БЪЛГАРИЯ – КРАТКА ЕКСКУРЗИЯ – МНОГО ВПЕЧАТЛЕНИЯ
Когато си пътувал много и си видял какво ли не, можеш ли да се впечатлиш от едно краткотрайно пътуване по забележителни места в България и да останеш доволен и пълен с наслада? Категоричният ми отговор е ДА!
В нашия град има клуб „Червена роза”. Той провежда редовни срещи, на които се обсъждат политически, обществени и други теми, празнуват се рождени, именни дни. Членовете на клуба посещават срещите с желание и участват в различните мероприятия. Обичат да пеят и да рецитират свои стихове и стихове на поети и поетеси. Едно от направленията на дейността на клуба е опознаване на България чрез лекции и посещения на забележителности. Организират се екскурзии. На една от екскурзиите на клуба ме поканиха и аз с удоволствие приех. За нея искам да разкажа.
Беше петък. Тръгнахме рано сутринта от Русе. Хората се познаваха, бяха дружен колектив и още с тръгването това пролича. Всички се поздравяваха, прегръщаха и не след дълго започнаха и песните. Не забелязахме кога стигнахме Велико Търново. Ръководителката на клуба и пътешествието, Милена, се беше подготвила добре и по време на пътуването сред красотите на страната ни разказваше за мястото, през което преминаваме, или което предстои да посетим. За Велико Търново ще спомена само най-същественoтo:
Велико Търново е град, намиращ се в Северна България, център на едноименна област. Градът е бил столица на Втората българска държава и е наситен с много история и благодарение на богатото си културно-историческо наследство е важен туристически център. До 1965 година градът носи името Търново. Пред името му е добавено Велико заради предишната му слава.
По-важното: през 1185 г. братята Асен и Петър обявяват в църквата „Св. Димитър” края на византийското господство, което продължило 167 години и провъзгласяват Търново за столица на новото българско царство. Средновековният град се разраства бързо и се развива като най-непревземаемата българска крепост през 12-14 в. Превръща се в най-значимия политически, икономически, културен и религиозен център на България. Градът е разположен на четири хълма – Царевец, Трапезица, Света гора и Девинград.
Хълмът Царевец е заобиколен от три страни от река Янтра. По време на Втората българска държава (1187 – 1393) е обитаван от царския двор, болярите и патриарха. Опасан е от крепостна стена, построена върху естествени отвесни скали. В средата на Царевец се издига дворецът, който е бил защитен от яки каменни стени и бойни кули. Запазена е една от кулите, която се извисява над хълма. На най-високата част на Царевец се издигала Патриаршеската църква „Възнесение Христово” и резиденция на патриарха.
Не спирахме във Велико Търново, а се задоволихме само с общата панорама на града и продължихме пътуването си.
Минахме през Прохода на републиката, който до 1948 г. се е наричал Хаинбоаз. През него е прекаран път, който свързва Северна и Южна България. Припомнихме си неговата история. През 1877г. през Хаинбоазкия проход преминават руските войски по време на Руско-турската освободителна война. Дълго след освобождението на България проходът е неизползваем. През периода 1946-1947 г. там работи първата в страната национална младежка строителна бригада, организирана от Българската Комунистическа партия (БКП). Пътят е разширен и изпълнен с трайна настилка.
Преминахме през Гурково, Нова Загора, Пловдив, Пазарджик. По време на пътуването Милена ни разказа за градовете и местностите, през които преминавахме, но аз няма да се спирам на тях. Те са достатъчно интересни и заслужават специално посещение и описание.
Пристигнахме във Велинград, където имахме престой за разглеждане на града и забележителностите му. За този град може да се разказа много. Ще се опитам да кажа само за по-съществените му забележителности и тези, които успяхме да посетим за краткото наше пребиваване.
