесват, се питам?
/ застава, замисля се / Небето дали има нотариален акт за притежание на звездите?
/ сяда върху дънер от повалено дърво, слага торбата до себе си, поотупва я отстрани, потръпва зиморничаво. /
Пазачът:
Нощта ме хвана по пътя. Това не е добре. Трябваше да съм пристигнал вече в моето село. Там ми е хубаво и уютно. В къщите има всичко. Животът е като консервиран по стаите. Само дето ги няма хората, но това не е пречка за мен. Напротив. Освобождава ме от необходимостта да мисля за тях в сегашно време. Дали са гладни, дали са жадни не стои на преден план. Тези неща са минали.Сега те си почиват от яденето и от пиенето.
/ Сгушва се в дрехата си и поляга с глава върху торбата.Чуват се гласове. Той става, оглежда се, гласовете притихват, отново ляга и отново гласове.Те сякаш извират отнякъде. Той слага ухо на земята, ослушва се. /
Пазачът:
Земята е пълна с гласовете на хората и на всичко, което ходи и което не ходи по нея. В себе си тя е една огромна къща. Побрала е живота отвън и отвътре, затова е кръгла. Затворена е отвсякъде да не би да изпадне нещо от корема й. И се върти. Въздухът около нея се върти и мен върти, току виж съм се понесъл към небето. Но имам много багаж – цялото село с нивите, с ливадите, с къщите и с реката. Не мога да ги оставя току така. Моето присъствие ги оживотворява. Няма ли ме – няма ги и тях.
/ Намества се удобно, ляга със скръстени ръце върху гърдите си.Заспива. /
Разсъмване. Онзи с хляба събаря оградата на двора си. Натрупва я на купчина около забит в земята дълъг нож, върху ножа се развява като знаме някакъв парцал от дреха.
Онзи с хляба:
Тази ограда ще ме умори. Цял живот ме пазеше от хората, но те отидоха някъде. Изпариха се. Не ми искат нищо и аз нищо не получавам от овчаря. Вече е на свършване хлябът ми. А толкова много имах. Изобилие. Овцете раждаха нови овце. Моят човек им стрижеше вълната, доеше ги. Мед и масло беше животът ми. Аз не оставях съвсем без нищо овчаря, а той подхвърляше и на стадото. Какъв живот беше, мечта. Бях заграден отвсякъде със стени, возех се в бронинани коли, обувките ми бяха със златни подметки, макар че нямах особена нужда от тях. Или се возех, или летях. Бях навсякъде. А сега тази самота ме изяжда. Няма го овчарят, сякаш овцете го изядоха. Да сте виждали някъде овчаря ми?
/ По пътя покрай полуразрушената ограда минава Пазачът. Той се е превил под тежеста на торбата с нотариалните актове. /
Пазачът:
Виждате ли го Онзи с хляба как събаря оградата си? Глупак. Цял живот стрижеше овчаря на стадото, и не усети как овцете умираха от неговата алчност и накрая се разпиляхя на някъде. Този тук ще изсъхне самотен и сляп сред развалините си. Къде са му возилата, къде са му къщите, къде са му жените? Вътре в него са. Пълен е с железа и с празни приказки. Лъжеше над път и под път как ще облече и нахрани стадото, а на овчаря ще купи кавал. Лъжеше и лапаше живота, та чак слюнки му течаха и се облизваше безсрамно, а наоколо мъртвило. Огромна пустота. Очаквам го всеки момент да умре и сам да се зарови в земята или да се превърне в чучело. Не го ща в селското гробище и нотариалните му актове не ща.На мен не ми трябват кървави нотариални актове. Виж със селяните и с техните ниви е друго, те честно се трудеха и умряха заедно със земята си. Не можеха повече да я работят и си отидоха достойно. А този тук, когато изсъхне и се превърне в паметник, ще стои като чучело на селото и на земята наоколо. Не че има нужда от чучело, но от този никога не е имало нужда, така че за това става.
Сцената се затъмнява.
/Камбаната пее. Оградата е съборена. В единия край Онзи с хляба се е превърнал в грубо направен от камъни паметник по подобие на човек, до него е забоденият нож. Пазачът на паметници оставя торбата до пейката пред къщата с катинара. Готви се да седне, но застава до нея, безкрайно озадачен.
Пазачът:
Дали Онзи, който бие камбаната е седял тук? Но това е невъзможно. Той рядко излиза от черквата и е във вечно неспокойствие, тича нагоре надолу, дори не успявам да го видя как изглежда. Но някой е седял на пейката. Прахта беше цялостна, почти една педя прах имаше, а сега дупка в прахта. И краката отдолу са оставили следи. Човешки са. Големи крака като на мъж.
/ страхливо се оглежда /.
Ще ми пропадне нотариалният акт. Онази с компютрите ме изигра, като се престори на мъртва. Трябваше да я раздрусам яко. Сигурно това искаше от мен. Като видя, че нямам нищо друго освен мъртво село и запустяла земя, а тя няма нищо друго освен мъртви компютри, е очаквала да я завъртя из стаята, да обършем заедно прахта на пода, да поработим малко в пълно съгласие, потни и задъхани, както подобава.
Внимателно сяда на пейката, стараеки се да се вмести в оставената следа. /
Завеса
Табела “Пътят за другото село”
Пътят влиза между редиците с паметници. Пазачът “шета” около тях. /
Пазачът:
Това са моите хора. Гордея се с тях и съм много доволен. Нищо не искат от мен – само да почиствам тревата им и да слагам цветя върху гранита. Красиви са. Имат снимки и от снимките ме гледат дружелюбно. Не мога да се оплача от нищо.
