MАРИН
Тогава работех в Москва. В същото време там живееше семейство Христови – Иван и Мария. Познавахме се отпреди, но в Москва се сприятелихме. Често си говорехме по телефона, гостувахме си. Обажда ми се Иван веднъж и настойчиво ме кани вечерта у тях, щели да имат още един гост-българин, с когото искали да ме запознаят. Предполагах, че е някой техен земляк, но не проявих любопитство, надявах се срещата да е приятна, а кой не се нуждае понякога от такива приятни емоции, като срещи със земляци, когато е в чужбина?
Запознаха ни. Гостът се казваше Марин Димитров. От самото начало се прояви като приятен и общителен човек. Беше хубав мъж, с добре поддържани мустаци, среден на ръст, на каква възраст е ми беше трудно да определя, защото беше от хората, които след определена възраст не остаряват. Не е напълнял, запазил младежката си енергичност. Най-интересни бяха очите и погледът му – живи, горящи. От тези, които не показват, че човек остарява. Имаше приятна, одухотворена външност. След първите емоционални минути на запознаване седнахме на масата и, както бива при нас-българите, започна най-интересното от срещата. Ние с домакините се похвалихме как живеем, какво работим, но с нетърпение чакахме да чуем каква е била съдбата на Марин. Разбрах, че работел в българска строителна фирма някъде из Съветския Съюз.
– Хайде, разказвай, нямаме търпение да чуем къде си бил. Загубихме ти следите – настоя домакинът.
Гостът се позамисли, даже се посмути, не от мен, както ми се стори, а от Иван и Мария. Те го познаваха отпреди и имаха високо мнение за него. По всяка вероятност е имал високо положение, защото отношението им към него беше много уважително, даже почтително.
Марин помълча, настроението му леко помръкна, заразказва:
След като напуснал града им работил няколко години в София. После станало така, че не желаел повече да работи това, което му възложили и решил да замине за Съветския Съюз, където го поканил негов земляк, който там бил директор на българска строителна фирма. Работата била в южните райони на страната. В началото му било интересно, но само за много кратко. Сблъскал се с една действителност, която не познавал и най-малко очаквал. Познанията му за строителството в България съществено се отличавали от това, което било на новото място. Организацията била почти като у нас, защото ръководителите били българи, но работниците били местни. Дисциплината на строителните площадки била лоша, доставките на материали неритмични. Налагало се с дни да се чакат цимент или метали. През това време хората се водели на работа, но работа не се вършела. Обектите били неподредени. Най-лошото обаче било пиянството. Руснаците пиели на обектите, уж било скришом, но се разбирало. Още по-лошо било в понеделниците. Работниците или не идвали на работа, или закъснявали, или идвали в такова състояние, че не били работоспособни. Почивните дни били за пиянство до безпаметност. Следващите три дни положението се нормализирало, но в петък започвала подготовката за новата пиячка през следващите почивни дни, и така почти постоянно.
Качеството на строителите работи било лошо. Опитите за подобряването му не давали резултати. Проверките за количеството на доставените материали показвали още по-лоши резултати – имало големи разлики между документите и доставеното. За това почти не се носела отговорност. Всичко се отчитало, че е добре. Сроковете за завършване се отлагали многократно.
Марин говореше с болка за работата си, защото той очаквал, че е в тази страна всичко ще е по-добро, отколкото у нас. За него Съветският Съюз бил еталон за всичко. Той разказа, че е бивал преди много пъти в тази страна, но я е виждал в съвсем друга светлина. Завършил е в Москва Висшата партийна школа, бивал е в състава на много делегации, посещавал е големи градове, заводи, институти и никога не е предполагал, че може да има такава разлика между това, което е виждал преди и това, което е видял сега. Въпреки, че беше възрастен и опитен човек и не би трябвало така много да се изумява и разочарова, той си призна, че е така.
– Толкова много лекции, беседи и доклади съм изнасял за Съветския Съюз по случай празници, по повод на мои посещения, толкова убеден съм бил, че това, което разказвам е самата истина, защото съм го видял. Никога не съм предполагал, че моите познания за тази страна и хората й могат да бъдат толкова едностранчиви. За мен съветският човек е бил еталон, към който сме се стремили. Виждал съм, представял съм си нещата според видяното от мен и прочетеното в книгите. Учил съм се от съветските комсомолци, построили нови градове, канали, разорали целините, защитавали родината с цената на живота си. Не съм имал и капка съмнение в това – с болка сподели Марин.
Всички мълчахме. Какво можехме да кажем?