През 1948 година трите села Лъджене, Каменица и Чепино, се сливат в град, наречен Велинград, на името на партизанката Вела Пеева. Той се намира в Южна България, в Чепинската котловина в Западните Родопи, в Област Пазарджик и е център на Община Велинград. В него са съсредоточени едни от най-богатите в България хидротермални находища. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града и са го превърнали в едно от най-забележителните и предпочитани места за почивка и лечение.
Твърди се, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през 6-5 век пр.н.е. Писмени сведения за тази епоха дават древните историци Херодот и Тукидит. Интересно е казаното от Херодот:
„Там, в Тракия била страната на блаженството, която лежала високо над планината, където обитавал Дионисий. На планината Пангей се намира прочут негов храм, където служели жреци от племето беси. Там имало и жена пророчица, подобна на делфийската Пития”.
За значението на храма на Дионисий в Родопите говори фактът, че Александър Македонски и бащата на Октавиан Август са го посетили, за да им гадае пророчицата за бъдещето.
От траките са останали много надгробни могили, развалини от тракийски селища и крепости. През 46 г. римляните завладяват Родопите. Започва трако-римският период, който продължава до идването на славяните. В началото на 6 век Чепинският край е вече населен от славяните, които възприели много от обичаите, нравите и културата на траките. По-късно дошли българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на Маламир, а наследникът му Пресиян включва в пределите й и цялата родопска област. За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или тайни заговори те преминават ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при управлението на цар Калоян. По него време крепостта Цепина е била столица на деспот Алексий Слав.
Смята се, че падането на крепостта Цепина и целия Чепински край под турско робство е станало през 1371-1373 г. Настъпили сериозни промени в живота на българите. Османската империя започнала да налага исляма. Интересна е статистиката от този период и, с цената да отегча читателите, ще разкажа малко:
Османският регистър, отнасящ се за годините 1516-1517, посочва появяването на първите мохамедани в района. Тогава в чепинските села имало общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански.
Според „Летописа на поп Методи Драгинов” по време на потурчването на Чепино от Мехмед IV (1656-1661 г.) населението е било принудено да приеме исляма, но почти всички продължават да говорят звучния български език, да пеят мелодичните си песни, да тачат обичаите си.
Минахме през центъра на града и спряхме в квартал Чепино, където се намират карстовият извор и езерото Клептуза.
Клептуза
Слязохме от автобуса и с удоволствие заразглеждахме красотите на Клептуза. Едноименният парк с двете си езера е един от символите на града и е прекрасно място за почивка на летуващи и туристи като нас. Ресторанти, павильончета привлякоха вниманието ни с аромати на скара, кафе и други съблазни. Бяхме гладни и с удоволствие си поръчахме кой рибена чорба, кой пилешка супа, кой риба на скара – на когото каквото му се прииска. С приятелката ми Йонка не успяхме да си вземем рибена чорба и се задоволихме с пилешка. По пътя ни, в градината на Клептуза, ни пресрещнаха търговци на сувенири. Купихме си, кой каквото си хареса. Аз купих няколко магнитчета с изгледи от Клептуза и Велинград. Огледахме красивото място, направихме си снимки, запечатахме за спомен езерата, парка и продължихме пътуването си.
На брега на езерото Клептуза
Предстоеше ни да посетим Юндола. Това име носят село и местност. Нашият интерес беше месността. Пътувахме северозападно от Велинград, по шосето за Банско и Разлог. Пътят минава по поречието на река Луковица и е много живописен. Обръщаме се ту наляво, ту надясно – да видим колкото се може повече от красотите на двете наши планини: достолепната Родопи, много преживяла, помъдряла и Рила – горда, извисила се над всички със своите гъсти гори и още снежни върхове. Красота! Не може да има по-голяма от тази!
Колко красива е страната ни!