/ Чува се далечно бръмчене на самолет. /
Онези отгоре ми правят компания, понякога ми пускат по нещичко за ядене, но аз и тук си имам всичко. Не чувствам глад. Човек забравя вкуса на живота си, когато е изпратен с мисия и изпълнява добре тази мисия.
Моите началници от големия град са ми казали да стопанисвам това място. То е консервирано в тяхната памет, а тук е действителност. Всичко това е миналото им и ме изпратиха го пазя, да не отмине съвсем. Защото кой така лесно се отказва от тази хубост наоколо. Онези ми вярват и аз им служа. Пазя добре близките им. Но това не ми е достатъчно. Трябва ми нотариален акт, за да зная, че е мое. Остарях тук с удоволствие. Заслужавам възнаграждение. Нотариалният акт ще ми даде сигурност. Никой няма да може да ме изгони. Дори тези, които са ме изпратили. Това е моят дом, ще им кажа, имам документ за него и не искам никой да ме безспокои. А сега гледам – на моята пейка, на която самият аз рядко сядам, някой е седял. Това застрашава присъствието ми тук.
/ пауза /
Надявам се да не е някой изперкал по мечти за селски живот. Ще му опиша в най-трагични краски житието си. И няма да е лъжа. Всъщност аз съм един нещастен самотник. Но не съвсем, защото обичам самотата си. Тя е оръжието на моята душа, чрез това оръжие побеждавам времето. А времето е рушител и създател на време. Една безкрайна обреченост на човешкия живот. Не се старая да променям нещата, защото никой не може да промени случванията във времето. Промените са нещо повърхностно. Като да драснеш по въздуха, а къде е драскотината? Нищо не се променя. Един и същ живот за всички. Всеки излиза от точката А и потъва в точката Б. Между тези две точки колкото и да криволичиш, колкото и да се изхитряш, няма мърдане. Цял живот вървиш към потъването.
Като тези тук / сочи паметниците /.
Вижда се, че хора няма. Но това не е така. Не са си отишли съвсем. Те са навсякъде наоколо с гласовете, с любовта, с жаждата си за живот. Всичко това е просмукано в
пространството. Усеща се като мисъл и като действие. Когато човек въздъхне от вълнение и нещо го стегне в гърлото, това е животът на живите и на мъртвите. Той е невидим и лек за носене, но е тежък за изживяване. Лекото отива нагоре, а тежкото остава в тялото и тегли надолу. Болките от всякакво естество теглят надолу. Другото кръжи. Нали наблюдавам моите хора през нощите. Всеки е прегърнал кръста си и сякаш са живи, между земята и небето. Но те не са сами, под тях има други и други хора, под другите хора има други. И всички те са наоколо. Затова въздухът понякога е гъст и лепкав от пренаселване. Пространството непрекъснато се разширява, но всичко си има предел. Ще вземе някой ден да прелее, като придошла река ще завлече бреговете на живота. А какво е живот без бряг? / сочи паметниците /. Тук си седиш на спокойствие и никой нищо не ти иска. А Онзи бие ли бие камбаната. Такъв бой й удря, че се страхувам за мъртвите, да не вземат да се размърдат.
/ сякаш разказва приказка /
Онзи, който бие камбаната, е тук още от времето, когато са строили новата църква. Управниците отгоре идват и казват – тук църква ще строим, ние изграждаме родината. Ама той, както си бил малко превъртял още от червеното време, им показал лакът – ето ви родината на вас, нароихте се от предишното котило, пребоядисахте се, изгонихте хората чрез глад, мизерия, духовен упадък, а тези, които останаха, измряха, а сега църква ще изграждата на мъртвите, та белким селото възкръсне. Но строителите запретват ръкави, пот се лее, пари се хвърлят във въздуха и всичко напразно. Кой може да съживи селото? И Бог да слезе от небето, и той няма да го съживи. А може и да го съживи, кой знае, нали е Всемогъщ. Ще изпрати някой свой съработник и току виж мъртвите излезли от гроба. Дано не умра до тогава, та да видя как стават тези неща. / подсвирква си и отминава /
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
Пътникът седи на сянка под паметника на Онзи с хляба и дрехата със забития нож.
Пътникът:
Това е човешко знаме, което е оцеляло от времето. Този, който го е носил, сега сигурно е невидим. Той вече няма нужда от такива неща. Оставил го е като белег на мястото, където е живял. Прилича ми да е бил самотник и нощем да се завръща в някогашния действителен сън. Обратими са пътищата Господни. / замисля се /
Може аз да съм този някой. Познато ми е тук. Разрушена ограда, правил съм такива неща. Трябваше да затрупвам миналото си под основите му. И паметник съм си правил, в мисълта си къде ли и какъв ли не съм бил. Но не съм същият, за когото може да си помислите. И никога не съм имал свое място. Моята същност е да не съм този, който съм. Затова бягам от големия град. Да се потърся. Къщата с катинара и пейката пред нея ме чакат, но мен и там ме няма. Тук някъде съм и това тук някъде трябва да го намеря, да го бележа с душата си, а не с ограда и високи кули. Искам да го задържа в себе си, но не само за себе си. Предчувствам, че това е моето място и странствуванията ми отново ме завърнаха в него. Освен това имам задачата да събуждам времето по пътя си.
