“КУЦИ АНГЕЛИ” – Откъс от книгата
… МОГА ЛИ ДА ЗАПОЧВАМ? Вижте, изобщо не съжалявам за престоя си в килията на господин Кольо Николов Гуглев-Гуглето. Напротив, доволна съм, защото стана хубаво интервю, едно към едно, без почти никаква редакторска намеса от моя страна.
За себе си мога да кажа, че съм от провинцията, може би ми личи малко по акцента, но това да ми е кусурът.
Когато съобщих на колегите от вестника, че искам да вляза в затвора, за да направя интервю с господин Николов-Гуглето, те ме попитаха каква ми била далаверата. Какво съм щяла да спечеля от някакъв си художник на икони, дето не е нито футболист, нито депутат, нито дори сериен убиец, който яде жертвите си. Един вид никой нямало да му обърне внимание.
Да, ама не познаха. Няколко часа след като излезе интервюто страницата в интернет беше посетена от хиляда души. До края на деня станаха седем хиляди, а днес, няма и седмица по-късно, са повече от седемдесет хиляди. Седемдесет хиляди читатели на интервюто ми за една седмица – ето това ми е далаверата!
Знаех си, предчувствах, че историята ще се хареса. Защото и на мен самата ми е идвало да взема едно „узи” и да почна. Това канцеларии, офиси, кабинети… – наред! Колегите от редакцията – наред. Шефовете ми – наред.
Най съм се кефила да си представям как влизам в парламента, правя с узито един тегел по тавана и изкрещявам: горе ръцете, долу гащите!
Ама еди кой си бил от опозицията. Долу гащите, ти казвам, бе! Същата стока си като останалите, само чакаш да вземеш властта и да си покажеш магариите.
Или пък как влизам в Топлофикация и казвам: хайде сега връщайте парите, дето ги крадете от хората. Ама ние не крадем, госпожице, ама ние сме честни…! Честни ли? Сега ще ви кажа аз колко сте честни. И ги подпуквам с узито.
Или пък нахълтвам в полицията, строявам целия наличен персонал и ги почвам: Защо са ви мръсни обувките на вас, бе? Защо са ви мазни фуражките на вас, бе? А коремите ви защо са като на бременна в деветия месец? Как ще ловите бандити с тия шкембета, бе, синковци? Как ще залавяте терористи, бе, гевезета? Я легни! Я стани! Легни-стани, легни-стани. Ама, госпожице, не можем, имаме високо кръвно. Ще ви дам аз на вас една госпожица. Като имате високо кръвно, чий го дирите в полицията – крещя аз и изпразвам един пълнител над главите им.
Или пък почуквам най-учтиво на вратата на данъчното……, но хайде да не се размечтавам прекалено.
Истината е, че не съм си купила още узито, за което се мразя.
Иначе, както споменах, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то си е нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска.
Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците? Нямаше, естествено.
Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя.
Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю. По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам – квалифицирана съм на електрод първа степен и на аргон трета степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи.
Дали съм консумативист? Консумативист съм. Дали съм разочарована от обществения живот? Разочарована съм. Защо, вие не сте ли?
Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Вие го знаете, но нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които, между другото, вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.
Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всички политици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми. Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.
Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.
Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.
Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво казвам. Казвам това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задниците и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност.
Впрочем ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами от нещо. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.
…
Вижте, аз съм млада, умна, симпатична и талантлива, а вече три пъти ме уволняват и още толкова пъти са ме наказвали. Последният път беше защото нарекох поповете ни похотливи търтеи, на които изобщо не им пука за бедните, болните и сираците. Написах, че на тях им пука единствено тумбаците им да са пълни.
Написах също, че по-охранени попове от нашите едва ли има другаде по света и вместо да се покаят пред Господа, те продължават да плюскат и да дебелеят. Че като вдигна една врява онова ми ти духовенство, че като се нацупи – ела гледай! Поискаха от собствениците на вестника незабавно да ме уволнят, защото съм била богохулствала. Били праведни, представлявали Господ и аз съм нямала никакво право да ги наричам търтеи.
Търтеи сте, ваши попски светейшества, и изобщо не сте праведни, ами сте много грешни – казах им го в очите. Собствениците ли? Уволниха ме, разбира се. Но Кольо Николов Гуглев-Гуглето рано или късно ще ги вкара в правия път. И едните, и другите.
Дали бъдещето е на такива като мен? Ще ми се да вярвам, че е така. Но не вярвам. Не вярвам, защото ни оперираха достойнството. Отрязаха го и го хвърлиха в кофата за боклук.
Да, обичам си професията, но ако трябва, веднага съм готова да я напусна завинаги. Бих предпочела така, отколкото да обслужвам разни нещастници с пури и синджири.
Не знам вие как, но аз лично мисля, че е време радио „Свободна Европа” да заработи отново. …
(Откъс от книгата)
http://books.janet45.com/books/853
https://www.youtube.com/edit?video_id=V8aeRxlLQRA