Месността Юндола е обширна седловинна поляна между планините Рила и Родопи. Вододел между река Яденица – десен приток на р. Марица и реките Луковица и Абланица – леви притоци на Чепинската река. Името на месността произлиза от турската дума „юндол”, т.е. пазар за вълна. Не отделихме много време на разглеждането, защото всички бяхме идвали или минавали през Юндола, но ми направи неприятно и тревожно впечатление, че големите поляни са смалени съществено от превзелите ги новопостроени хотели и къщи. Жалко! Има хора, които като видят нещо красиво и привлекателно, искат да стане тяхно и го присвояват. (Начинът няма значение).
Пътят ни продължи през Якоруда, Белица, Разлог, че в Банско, където слязохме да разглеждаме. Има какво да се види в това планинско градче: красиви къщи, чисто, подредено, с много магазини и павильони с всякакви сувенири – нали са известен туристически център, готови са и чакат така желаните туристи – това им е работата. Градчето красиво, но още по-красиви са планинските върхове, които се издигат около него. На места се зеленеят гори и ливади, а по високото белее снегът. Въздухът: чист, свеж, да не му се наситиш и да го дишаш, дишаш – иска ти се да го съхраниш в дробовете си и да си ги занесеш у дома. За Банско не е нужно много да се разказва, а трябва да се види и още повече да се почувства.
Банско
След първата емоционална среща с Банско нека се запознаем с малко информация. Той е разположен в Югозападна България, Благоевградска област. Намира се в подножието на Северен Пирин и близо до града започва националният парк Пирин. Алпийският характер на Пирин и задържането на снега и през пролетта са отлични условия за любителски и професионални зимни спортове и са го прославили като прекрасен зимен курорт.
В центъра на Банско се намира църквата „Света Троица”. Построена е през 1835 г. Тя е един от най-посещаваните забележителности на града и е една от най-големите в България. Казват, че до построяването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София „Света Троица” е била най-голямата църква в страната. Храмовият комплекс обединява църквата, камбанарията и оградния зид и е обявен за архитектурно-строителен паметник.
Църквата „Света Троица”
От Банско са родом българските народни будители Неофит Рилски и Паисий Хилендарски, както и поетът Никола Вапцаров.
Къща музей „Неофит Рилски”
В града се намират четири от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз: Белянова къща, къща-музей „Неофит Рилски”, музей „Никола Вапцаров” и Постоянна иконна изложба „Българска художествена школа”. Успяхме да посетим музея „Никола Вапцаров” и си припомнихме живота и пламенните стихове на поета и антифашиста, издадени в стихосбирката „Моторни песни” през 1940 година. През 1942 година Вапцаров е осъден на смърт и екзекутиран. Посмъртно е амнистиран. Разглеждайки музея си припомних моите ученически години, когато стиховете на поета ни вдъхновяваха и с удоволствие ги четяхме, рецитирахме. Те ни научиха да обичаме живота, да имаме вяра, да се борим за честен и справедлив живот, въпреки трудностите и превратностите.
Къща – музей „Никола Вапцаров”
Отново потеглихме на път, вече поизморени от впечатления и ходене и се отправихме към последната точка за деня – Добринище.
Ще разкажа кратко за град Добринище, община Банско, област Благоевград. Той е балнеолечебен курорт в Югозападна България. Със своите минерални води и географско разположение в него е имало условия за живеене много години преди да се появят траките по тези земи. В този край много векове и даже хилядолетия са живели разни народи, които са оставили следи. В селището и района около него е открита тракийска и римска керамика, монети от времето на римския император Нерон (I в. н. е.). Край реката, която преминава през Добринище, има минерални извори и там са открити стари басейни. Няма да изреждам всичко, което успях да чуя и да видя. Ще кажа само, че Добринище има извънредно красиво местоположение. То се е загнездило под самите върхове на Пиринската верига. Прекрасните пирински гори го даряват с аромата и свежестта си и правят въздуха му неповторим и благодатен.
Без проблеми намерихме хотела, за който имахме запазено места. Стар хотел, някога притежаван от Балкантурист, все още запазен и годен за нощувка. Настанихме се. Стаята ни беше за трима и с Йонка и Цеца съжителството ни беше приятно. Спахме кратко, но се почувствахме отпочинали и щастливи.