/ Пътникът ляга под сянката. В един момент под напора ва вятъра, паметникът пада до него. Камбанен вън /
Песента на камбаната:
Човекът носеше в ръцете си едно въже и едно рало
Натискаше плуга в дълбокото
Спъваше се в къртичини и корени
Отчиташе с точността на сърдечен ритъм
Кога да завърже въжето за слънцето
Да седне под него на сянка, да си почине
Да гледа към небето като към нива
Където слънцето е орачът
Толкова обич, толкова минало
Човекът чака дъждът да се плъзне
По острието на светкавиците
Да влезе в тялото на земята
Да продължи ехото на гръмотевиците
Да задвижи камъните на живота
Бог да вдъхне Духа Си на хората
Които някога оттук са минали
/ Пазачът почиства паметниците. Те сякаш оживяват около него, това внушение се засилва от свечеряването. /
Бавно разсъмване. Пазачът и Пътникът седят върху поваления паметник.
Пазачът:
Срещнахме се с мир и ще се разберем по братски, Пътнико. Половината село ще е мое, другата половина нека е твоя. Ще се грижиш и за паметниците от твоята част. Ще ти покажа как става това. Работата е лека, но не търпи отлагане. Всичко трябва да изглежда добре стопанисвано. А може би ти искаш нещо по-специално?
Пътникът:
Нищо не искам. Искам само да живея тук. Някога съм се родил в онази къща с широката дървена порта. Пред портата откъм улицата е имало пейка, на пейката е имало котка, която често съм дърпал за опашката. Това е по разказ на очевидци. Малък съм бил и не помня точно.
Пазачът:
Ти си минал покрай това място. И аз отсядам на тази пейка, влизам в къщата, но много рядко. Тук животът е бавен и някои моменти се отдалечават един от друг, така че понякога между тях връзката се прекъсва. Човек трябва да внимава да не се изгуби точно в прекъсването на връзката. Получава се дупка в мисълта. Случвало ми се е да не зная преди миг къде съм бил и какво съм мислил да правя. Превъртам живота си на бавни обороти. Понякога го връщам назад, но там дупките са по-големи. Направо потъвам. Да ме питаш кой съм, не зная с точност. Може би съм всякой човек от селото. Откъде съм също не зная. Най-вероятно съм отвсякъде и това всякъде в момента е дошло заедно с мен в това мъртво село с мъртви къщи и подредени паметници. Но работата си зная и целта си зная. Мен лесно човек не може да ме излъже, а тези в паметниците и да искат, няма как. Те са си отишли. Между нас казано, зная от какво ме е страх. / оглежда се / Страх ме е да не се завърнат. Да не излязат от земята. Всичко се случва. Този живот се крепи на случванията.Тук дори и въздухът тече бавно. Вятърът го е възседнал яко и от тежестта му въздухът е като вървящ на едно място океански кораб. Понякога е гъст и напечен от слънцето, понякога е неподвижен и пихтиест. Пробвал съм да го пробия с поглед, но не става. Небето го е затиснало. И мен ме е затиснало. Няма мърдане.
/ Размърдва се, сяда по-удобно върху главата на паметника, придърпва по-близо до себе си торбата с нотариалните актове /:
Пазачът:
Тук животът е лесен, има всичко в изобилие, хората така са живеели някога, сякаш са мислили, че животът им няма да премине в другия свят. И са трупали дрехи, трупали храна, която няма свършване. Ще остане и за след нас. Освен това са оставили къщите си в добър вид, поддържали са ги, грижели са се за дворовете си. Виж какво изобилие на плодни дръвчета има. И магазинът им пълен с консерви. Сложили са всичко в консерва и са си отишли. Сякаш гръм ги е ударил. Стопили са се. Един по един са хванали пътищата, кой където му видят очите. Старците на селото са се доизживявали, доизживявали и ето ти пустош. Земята плаче за хората. Ти слушал ли си как земя плаче за хората си? Първо пуснат ластари бурените в очите й, после ластарите се вкореняват здраво, после корените пускат стъбла нагоре, после стъблата цъфтят като на поразия и от цъфтежа им излизат във вид на сълзи семената на други бурени и те пускат ластари, и така безкрайно. Ще ме питаш къде са душите на хората, които са си отишли – тук са, но са се сливали със сълзите на земята. И сълзите на сълзите им плачат. Такъв плач оглася пространството понякога, че косата ми настръхва. Ама търпя и оправдавам донякъде това преселение. Разбирам причината. Тук хората са били умъртвявани години на ред, мачкали са ги, изтисквали са ги и те са оставили земята си без препитание, без труда на своите ръце. Младите са отивали да търсят хляба си по чужди земи, възрастните са се гърчели от глад и унижение, гледали са как им строят нови църкви и нови параклиси, и са умирали в човешкия си стремеж за по-човешки живот. И ето ги сега горе на баира.
/ пауза /
Единствено въздухът е останал кристално чист, както е казал в една пародия поетът за отечеството си – “…Твойот воздух чистий с леб да се руча, благ е като млеко. А студна ти вода, отечество любезно, може да се смуче и на гладно сръце…”
/ сменя темата /: Ти колко време смяташ да останеш на това място?
Пътникът:
Мисля да остана до края на живота си.