След този неприятен разговор темите станаха по-приятни. Гостът и домакините си спомниха интересни неща. Аз слушах с внимание и се опитвах да разбера колкото се може повече за този интересен човек. Той имаше интелигентна външност. Личеше, че е бил красив като млад. Сега имаше завяхнали черти, но очите му бяха живи и с много огън. Може би срещата със стари приятели, може би спомените за добрите времена, той се оживи. Виждаше се, че е бил веселяк, умеещ да общува и да бъде център на вниманието на компанията.
Слушах и наблюдавах с интерес, не проявявах любопитство, но вътрешно нямах търпение да науча колкото се може повече за миналото на този човек. Не беше удобно това да правя тогава, но си дадох дума, че ще го направя после. Така и стана. Имах достатъчно свободно време на работата, която работех, остен това вечерите ми бяха свободни. Това ми даде възможност още в Москва да науча доста от другите земляци на Марин.
След години, като се върнах в България имах възможност да науча още подробности за живота и работата на Марин Димитров. Всичко ми беше много интересно и реших да го напиша.
…
Марин беше весело и жизнерадостно дете. Приятелите му го очакваха с нетърпение да излезе, да играят. Следваха го в игрите, които предлагаше и организираше. Той не се налагаше, не се опитваше да ги командва, но каквото предложеше приемаха със желание. Може да се каже, че го обичаха и се нуждаеха от приятелството му. Той ги обединяваше, организираше без да се чувстват командвани и насилвани. Неговата жизнерадостност им действаше заразяващо.
Към възрастните се отнасяше уважително, даже с почит. Беше научен в къщи, че възрастните хора, особено старците, са мъдри и трябва да се слушат и уважават. Беше му интересно да разговаря с тях. Въпросите му нямаха чет. Интересуваше се от всичко, заобикалящо го в селската действителност. Интересни бяха животните, смяната на сезоните, отрупаните с цвят дървета в градината през пролетта, полето с добре обработените ниви и особено горичката до селото с нескончаемия птичи хор. За всичко питаше, от всичко се интересуваше. Родителите му бяха заети с работа по къра и в стопанството в двора и къщата, но бабите, особено дядовците се радваха на разговорите с него и не се уморяваха да отговарят на нескончаемите му въпроси. Понякога недоумяваха откъде му хрумват такива сложни за възрастта му питания.
Когато тръгна на училище не се затрудни, имаше силна памет, слушаше внимателно учителката и запомняше всичко още в час, не се налагаше много да се труди в къщи, за да си научи уроците. Това беше добре, но бързото възприемане и запомняне не го научи на труд и упоритост над книгата, което се отрази на характера му. Винаги бързаше, нямаше търпение, чудеше се какво толкова има да учат другарчетата му с часове, когато всичко е толкова ясно и лесно.
Когато поотрасна започна да се вслушва в разговорите на възрастните, вечер, когато се събираха в къщата им. Говореха за политика, за недоволство от властта, за организиране и противопоставяне на властващите. Искаше да подслуша какво толкова обсъждат, за какво спорят понякога разпалено. В началото го гонеха, като забележеха, че се е сврял в някой ъгъл. Постепенно разговорите на възрастните му ставаха все по-интересни, започна да ги разбира. Знаеше, че има бедни хора, които цял живот много работеха, а малко постигаха, даже още повече обедняваха, а има хора богати на земя, големи къщи, добитък, за които други работеха, а те ставаха по-богати, по-уверени.
Селото им беше близо до голям областен град и често баща му или чичовците му го вземаха, когато ходеха там. Виждаше големи къщи, широки улици, красиви градини, пазари и магазини, отрупани с невероятно много и невероятно интересни и вкусни неща. Това породи в детската му глава представа за неравенство, за несправедливост в живота. Родителите му и другите хора в селото, които обработваха до изнемога земята и се грижеха за добитъка, въпреки големия труд, не ставаха по-богати. Напротив, колкото повече работеха, толкова повече изпитваха недоимък.
Случваше се в къщи да приготвят торби с хляб, сирене, сланина – каквото се намереше за ядене и през нощта го отнасяха някъде. Понякога се появяваха непознати мъже, облечени не като за работа в полето и въоръжени. Шушукаха с възрастните и после бързо изчезваха. Най-активни в тази работа бяха чичо му и големият му брат.
Когато Марин беше в прогимназията и възрастните вече му имаха доверие, се наложи да го пратят да занесе торба с храна в гората. Беше се стъмнило, но той не се страхуваше, беше горд, че му е възложена такава важна задача. В гората, на уреченото място, се срещна с един техен съселянин, който беше изчезнал доста отдавна. Беше чул, че е отишъл при шумкарите, както тогава наричаха избягалите по горите и планините партизани. Възлагаха му и други по-дребни заръки, които той изпълняваше с голямо желание. Все още не го допускаха на срещите, които се провеждаха в дома им или у някои роднини. Въпреки това Марин усещаше, разбираше, че става нещо важно, нещо голямо, съдбовно и му се искаше по-бързо да расте и да се включи в тази тайна и така важна работа.