На другия ден, след кратка закуска в хотела, потеглихме. Минахме през Гоце Делчев и, по стръмен, но много живописен път, се насочихме към Ковачевица – село в Югозападна България, община Гърмен, област Благоевград. То се е покатерило в планински район на Югозападните Родопи. Селото съществува от XV – XVI век, но архитектурата, с която привлича посетители и която се е запазила и до днес, е от XVII – XIX век. Това е архитектурно-исторически феномен, оценен като уникално архитектурно наследство, заедно със създадената строително-архитектурна школа в Югозападните Родопи, с център и най-ярък представител село Ковачевица. Почти всяка къща има нещо индивидуално, която я отличава от съседните и я изявява като самобитна творба на народната архитектура. Някои къщи са на 3-4 етажа, с издадени навън горни етажи. Къщите са изградени почти изцяло от камък, като само най-горните етажи на по-високите сгради и части от терасите са дървени. Покривните конструкции са направени от каменни плочи. Дворовете са обградени от високи каменни зидове с дървени порти. Изцяло каменни са и уличките.
Ковачевица е притежавала изключително за времето си благоустройство. Улиците са застлани с калдаръм, по който е минавала канализацията. Съществува и водопровод, който захранва обществените чешми.
На разходка по стръмните улички на Ковачевица
Повечето от къщите понастоящем са реставрирани, като са спазени старите традиции. В селото живеят повече от 60 души от София и други градове, закупили и реставрирали къщи. Селото е известно като “българският Холивуд”, заради многото филми, които се снимат в Ковачевица. В село Ковачевица могат да се видят много старинни обществени постройки, сред които и тези на килийното училище (основано през 1830 г.) и църква „Св. Никола” (построена 1848). През 1977 година село Ковачевица е обявено за национален архитектурен резерват.
Една от къщите в Ковачевица
Разглеждахме с голям интерес селото, направихме си много снимки, като с тях искахме да запазим завинаги уникалността и красотата на това единствено у нас село. Зарадвах се, че не беше се изменил вида му от предишното ми посещение през осемдесетте години на XX век. Казвам това, защото по време на пътуването ни видяхме доста промени, извършени през последните няколко десетилетия, които са изменили и загрозили някои села. Такова беше и село Лещен, през което преминахме. Въпреки, че в него са запазени някои старинни къщи от XIX и XX в. новопостроените са го загрозили. Не ме впечатли село Лещен с нищо интересно и не се сещам вече какво мога да разкажа за него.
Изморени от ходене по стръмните улички на Ковачевица, седнахме да си починем на пейка пред кръчмата.
Пак сме в автобуса, предстои ни да видим Драма и Кавала. Границата с Гърция преминахме без проблеми. Интересът ми към този район беше голям, защото съм посещавала Гърция няколко пъти, но тази част ще видя за първи път.
Загледани в пейзажа около нас не забелязахме кога пристигнахме в град Драма. Малко предварително запознаване с града – така повече се вижда и запомня.
Драма е град в Североизточна Гърция и столица на префектурата Драма от района Източна Македония и Тракия. Разположен е в северната част на Драмското поле на река Драматица. Произходът на това име идва от тракийското „droma”, “drama”, река и по време на славяните се е получило Драма. Произходът на думата според гръцката версия е „богат на вода”. Населението му, по данни от 2001 г., е 42 500 души.
Драма е стар град с дълга и богата история. Бил е голям търговски център, в него е имало стоварище за тютюн и други стоки. Добра връзка е имал с Кавала – друг голям търговски център.
При избухването на Балканската война през 1912 година тринадесет души от Драма са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Градът е освободен на 24 октомври 1912 г. След Междусъюзническата война градът попада в Гърция.