Пазачът:
Слушай, мой човек, животът няма край и твоят също няма край. Така че не се заблуждавай. Тук ще живееш безкрайно, ще бъдеш човек, ще бъдеш трева, ще бъдеш част от всичко наоколо. Прекрасен живот. Реалност. Приказка. Всичко е в него, а ти си главният герой. Радвай се на живота. Той е чудесен. Бъди и ти чудесен за него.
Пътникът: / озърта се плахо /
Вижда ми се много глухо и тихо, а иначе е красиво. Природата си има всичко.
Пазачът:
Така е, защото не си свикнал и не знаеш как истински изглеждат нещата. А природата наистина си има всичко, но няма хората. Това е проблемът. Аз съм тук, за да живея в грешките на тези преди мен. Виждаш ли онзи комин с щъркеловото гнездо на фурната? Хлябът във фурната умря, но гнездото на щъркелите остана. Наблюдавай колко време щъркелът ще стои на един крак. После се опитай ти да направиш същото. Така ще си разнообразяваш ежедневието. В същото време можеш да си подсвиркваш някакава мелодия наум.
Тук тишината е свято нещо. Тишината сега спи. Чуваш ли я как диша в листата на дърветата? Понякога сънува на глас и наоколо е доста шумно и бурно, понякога тишината се усмихва на слънцето, понякога се спуска по дъждовните капки и измива всичко наоколо, понякога надува свирката на вятъра. Освен това тишината има феноменална памет. Тя може да те запомни във всеки един момент на твоето състояние. Възприемайки я, човек се докосва до нея и е възможно да влезе в някое от нейните пространства. На мен ми се е случвало.
Пътникът:
Разбираемо е при твоето положение. Имаш много време. Животът ти тук е като измислен от пенсиониран писател. В него всичко е минало, дори действителността се оглежда в миналото. Там тя е остаряла, минала е по пътя си и си е отишла като твоите хора в паметниците. Самият ти си паметник в движение. Няма да усетиш кога ще изтече и твоето време. Така паметниците ще станат с един повече.
Пазачът на паметници:
/ става неспокоен /
Дойде и започна да заплашваш.
Пътникът:
Няма такова нещо. Аз съм твоето продължение и заедно трябва да продължим работата си. Когато ти си отидеш, ще дойде моето продължение. Както казваш, животът е вечен. А знаеш ли какво може да измислят онези грешници, управниците, които ни гледат от високо и си въобразяват, че управляват някого? Някой ден може да изпратят мощните си булдозери, да се развъртят по пътя към твоите паметници, да разгребат наоколо, да направят строителна площадка върху мъртвите, те умират за строителни площадки, и да кажат – тук ще минава магистралата Рай. И ще ти начертаят Рай на лист хартия, където нищо живо не е останало и дори дърветата наоколо няма да ги има.
Пазачът:
Сега поляната е поизгорала от слънцето, но през пролетта си я бива.
Пътникът:
Изгоряла, казваш, а защо да е изгоряла, къде е водата по каналите? Къде са каналите за водата. Властниците се надпреварват да правят какво ли не за този, който духа, а полята жадуват за вода. Минава ли някой сега по техните пътища, вече не минава. Защо не минава, защото този някой го няма. Отлитнал е като прелетна птичка в топлите страни.
/ сяда, обгръща коленете си с ръце, със зареян поглед към паметниците /
Горките хора, изселиха се някои, други умряха през комунизма по лагерите, а тези, които останаха предадоха Богу дух в безкрайния преход, наречен посткомунизъм. Окончателното стопяване на населението приключи през времето на култа към магистралите. Управниците намалиха дажбата за прехрана на старите и болните, оставиха ги на минимални дневни дози – кофичка изкуствено кисело мляко и един хляб от фуражно зърно, с остатък десет стотинки в джоба. После и тези стотинки прибраха, като увеличиха цената на хляба. Младите безработни, хайде по чуждите държави. Ти ял ли си магистрала? Това е като да ядеш емигрантски живот. Минал съм през тези пътища. Животът ми отиде в тях. Затова се завръщам. Тук с теб ще имаме много работа. Но трябва да ти кажа, че и моята работа не е чиста. Аз съм изпратен да наблюдавам и да връщам обратно времето. Непосилна работа, но се съгласих, за да имам възможност да се завърна в родното си място и да внедря моя собствена идея.
Пазачът:
Кого ще наблюдаваш – тук съм само аз, Онзи с хляба и отвреме-навреме овчарят наминава. Онзи с камбаната рядко слиза от камбанарията, а стадо вече няма. Все едно и нас ни няма, нищо съществено не вършим. Живеем наужким. Един вид играем си на живеене. Но ще те включим в нашата игра. Само трябва да си избереш роля.
Пътникът:
Изпратен съм като наблюдател, но имам моя мисия и само заради мисията си съм се завърнал. За нея с теб заедно ще поработим.
Пазачът:
И каква ще е нашата работа?
Пътникът:
Ще връщаме хората назад. Ще ги връщаме и ще ги населяваме в тяхното време.
Пазачът:
Това е работа за луди. Не участвам в нея.
Пътникът:
Напротив. Участваш. Тези, които са те изпратили тук, са те смятали за луд. Я ми кажи кой нормален ще се наеме да стане пазач на мъртвите.
Тъжен камбанен звън, бавно и ритмично, пространството наоколо сякаш се раздвижва, двамата мъже застават мирно и свалят невидимите си шапки, покланяйки се на камбанарията.