Веднъж в двора им се появиха стражари и прибраха големия му брат. Разбра, че са го арестували за противозаконна дейност. Обвиняваха го, че се занимава с политическа пропаганда и организиране на отпор срещу властта, че подкрепя и подпомага шумкарите, които според властта са злосторници и искат да я сринат, че работят за чужди идеи, че хвалят социализма, който се изгражда в Съветския Съюз и са предатели и родоотстъпници.
Брат му се върна след няколко дни. Не приличаше на себе си. Беше бит и пребит. Налагаха го с топли овчи кожи, даваха му лекове и билки и той оживя, а след време оздравя. Въпреки неприятностите и преследванията на властта брат му и съмишлениците му не се отказаха от идеите и действията си против властта. Чичо му беше мозъкът и организаторът на антифашистката дейност. И той попадна в полицията, а после и в затвора след бърза процедура. Повторно прибраха и брат му и след голям побой го осъдиха на смърт. Не се реализира присъдата, защото съветските войски бях вече на границата на страната и след влизането им в България затворът беше отворен и всички затворници бяха пуснати на свобода. Това не помогна на чичо му. Той беше вече екзекутиран.
След идването на Съветската армия в страната и слизането на партизаните от планините и горите се промени цялата политическа и държавна система. За Марин започна нов живот, наситен с голяма активност. Той стана ръководител на младежката организация в селото им. Преди участваше в нелегалния РМС (Работнически младежки съюз), а сега вече беше ръководител на легална организация на младежите в селото. Записаха се много момчета, а после и момичета. Активността им беше голяма. Пишеха лозунги, помагаха на възрастните да организират новата власт в селото. Не мина много време и Марин замина за областния град, където започна работа в Околийския комитет на Съюза на народната младеж, или СНМ, както съкратено го наричаха. Избраха го в ръководството, а не след дълго стана и секретар на Градския комитет на СНМ, после на Областния комитет на младежката организация, която вече беше приела и името на ръководителя на Социалистическата партия Георги Димитров и се наричаше вече Димитровски съюз на народната младеж, или кратко ДСНМ. Приеха го и за член на Партията. После беше избран и за секретар на Градския комитет и член на бюрото на Окръжния комитет на Партията. В началото на шестдесетте години беше вече Първи секретар на Градския комитет на Партията.
Марин работеше много, с желание и ентусиазъм. Умението му да увлича не само младежите, а и по-възрастните от него много му помагаше в работата. Успяваше да предаде на другите своята убеденост в правотата на идеите и решенията на Партията. Когато станеше да се изказва всички го слушаха с внимание и интерес. Често изпращаха изказванията му с ръкопляскания и овации. Беше масовик и това му качество го правеше водач, който печели последователи.
Секретар на Градския комитет на Партията беше повече от осем години. Голямо внимание отделяше на организационното укрепване на организацията. Често посещаваше партийните организации. Разясняваше им политиката и решенията на централните ръководства на Партията, поставяше задачи, свързани с развитието на окръга и града. Често беше сред младежите. Там беше в стихията си. Те му вярваха и го следваха. Спортът в тези години беше едно от заниманията на младежите след работата. Марин и другите членове и активисти на младежките и партийни организации бяха на първите редици на футболните мачове и другите спортни мероприятия на младежите.
По време на активната си дейност Марин беше ценен и уважаван и от ръководителите си. Изпратиха го в Москва да завърши Висшата партийна школа. Той смяташе, че това за него е достатъчно образование. Самостоятелно четеше, интересуваше се от новостите, но липсата на сериозно висше образование, което му дава специалност вече беше недостатък за неговото по-нататъшно развитие в кариерата.
Това беше съдбата на онези млади активисти, посветили се на идеята за изграждането на социализма. Те не получиха добро образование, което да им даде възможност да намерят място в бързо променящата се ситуация в страната.
От силно изостанала в икономическо отношение страната се превръщаше в индустриална държава. Изграждаха се нови заводи, разширяваха се старите, внедряваха се нови технологии, които изискваха специалисти със средно-специално и висше образование. Промени се демографската структура на населението на страната. От 70-80 процента селско население преди 1944 година бързо се увеличаваше делът на градското. Нуждите на бързо развиващата се промишленост и съпътстващите я транспорт, строителство, услуги привлякоха в градовете много хора от селата. Това се отнасяше най-вече за младите. В селското стопанство започна да се използва нова техника. Тракторите, комбайните, сеялките и другите селскостопански машини постепенно заменяха ръчния селски труд. Към градовете се насочиха масово много хора от селата. Те бяха нужни на заводите и фабриките, на строителните площадки, в транспортните предприятия – навсякъде в бързо разрастващите се градове, особено областните (окръжните, както се натичаха тогава) центрове. Появи се голяма жилищна криза. Трябваше да се ускори жилищното строителство, а също и на училища и детски градини. Градовете бързо се разраснаха, появиха се нови квартали, които изискваха и съответна инфраструктура и благоустрояване. Строителството на заводи, жилища, училища се увеличи много.