Сега Драма е оживен град, привлекателен с туристически места за посещение и гостоприемни жители, отлични пътища и с прекрасни условия за почивка и забавления. Много туристи посещават региона с цел отдих, да се забавляват, да хапнат или пийнат в някоя таверна.
Град Драма е построен буквално върху вода. Бистрите извори на река Агиа Варвара образуват прекрасен парк в сърцето на града. Изворите са по различни места на парка и водата оформя езера и водопади под сянката на вековни дървета.
В парка, това прекрасно място, намерихме места в едно заведение на брега на езеро с фонтан и седнахме да се почерпим. Пихме кафе, направихме си снимки, насладихме се на красотата на Драма и парка и потеглихме за Кавала.
Драма, при езерото на прохлада с Цеца
Кавала е град в Северна Гърция, най-важното пристанище в Източна Македония и Тракия и център на ном Кавала. Населението му е 64 000 души. Старите имена на града са Неаполис, Христополис и средновековното българско – Морунец. Градът има богата история, свързана с много нападения и обсади. През миналите векове той се развива бързо като играе ролята на най-важното пристанище в областта. Днес Кавала е модерен град, който привлича туристи от цял свят с красивите си плажове и многобройните си таверни и барове.
В града има много забележителности: крепостта Кавала, намираща се на 15-20 минути пеша над пристанището; акведукта Камарес, построен между 1520 и 1566 г. от османския султан Сюлейман Великолепни; къщата музей на Мехмед Али, роден в Кавала и основал династията, която управлява Египет до 1952 година – къщата му е превърната в музей. В града има и други забележителности, но за краткото време, с което разполагаме, част от групата, можахме да се изкачим на крепостта да видим паметника на Мехмед Али и от далече акведукта.
При паметника на Мехмед Али на крепостта
Трудно, но интересно беше изкачването на крепостта: стъпала, наклонени пътища, пътеки, минаване по самата крепостна стена и изкачване на най-високата точка на кулата. Не всички издържаха, но които успяхме бяхме възхитени от гледката от всички страни на града и морето. Направихме си много снимки и изморени слязохме. Не ни се ходеше вече никъде, а искахме само някъде да поседнем и да си починем. Намерихме пейка на пристанището и си почивахме, наслаждавахме се на Кавала и Егейско море, което ние българите предпочитаме да наричаме Бяло, а района с умиление Беломорие.
Изглед на Кавала от крепостта
Престоят ни в Кавала беше много кратък. Посещавах го за първи път и бях впечатлена от видяното. То не ме задоволи и потърсих още информация, която реших да споделя. Дано бъде интересна и на вас, драги читатели, както беше интересна на мен.
Околностите на Кавала са населени още от праисторическо време, в източните покрайнини на града са открити останки от древни заселници. На мястото на днешния град е бил старият град Панагия, а по-късно възниква Неаполис, който е бил колония на Тасос. Точната дата на създаването на града не е ясна, но повечето исторически източници твърдят, че това се е случило в средата на 7 век пр.н.е. По това време заселниците на остров Тасос правят Неаполис като „врата” към богатите земи на север и златоносната планина Пангей. Около 500 година пр.н.е. съществува като независим град. Доказателство за това е сеченето на монети с лика на Горгоната.
Около 340 г. пр.н.е. Филип II Македонски покорява Тракия и остров Тасос. Неаполис губи своята независимост и е присъединен към царството на Филип II.
Другото си име – Христополис градът получава през 8-9 век. По това време той е включен в границите на Източната Римска империя и се слави като най-силен град в областта. В 934 г., при хан Пресиян, градът, заедно с Беломорието е присъединен към България. В края на 11 век кръстоносците минават през Христополис и в 1197 г. градът попада в ръцете на ломбардците, а няколко години по-късно преминава във властта на франките. В 13 век градът носи името Морунец, вече е силно побългарен и това затруднява задържането му под византийска власт.