Гласът на Онзи с камбаната:
Ехоо… ехо… ехо…
Има ли ехо? Обади се, ехо…
Пазачът: / заслушан в камбанния зов, мечтателно /
Аз също имам своя мисия и никой от ония не ми я е възлагал. Мога да се ръководя сам. / замисля се / Значи ти си дошъл да връщаш живота назад. Ще видим тази работа.
/ нарамва торбата с нотариалните актове /
Пътникът: / става /
Не да връщам живота, а връщайки го, да го продължавам в по-добрите му измерения. Тогава ние с теб ще бъдем по-различни хора. Ще бъдем щастливи, а онези от паметниците ще се върнат в човешкия си живот.
Пазачът:
Я да не се престараваме. Те са свикнали да си почиват. Пък и да ти кажа искрено, сами са си избрали този хал. Превивали са врат пред управниците като впрегатни животни. И са ги впрягали кой както си иска, и са изоравали с тях имане, присвоявали са го, а те и гък не се казвали. Затова всичко е пусто наоколо. А ти по какъв начин ще промениш нещата?
Пътникът:
Като връщам времето назад и всичко от живота остава такова каквото е било, повтаря се отново и отново все едно и също, но винаги различно. Запомни – винаги различно.
Пазачът:
И каква ще бъде ползата?
Пътникът:
Усъвършенстване. Ползата ще бъде подобряване и усъвършенстване на човешкия вид. Това ще стане като се поставят все по-високи цели. Хората ще стават по-добри и така ще се промени растежът и вървежът на живота.
Пазачът:
И по какъв начин ще направим тези чудесии?
Пътникът:
Чрез събуждане. Ще започнем от този.
/ подритва паметника, главата се откъсва и се търкулва, пазачът на паметници тръгва да я вземе. Пътникът прави движение с ръка към щъркеловото гнездо, щъркелът застава на двата си крака и започва да трака с клюн, излиза вятър, отначало тих и приятен, после се превръща в бурен, Пазачът донася главата на каменния човек, мъчи се да я закрепи, но всеки път неуспешно /
Пътникът:
Остави главата на мястото й и гледай как ще го оживотворя и ще го направя по-добър.
Пазачът: / ужасен /
Но този беше най-лошият. Не искам да го виждам жив. Той изяждаше всичко по пътя си. Освен това твоят план ще навреди на моя план.
Пътникът / замисля се /:
Добре.Разкажи ми за твоя план.
Пазачът / показва торбата /:
Тук са нотариалните актове на всичко наоколо и аз ги притежавам. Необходимо ми е от тях да извадя един на мое име. Целият си живот прекарах на това място, заслужавам го.
Пътникът:
Няма проблем. Ще ти дам нотариален акт за всичко наоколо и за държавата ще ти дам нотариален акт, и тя е в това състояние. След някое време и за света ще ти дам нотариален акт. Ще бършеш паметници и живота си ще живееш. Ето ти документ за селото. Трябва да го попълниш на твое име./
Пазачът:
Това беше мечтата ми.
Пазачът:
И какво ще правиш с мечтата си?
Пазачът:
Какво може да прави човек с една осъществена мечта, освен да я загърби, когато я постигне./ слага листа в торбата /. Не вярвам да я пусна в употреба, тук нещата не опират до мечти, но ще си я пазя. Ох, олекна ми. Сега нямам мечта, да ми тежи.
/ Хвърля на земята торбата, поотупва я отстрани и ляга, слагайки главата си върху нея. Заспива. Пътникът го покрива с дрехата-избеляло знаме и се отдалечава. /
Овчарят с кривак, торбичка през рамо и шарена селска кърпа около врата, слиза по пътя откъм паметниците, обръща се към камбанарията.
Овчарят:
Хей, ти там, я дрънни камбаната, дано овцете ми намерят пътя за насам. / тих камбанен звън на умряло /
Овчарят:
Запасоха се яко, а това не е на добро. Ще се развали времето. Развали ли се времето, засвятка ли, загърми ли, няма излизане на паша. Затова наваксват. Дори не блеят, застанали са на едно околище и си мислят, че пасат. / посочва паметниците / Но вече няма полза от тях. Както не блеят, така и мляко не дават. Онези, на които давах млякото им, вече не искат да ме погледнат. Нямал съм стадо. Как да нямам стадо, бре хора, стадото ми е на мястото си, само че ни мърда, ни шава. Спи и пасе от своето минало време. Нямали полза от такова стадо. Ами да са мислили, когато ме караха да го издойвам до кръв.
Животът ми съсипаха да сочат посоките, накъде да паса стадото. Карах го ту наляво – ту надясно. Така овцете ми се развалиха на леви и на десни, а тези, които останаха по средата, бяха като ветропоказатели, следваха или лявото или дясното. Да кажа, че имаше някаква полза от всичко това, ще излъжа. Пашата навсякъде беше хилава и постна. Млеконадоят пресъхна и овцете ми за постоянно се преселиха на онзи баир. Кротки са, а Пазачът на паметници им бърше прахта. Това го измислиха пак онези леви, десни и какви ли не. Така щели да запазят спомена за времето на обилния млеконадой. Сега нека ядат и пият спомените си. Жал ми е за тях, гният им костите по луксозните курорти, лъжат се, че животът им върви по мед и масло върху гърба на другите хора, ама другите вече съвсем са на привършване. Няма ли стадо, няма лукс и онези започнаха да се самоизяждат. Избиват се един друг, като кучета се избиват.