Училищата и висшите учебни заведения подготвяха много специалисти за всички отрасли на бързо развиващата се икономика. Появиха се и нови, в съответствие с отраслите на икономиката.
Новите условия изискваха и в партийните ръководства да бъдат привлечени специалисти с висше образование, главно с инженерни и икономически специалности. Това се отнасяше преди всичко за областните градове. Марин беше дълго ръководител на градската партийна организация и от Окръжния комитет на Партията решиха на негово място да поставят по-млад и с висше техническо образование ръководител. Той трябваше да премине на друга ръководна работа. Направиха го един от секретарите на Окръжния партиен комитет и му възложиха да отговаря за икономиката. В известен смисъл това беше добре, защото икономиката на окръга беше главно в града и Марин познаваше ръководителите на предприятията. Познаваше и много работници и най-вече младежи. Очакваха от него да се справи с тази работа. Активността на Марин не намаля, но новата работа изискваше познаване не само на хората, но и на производствените процеси в предприятията. Той ги беше посещавал многократно, но икономиката е сложна наука, която не може да се усвои с гледане. Изискват се специални познания. Те липсваха на Марин. Откритият му характер, самоувереността му, че разбира проблемите на заводите и фабриките, на базата на многократното им посещаване, станаха причина той да започне да изказва категорични мнения по много въпроси, свързани с развитието им. Не винаги те бяха точни и верни. Окръжните ръководители видяха това и решиха да го препоръчат да замине на работа в някое ведомство в столицата. Тъй като той беше познат на повечето ръководители от Министерствата и Обединенията, го назначиха директор на едно Обединение.
Марин започна новата работа с желание. Стараеше се да навлезе бързо, но непознаването на производствените процеси бързо създаде негативно отношение на специалистите към него. Освен това софиянци са доста пренебрежителни към хора от провинцията. Смятат ги за по-малко знаещи и можещи. Не мина много време и Марин беше преназначен на по-ниска длъжност. Това се отрази на самочувствието му и той започна да мисли за отиване на работа другаде. В това време в страна беше един негов земляк, който работеше като директор на строителна фирма в Съветския Съюз. Марин сподели, че желае да си намери друга работа. Землякът му, който много го уважаваше, му предложи да замине при него Работата била трудна, но ще е самостоятелен и няма да се чувства пренебрегнат. Не мина много време и Марин си уреди всички документи и замина на новата работа.
Разказах за част от живота на Марин, защото той много ми напомни за съдбата на много младежи, които, посветили се на една идея, отдадоха цялата си енергия и с ентусиазъм работиха за реализирането й. Неговият живот е като събирателен за живота нацяло поколение.
…
Не са малко хората, които по времето на промяната на системата в страната през 1989 година, са се терзали между разочарованието и спомените от спокойните времена на социализма, когато не си заключвахме вратите, когато не се безпокояхме ще имаме ли работа и редовни заплати, ще имаме ли средства за образованието на децата си, за здраве, когато се сдобихме със самостоятелни жилища, ходехме на почивки и екскурзии, живеехме колективен и доста безгрижен живот; когато децата ни сами отиваха на училище и сами се връщаха, не бяха подлагани на физически тормоз и даже на убийства, каквито има при „демокрацията”. Сега много хора се оплакват от живота си при социализма, казват, че са били репресирани. Да, имало е и такива неща, но те са били за малко хора. Болшинството от народа не познаваше това страдание. Освен това сега се разказват и пресилени неща. Лично познавам хора, които тогава се ползваха от благините на социализма, бяха доволни, а след промените изведнъж се обявиха за дисиденти, станаха герои, борили се за промяна на системата. Кога и как са го вършили? Като са написали книга, в която по-голяма част е изброяване на структури и функции на държавни и партийни органи, или са недоволствали от замърсения от съседите ни въздух. Това ли е начинът за изразяване на политическа позиция? Може ли да се сравни с политическата работа на участниците в съпротивителното движение преди 1944 година?
Нужно е време, нужно е да се сменят поне три-четири поколения, за да може обективно и безпристрастно да се оценят събитията. Не случайно Мойсей е водил евреите през пустинята цели 40 години, въпреки че е имало по-къс и по-лек път за стигането им от Египет до Ерусалим.
1.09.2010 г. – 26.02.2012 г.
Здравка Цанкова