В 14 век Христополис играе важна роля в историята. Сърби и турци окупират Източна Македония и градът е една от последните Византийски крепости. През 1387 г. турците завземат града. През 16 век Христополис отново се появява, но с новото име Кавала. По това време градът търпи много нападения. Около 1530 година започва обновлението на града и при Сюлейман Великолепни са построени новата градска стена и символът му акведуктът Камарес. През 17 век Кавала е много важно пристанище. През 19 век градът отново е преустроен и е посещаван от много учени и пътешественици.
Началото на 20 век е вече „златен век” на Кавала. Изграждат се много обществени сгради, съоръжения, има голям икономически растеж.
За кратко Кавала е бил българска територия – от 31 октомври 1912 г. до края на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г., когато преминава в Кралство Гърция.
В 1941 г. българската армия навлиза в Беломорието и завзема областта. Кавала става български град. По силата на Парижкия мирен договор в 1949 г Кавала е дадена на Гърция.
И най-хубавите, и най-интересните неща имат край. Завърши и нашето посещение на Кавала. Намерихме си автобуса, на определеното за престоя място, и потеглихме за България. По пътя оглеждахме полето и селата, през които преминавахме. Впечатли ме голямата чистота и подреденост. За градовете е естествено в такава туристическа страна всичко да е привлекателно и чисто, но селата: всички къщи измазани в светли тонове, много цветя по терасите и прозорците, дворовете им пълни с цъфтящи цветя и поддържан райграс – няма чушки и домати, няма изоставени бурени и боклуци. Да ти е драго да ги гледаш. Като преминахме границата и навлизахме в наши села ме натъжи видът им: много от къщите с години стоят неизмазани, улиците с лоши тротоари или съвсем без такива, дворовете – голяма част неугледни и неподредени. Защо трябва да се започват големи къщи и да остават недовършени? Били сме бедни, не стигали парите. Това е ясно, но ламтежът за много и големи къщи ни довежда до това положение на недовършеност и изоставеност на започнатото.
Прибрахме се в Добринище. Предстоеше ни последното нощуване. На другия ден, преди да тръгнем, си направихме обща снимки при паметника на Иван Козарев – в градинката до хотела.
А тук сме с Йонка
Нашата екскурзия продължаваше към село Златолист. Малко село, с няколко къщи, известно с църквата „Свети Георги”, в която в началото на миналия век е живяла пророчицата преподобна Стойна. Монахинята е смятана за предшественичка на Ванга, която пророкувала и помагала на хората. Село Златолист се намира недалеч от енергийната месността Рупите. Пътуването до това място, смятано от хората за свято, е трудно, защото пътят е много лош. На места има следи от асфалт, но по-голямата му част е черен. Разказът на ръководителката ни беше подробен, но ще се опитам кратко да разкажа за видяното и почувстваното.
Църквата „Св. Георги”, според учените била построена през XIX век, но местните хора твърдят, че била издигната още през XII век. Храмът е забележителен със старите си и странни стенописи – изрисувана е гола жена и дявол с арбалет. До сега не са откривани такива икони в църква. В средата, под купола, се намира мраморната плоча с двуглав орел, за която легендата казва, че има силно лечебно излъчване и променя съдби. Оригиналната плоча е била открадната от иманяри и на нейно място е поставена нова. Разказаха ни, че въпреки това плочата не е по-малко лековита и доказва, че силата е в мястото.
В двора на църквата се издига чинар с надпис че е на 1295 години. Това е уникално дърво с невероятно дебел ствол и клони – дълги и дебели. Хората вярват, че престоят под чинара също помага при различни заболявания. През 90-те години на XX век храмът е реставриран, а около него е оформен малък манастирски комплекс. В женското отделение е запазена килията, в която е живяла преподобна Стойна, а в двора на църквата е изграден мемориал при гроба на пророчицата.