Малко стада останаха наоколо, свършат ли се и те, тогава ще ги питам левите, десните и не знам какви си какво ще ядат. Затова съм тръгнал, да намеря някакъв начин да изкарам нещичко от живота поне за себе си. Левите ми наредиха – иди да намериш десния водач и му се примоли да те назначи поне пазач, защото онзи психар, старият пазач, вече иска нотариален акт за стадото и принадлежащото му землище, и на целия недвижим имот и инвентар. Десните пък ми казаха – иди се разбери с Пътника, защото той и левите му шефове са намислили да връщат живота и времето назад. Той е дал документ на Пазача и само чака удобен момент с негова помощ да разбуни средата на стадото и после блеенето ще бъде повсеместно. Няма да го бъде нито едното нито другото, казах им. Стадото спи непробудно. В момента преживя малкото непреработена храна в стомаха си. Дори лигите му не съдържат онзи питателен състав на желание за живот, а кожата му така е изтъняла и излиняла, че понамирисва на умряло. А онзи, Пътникът, си гони свои цели, него червените не могат да прилъжат. Той е решил да събужда стадото и да го засели в по-добро време. Ама къде е това добро време, и той не знае. Май такива неща не съществуват.
Ако не побързам, стадото ще вземе съвсем да умре, макар че мен питате ли, като познавач ви казвам, то отдавна е умряло, още когато престана да блее и да вдига прах по пътищата и по площадите. Това започна да се случва по времето на Водача, издигнат от левите, от десните и от какви ли не, които с богатствата си го назначиха да им прави модерни пътища и магистрали, игрища за голф на световно равнище, всякакъв вид играчки за безделници и им служеше за параван да натрупват все по-големи и тежки богатства и престъпления. Това беше най-жестокото време за стадото, най-златното време за преяждане на новобогаташите, най-гадното време в живота на слабите и бедни овце, които даже не знаеха какво е това голф. Забиха поглед в земята и вече не можеха да вдигнат глави. Започнаха да загиват в безпросветност, лъжа и мизерия. По луксозните пътища и игралища се подвизаваха дебелоглави полуграмотни ядачи на държавата, пръскаха парите си по разврат и чревоугодство, и възхваляваха своя събрат Водача на десните, левите и какви ли не. Та затова съм тръгнал, да се срещна с Пазача и Пътника и да се разберем как ще я караме нататък. Носят се какви ли не слухове – тук щял да бъде издигнат паметник на Новото време, но това го смятам за глупост, защото новото време / показва паметниците / се е запасло на баира, не дава признаци на живот и си е жив паметник. Но кой ще ме чуе, аз съм само един прост овчар, среден калибър човек, средно дебел, средно слаб и средно силен. По тази причина не всякога налитам на бой. Средно мирен човек съм, само някоя непремерена дума да кажа и да се разбунтува мисълта ми гласно, но нищо повече.
/ отдалечава се. /
/ Завеса /
ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Пазачът и Пътникът. Ниско над тях преминава самолет и разтърсва пространството, така че те са принудени да седнат.
Пазачът:
Небето е нашарено като географска карта. Понякога ми се ще и аз да премина така над това място, но си обичам живота близо до земята на моите хора. Съвсем безопасно е. Вече не можеш да срещнеш жив човек по пътя. Понякога синчетата на богатите провеждат по асфалта надбягвания с бързоходните си коли, ама и колите излязоха от употреба. В скоро време от магистралите ще остане прах и пепел. Небесните пътища ги заместват.
Пътникът:
Напразен е трудът на майстора, ако Бог не е с него.
Пазачът:
Те отдавна изоставиха Бог, а и Той сякаш е вдигнал ръце от тях. Затова всичко наоколо е като умряло. И моят труд като че ли отива напразно. Понякога си мисля, че съм излишен, но ми е мъчно за онези под кръстовете. Ако ме няма, на кого ще споделят тегобите си.
Пътникът:
Значи те говорят?
Пазачът:/ заслушва се /
Те непрекъснато разказват историите си, а техните истории са безкрайни. С тях живея.
Пътникът:/ вглежда се към далечината /.
Някакъв човек май идва насам.
Пазачът:
Сигурно е овчарят, друг няма кой да бъде. Той наобикаля стадото си. И неговата история е дълга. Кой знае с каква цел идва.
Овчарят при пристигането хвърля шапката си на земята, слага кривака до нея, сяда внимателно като много възрастен човек, прикрепяйки се с дясната ръка, бърше потта си с шарената кърпа.
Овчарят:
Ох умора, ох, умора. Идва ми да легна и да не стана. Костите ме болят, кръвта ми бавно се движи, очите ми бяло видело не могат да видят, мисленето ми се губи по шубраците на живота, а животът е измислена работа. Прах и пепел е животът. Тръгнал е отнякъде и отива някъде. Пълна загадка. Ами човекът къде е. Лъжа е животът, днес си тук, утре си никъде. И под собствения си паметник те няма. Душата ти нагоре Божи дух, тялото ти надолу, смляно и изядено от земята. Ако имаш късмет, над теб ще израсте цвете или бодил. Това е животът. Ако има кой, може да напише името ти на камъка, но и името дълго не остава, измиват го дъждовете и ветровете. Единствено дъждовете и ветровете не умират. При добър късмет, душата ти може да влезе в някой добър вятър и да пообиколи земята, да види чудесии и прелести, но това е рискована работа, защото добрият вятър често среща лошия вятър. / обръща се към Пазача и Пътника / Вас кой вятър ви довя на моето място. Тук пладнува стадото ми.
Пътникът:
Твоето стадо е на баира, дядо.
Овчарят:
Право казваш. На баира е, но аз съм тук и тук пладнувам стадото си от години. И когато е на баира, то пасе тази трева тук и ходи по тази земя тук. Дошъл съм да отстоявам мястото му и за в бъдеще. Тази земя е на моето стадо.
Пазачът на паметници:
Много се лъжеш, дядо. Аз имам документ за това място.
/Овчарят става и вдига кривака, Пътникът застава между тях,
от баира се чува проблейването на една овца.Тримата мъже се стряскат, застават неподвижно в позите си . Отново проблейване. /
/ Мъжете се оглеждат наоколо страхливо. /
Пътникът:
Вие сигурни ли сте, че беше проблейване?
Двамата:
Проблейване беше.
Овчарят:
Познавам си гласовете на стадото поименно. Това е гласът на Рогуша от песента Заблеяло ми агънце. Дали няма да поведе стадото през реката? Треперя от страх, на другия бряг са колячите, отиде ми стадото./ тича надолу към реката /
Пазачът: / към Пътника. /
Ти говореше нещо за събуждане. Дали не си събудил преждевременно стадото.
Пътникът:
Това е от първия ми опит и е само една бройка. Другите са по местата си.
Пазачът:
Внимавай, защото всички отиваме в реката.
Пътникът:
Но реката вече почти не съществува, нали отдавна е пресъхнала.
Пазачът:
Не съществува сега, но във времето съществува все така буйна и непроходима. Често слушам как се търкалят камъните по речното корито в някое от времената й и страх ме обзема.
Пътникът:
Дали и ние не сме се загубили някъде като камъните на реката?
Пазачът:
Възможно е. Всичко тук ми се струва невероятно, но е също като действително. А ти кой си всъщност?
Пътникът:
Аз съм един от тези в другата действителност.
Пазачът:
Още веднага събуди подозрението ми. Говореше за мисия, че си изпратен, че не ти е чиста работата, споменаваше къща, пейка, на която е седяло твоето детство, котка на пейката. Може би това са били твоите сънища.
Пътникът:
И сънищата са действителност. /сменя темата /
Понеже сме се събрали днес тук, най-добре е да изчакаме овчаря. Той е главният виновник Рогуша да избяга. / ядосан / Не й е стегнал добре каишката, не я държи изкъсо, а стадото трябва да се държи изкъсо, за да не може да бъде прегризана каишката. Ако е възможно до гърлото трябва да е стегната, до смърт и до издихание. Така се управлява стадо. А овчарят отпуснал връвчицата на Рогуша и ето ти предпоставка за нова история.
Пазачът:
Аз целия си живот изкарах на това място и не предполагах, че има такива буйни екземпляри. Те сигурно са само в приказките и в песните. Стадото да не е толкова глупаво, че да хукне след водача си, който ще го закара на заколение.
Пътникът:
Точно защото е стадо, му се случват такива нещо. Думата стадо нищо ли не ти говори.
Пазачът:
Говори ми за трева и различни видове животни, събрани на едно място, но това е друга работа. В нашия случай стадото е човешко, а то е чистокръвен добитък и трябва да се уважава.
Пътникът:
Сигурно се е събудил някой непослушен екземпляр от него, помислил се е за водач и е хукнал да заведе другите при реката, да я преминат през най-буйната и дълбока вода, да се покаже колко е велик.
Пазачът:
Но другите не са тръгнали след него, защото всеки от тях се смята за водач и не търпи някой друг да го води.
Пътникът:
Такива какво ли биха казали за нас, не смея да си го помисля. Добре че само Рогуша се е събудила. А аз мислех да ги усъвършенствувам след дълбокия им сън.
Пазачът:
Неспасяеми са. Нека си спят на баира. Повече от събуждането на един екземпляр ще бъде фатално.
/ Двамата гледат надолу към реката, стъмва се бавно, сякаш небето изяжда светлината на кръгове, кръговете кръжат наоколо в бавен ритъм. В далечен план хорски гласове и камбанен звън. /
Завеса
Утро. Тримата са се събрали около овцата, която е просната на средата на поляната.
Овчарят:
Мокра е, но диша. Голям зор брах докато я довлека дотук.
Пътникът:
Помагхме ти, викахме и те насочвахме.
Овчарят:
От вашето викане полза никаква, само гледайте да не събудите цялото стадо.
Пътникът: / страхливо /
Имам чувството, че отдавна е събудено, но не иска да помръдне от мястото си. Като минавахме покрай паметниците, не забелязахте ли, че физиономиите от снимките им се кривят и хилят.
Пазачът:
Така е, когато са развълнувани.
Пътникът:
Може да тръгнат да търсят Рогуша.
Овчарят:
Не ми се вярва това да се случи. Искате ли да ви кажа нещо, което предчувствам, че е станало?
/ оглежда се на всички страни/
Много ме е страх, че това може да не е Рогуша. Възможно е да е клонираната овца Доли. И всички там да са клонинги.
Пазачът:
Сега я втасахме. Ако всички от стадото са Доли, дали ние не сме клонинги на Доли. Затова така се щураме немили-недраги в тази пустош.