Чинарът, живял цели 13 века (за съжаление само част от него)
За живота на преподобна Стойна ни разказаха много неща, някои от които невероятни. Родена е на 9 септември 1883 година в село Хазнатар, Серско. На 7 годишна възраст се разболява от едра шарка, в резултат на което ослепява. В съня й се явил св. Георги и й казал да копае в двора, за да намери негова икона и кандило. Копала и ги намерила. През 1903 година тя била доведена на магаре в село Сушица (старото име на Златолист) и категорично пожелала да живее не в селото, а в църквата. В малка стаичка, като килия, тя прекарала остатъка от живота си до 1933 г. в пост и молитва. Разказаха ни невероятни неща за способностите й. Ако някой се интересува може да получи голяма информация, а ако вярва и се надява, може да получи и помощ. Вярата в чудеса е лично нещо и човек трябва да почувства потребност от нея и да се довери. Не знам! Не вярвам в чудеса! Много лично е всичко това!
И днес в църквата на Златолист идват много богомолци от цялата страна, някои с децата си. Докато разглеждахме видяхме доста хора да пристигат с коли и малки деца с тях.
Напуснахме това прекрасно кътче и по лошия път потеглихме за Мелник. За това градче може много да се разказва. Има дълга история, има и легенди. Намира се в Югозападна България, община Сандански, област Благоевград. Разположен е в планински район – в югозападните поли на Пирин планина. Мелник е най-малкият град в страната. При преброяването на населението през 2010 г. са отчетени 366 жители. През градчето протича Мелнишката река, ляв приток на Струма. Недалеч се намира Роженският манастир.
Името Мелник има гръцко и българско обяснение. Според българското то има славянски произход – от старинната славянска дума „мел” – бяла глина, креда, от каквато са скалите, сред които е разположен градът. Не е известно кога е възникнало това населено място. Предполага се, че отначало е било крепост за охрана на южната българска граница и пътя по река Струма. Като граничен пункт често сменя суверенитета си. През XI в. е в границите на Византия. През първите години на XIII в. е български и негов управител е Алексий Слав – независим владетел със столица в Мелник. През XIII в. в Мелник са заточвани няколкократно цели родове византийски аристократи (от българския цар Калоян и от византийски императори), което променя състава на населението и архитектурния облик на града. Много византийски къщи са ползвани до началото на 20 век, величествени руини от тях бяха запазени до скоро.
През 1395 година Мелник пада под османска власт. През първите векове на робството градът запада, за да се замогне отново в края на XVIII и началото на XIX век, когато в него оживява културната и просветна дейност. Жителите на града се занимават с винопроизводство, тютюнопроизводство и изнасят вино в цяла Европа, и най-вече в Англия и Австрия. Най-известните и крупни мелнишки търговци са от фамилията Кордопулос, чиято къща и винарска изба е запазена и превърната в музей.
Мелник е освободен от османско робство през Балканската война на 17 октомври 1912 година. Голяма част от него е опожарена и гръцкото му население се изселва в Гърция. На тяхно място идват българи бежанци от Солунско, Серско, Драмско и други части на Егейска Македония.
В годините 1913-1925 Мелник е околийски център, но тъй като остава встрани от новия път по долината на река Струма, постепенно запада. От 1968 година е обявен за град-музей.
Слязохме в началото на града и се отправихме да го разгледаме. Тръгнахме по главната му улица. Бях много изненадана, защото при предишните ми посещения през осемдесетте година на XX век бяха построени само няколко нови къщи, главно за хотели и обществени сгради, виждаха се руините на някогашния успял град, само в музея можехме да си представим какво е представлявал и какъв интересен живот е кипял в началото на 20 век. Сега навсякъде е застроено. Скалите опасващи града преди се виждаха и му предаваха особено очарование. Сега варовиковите пикове почти не се виждат, защото са закрити от плътно построените нови хотели, ресторанти и други сгради. Магазини и павильони със сувенири ни посрещаха настойчиво.