Пътникът:
/ посочва къщите в селото /
Това е малко вероятно. Кой ще прави къщи и вечни жилища на клонинги, които, според мен, дори не могат да умират. Съвсем човешка порода сме. Тези на баира също.
Пазачът:
Тогава защо къщите им са празни? Къде са им децата на децата им, къде са им внуците на внуците им? Те също като овцата Доли не са могли да си ги родят.
Пътникът: /въодушевено /
Клонингите не могат да раждат и така ще можем да проверим нагледно дали тази е земната порода Рогуша.
Овчарят:
За тази цел трябва да се опитаме да заплодим Рогуша, за да сме сигурни дали не е Доли.
Пазачът:
Като гледам как едва бере душа, няма да може да издържи обяздването си от коч.
Пътникът:
Какво е това нещо коч, звучи като инструмент за заплождане.
Овчарят:
Това е един безпогрешен инструмент за заплождане.
Пътникът:
Развълнуван съм.
Овчарят:
Не се вълнувай напразно. Не скача на хора.
Пазачът:
Но когато остане незадоволен от овцата, кочът може да вдигне човек на рогата си и да го хвърли като топка за голф в някое от луксозните игрища, буренясали от времето.
Овчарят:
Нямаме коч, там е проблемът. Поради тази причина никога няма да узнаем дали това е овцата Доли или е Рогуша.
Пътникът:
За какво ни е притрябвало да узнаем това?
Пазачът:
Заради моите хора под паметниците. Ако наистина са хора и се събудят, ще родят децата и внуците, и поколенията си занапред. Тогава по силата на документа, който имам, ще изпълнявам ролята на велик владетел.
Пътникът:
Не бързай да тичаш напред, преди да си намерил пътя. Това е овцата Доли и няма да има никакво събуждане. С нотариалния акт можеш да си обършеш носа. / сяда и се хваща за главата / А аз съм свършен. Няма ли начин да ги събудя, значи няма да има бунт, няма да има оглушително блеене и облаци от прах след стадото. Това говори, че всичко ще си остане така. Отиде ми мечтата за усъвършенстван живот. И службичката ми отиде.
Овчарят:
Ти като че ли си правителствен човек, щом говориш за събуждане на стадото и за прах, за блеене и за службичка. Коя партия представляваш?
Пътникът:
Всяка, която има нужда от такива като мен и от стадо. Обещавам много, раздавам желани неща, но всичко, което изваждам от пътната си чанта е фалшиво. Късче истински хляб нямам, за да нахраня дори себе си. А кюфтетата и пиенето, с които примамвам хората, са въздух под налягане, пресован в приятен вид за гледане, но още с изяждането и с изпиването се превръща в нещо смрадливо.
Пазачът: / върти се около овцата, гали главата й, говори й неразбрано, овчарят го наблюдава с любопитство.Това привлича вниманието на Пътника /
Пътникът:
Като че ли има признаци на живот.
Овчарят:
Съвсем е живичка, горката.
Пазачът:
Коремчето много издуто ми изглежда и нещо в него мърда.
Пътникът:
От водата е.Нагълтала се е с вода.
Пазачът:
Може и някоя риба да е глътнала.
Пътникът:
Въпреки че реката отдавна е пресъхнала.
Овчарят:
От овца какво да очакваш. И в сухото вода може да измисли.
/ В това време от хълма встрани виждаме паметника на Онзи с хляба и с ножа. Главата му е малко нескопосано сложена. Той върви бавно и с приближаването му картината се променя. Тримата мъже побягват, остава само овцата, но сега тя се е вдигнала на краката си и понечва да се отдалечи. Онзи с хляба и с ножа бързо в движение я настига, поставя я между коленете си, държейки я здраво за врата. Другите надничат отстрани любопитно и със страх. /
Онзи с хляба:
От това най-много се плашех. Да не излезе някой от стадото на баира. Няма нужда от чужда намеса в съдбата на живота на стадото. А тази ще я изям. Нищо чудно ако историята заради нея излезе от своя коловоз и отново започне онзи мъчителен за мен живот, изпълнен с преяждане и стомашни газове. / замахва с ножа над главата на овцата. /
/ Идват останалите мъже, хващат ръката му, забиват ножа в земята и забучват главата на паметника върху него. В това време се чува тънко проблейване, до овцата е застанало малко агне, овцата го ближе. Всички са смаяни. /
Пътникът:
Гледай го как с едно натискане на овцата предизвика раждане. Ако го оставехме още малко, щеше да я изнасили.
Овчарят:
Рогуша е, знаех си аз. Сега всичко ще започне отначало. И времето ще са разбърка. Ще дойдат децата, ще народят поколенията, ще се напълни историята и ние ще се върнем отново по местата си.
Пътникът:
Какъв ужас отново да преживеем всичко отминало.
На сцената излиза жената с компютрите, като избутва хората и овцата с агнето на едната страна. Тя се движи механично, очертава нещо като стая, поставя монитори на няколко маси, сяда срещу един, компютрите са пуснати, появяват се говорещи хора, жената разговаря с всички тях едновременно.
Компютрите излъчват картината с паметниците, с хората, с овцата и с агнето, камбаната бие тържествено, агнето блее безгласно, овчарят излиза на преден план в мониторите. Там е и публиката, която е станала на крака и преди да започне да ръкопляска, овчарят се спуска към нея.
Овчарят : / от екрана /
Да сте виждали някъде стадо?
Завеса
КРАЙ