Нови къщи на Мелник
Гледахме и се изкачвахме докато стигнахме най-високата част на града, където се намира Кордопуловата къща. Построена е през 1754 година от заможен гръцки търговец от фамилията Кордопулос и е една от най-монументални възрожденски къщи в страната. Интересна е нейната вътрешна архитектура с украси от стенописи, резби и стъклописи. В основите на къщата има винарска изба. Издълбаният в скалата тунел представлява прекрасно място за съхраняване на вино. Разгледахме избата и къщата с интерес, дегустирахме мелнишко вино и си купихме кой по бутилка, кой по повече от известното не само в страната, но и в чужбина вино, от вирееща само в този край широка мелнишка лоза. Позатруднихме се докато се изкачим, но и слизането не беше леко. Прибрахме се при автобуса пълни с приятни впечатления.
Мелник. Кордопуловата къща
Предстоеше ни да отидем в Петрич и да посетим къщата на Ванга и после Рупите. Надали има българин, който да не е чувал за Ванга и нейните невероятни способности. Няма да разказвам много, само ще спомена, че къщата, в която е живяла, е превърната в музей. При разглеждането ни припомниха живота и делата й.
Къщата на Ванга в Петрич
Вангелия Пандева Гущерова е известна като Ванга, Петричката врачка, Българската пророчица, Ванга гледачката, Баба Ванга или Леля Ванга. Била е ясновидка, на която е приписвана способността да вижда съдбата на всеки човек, който я посещава. Родена е през 1911 година в Струмица в бедно семейство. На 12 годишна възраст загубва зрението си вследствие на внезапна буря, при която е грабната от силен вятър и по-късно е открита затрупана с камъни и пръст в една нива. Посещавана е от много хора, които са търсили нейната помощ и утеха при големи лични беди. Обичала е да ходи в месността Рупите, където, както самата тя е казвала, се зареждала с енергия.
Ванга умира на 11 август 1996 г. Къщата-музей и месността Рупите са станали желани за посещение места. След Петрич се отправихме към Рупите, където гостоприемно ни посрещна още на входа невероятна красота и омая.
Къщата на Ванга в Рупите
Паметника на Ванга в Рупите
Рупите е наименование на малко село и прилежащото му землище. Месността се намира в Югозападна България, на десния бряг на река Струма. Природата на Рупите е изключителна. Казват, че там човек се зарежда с енергия и става по-добър. Съгласна съм. Това е място, на което човек изпитва възхита, вдъхновение, и омиротворяване. Там той се чувства в хармония със себе са. Месността е като наситена с положителна енергия, която зарежда, прави човека духовно по-богат и по-добър. Казват, че около Рупите цари ореол на мистика. Навярно това е накарало Ванга да избере това място за свой дом. На въпроса защо го е избрала, тя е отговорила: „Това място е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет (Кожух планина) над нас крие една голяма тайна”.
В парка в Рупите
В резултат от изригване на вулкан в Рупите има магмени скали, от които извира минерална вода с температура 75 градуса по Целзий. Минералната вода има лечебни свойства и помага при редица заболявания.
Преди Ванга да се премести да живее тук на мястото е имало само малък параклис, обграден с избуяла трева. След това започва облагородяването на мястото и сега тук има красиви и добре поддържани поляни, градини и алеи с пейки за отдих и наслада. Това е едно уникално място, след посещението на което се почувствах като обновена, като заредена с повече енергия и оптимизъм.
В Рупите се намира храмът „Света Петка Българска”, построен от баба Ванга. Той се е превърнал в място за поклонение на много хора.
Храмът „Света Петка”
Не ни се тръгваше, но трябваше да напуснем това незабравимо и омайващо място и да продължим пътя си. Предстоеше ни завръщане. Минахме през София и от там директно за Русе.
Дълго пътуване, малко време за разглеждане, но въпреки това, видяхме много интересни и вълнуващи места, припомнихме си географски и исторически факти. Физически изморени, но духовно обогатени се завърнахме благополучно.
Здравка Цанкова
14 юни – 1 август 2013 г.
