МИСИЯ ЛОНДОН: АЙ МИ ВРЪТНЕШ ЕДИН БИГ БЕН!
Бях забравил за съществуването на „Мисия Лондон“ и ето че в началото на юни (в деня на Ботев) bТВ реши да ми го припомни, по някакви нейни си критерии за повдигане духа на нацията. Сметнах, че няма да е зле и аз да припомня какво съм писал за това чудо на българската киноиндустрия – заради баланса между различните естетики, пък и заради авторитета на изкуството, наречено кино.
МИСИЯ ЛОНДОН: АЙ МИ ВРЪТНЕШ ЕДИН БИГ БЕН!
Владо Трифонов
… Филмът счупи всички рекорди по посещаемост и се хареса от всички.
… Бляскава премиера…
… Бляскав филм…
… Пригответе се за катаклизъм, който и маите не успяха да предскажат! Болезнен, шокиращ, патриотичен, смешен.
… Безумно смешен химн на човешката глупост и суета.
… Най-очакваният български филм на всички времена.
… Отзивите от филма са изключително позитивни.
Режисьорът: Аз смятам, дори и да прозвучи нескромно, че той е на едно световно ниво в техническо отношение. Ако тази история сме успели да я направим достатъчно конвертируема, аз съм сигурен, че този филм може да намери място и да бъде разпространяван навсякъде по света.
•
Ще се опитам да коментирам горните бомбастики, с уговорката, че аз също се надявам ние, българите, да бъдем разпространявани навсякъде по света; ако не чрез качествени политици, то поне чрез качествени творци.
И така: хареса ли филмът на всички? На мен и на хората, с които го гледах – със сигурност не. На неколцина мои познати, с вкус към талантливите и изпипани неща – също.
Бляскав филм ли е това? По-скоро шумно и агресивно рекламиран. Ако една малка част от предварително изречените и изписани суперлативи отговаряше на реалността, тогава можеше и да заблести.
Безумно смешен химн на човешката суета и глупост? Да, суета и глупост има доволно, но от художествените типажи тя прескача в екипа на реализаторите и този „безумно смешен химн” се превръща в химн на голямо подозрение: прави се филм срещу някакви хора, които посрамват България, но и онези, които го правят, изглежда също не са стока.
Смешен? Тук трябва да изясним, за какъв смях става дума. Говорим ли за смешка, породена от външния вид на актьорите (дебилно-мутренския визаж на Павел Чернев или касапския финес на Любомир Нейков), то тогава имаме разтеглен във времето виц и нищо повече.
Ако целта е била да се създаде сатирична комедия за човешките нрави в конкретно социално и политическо време, то тогава е редно да има пълноцени образи и хуморът да е следствие от тяхното вътрешно развитие. Това, което се е получило, са ескизни разработки навързани в хаотичен сюжет и натоварени с претенцията за „катаклизъм”, който, видите ли, и маите не били успяли да предскажат! Пар екселанс перчене от сорта „булгар”, „булгар”, което срива и малкото хубаво в тази 104-минутна лента.
Разпространяван навсякъде по света? Възможно е, ако под световно разпространение се разбират републиките от бившия Съветски съюз и Югославия. За филмовия свят с изисквания за стил и запомнящо се екранно присъствие „Мисия Лондон” ще си остане поредния източен ерзац.
“Е ся си е*а майката!”, цепи екранно Любомир Нейков и тряска слушалката.
И пак майката.
И отново майката. В този филм се псува на килограм.
Колкото повече псувни, толкова по-сатирично и патриотично – може би така си е мислил режисьорът. И май се оказва прав – единствените неща, на които двайсетината души в киносалона се оживяват, са попържните.
Но и с тях нещо не е наред.
Иначе сочни и непосредствени на пет ракии в бара, на екрана псувните звучат изкуствено и преиграно. Защо ли? Защото едно е да псуваш когато на теб ти се прииска, друго е да го правиш по нечия заявка. А когато не си от най-добрите, съвсем естествено е да се провалиш дори в такова просто нещо, каквото е попържнята.
С което не искам да кажа, че провалът е единствено по вина на актьорите. За да принадлежиш към „най-добрите”, трябва да си обучаван от най-добрите. Ако искаш изговорът ти да е естествен и да си впечатляващ като Робърт де Ниро, трябва да са ти преподавали Лутър Джеймс и Лий Страсбърг. Когато мотивацията избликва от най-дълбоките кътчета на душата, а не от носа или задника на актьора, тогава се раждат истинските постижения. Тогава и псувните ще звучат като псувни, а не като недомаслени копия на уличния оригинал.
Спомняйки си лично преживени ситуации, артистът не представя измислени емоции, а ги преживява и се идентифицира с тях – учи Страсбърг. Преди това е възприел от Станиславски, че творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре.
„Fuck yourself perverted bastards!” – фучи Ана Пападопулу с ужасно произношение, а ти се чудиш откъде бликат творческите й сили в този момент. Умен режисьорски ход щеше да е, ако тя и проваленият политик Чернев в ролята на руски шарлатанин не си отваряха устата през целия филм, а Ернестина Шинова като първа дама беше минала опреснителни упражнения по дикция.
Доброто в цялата работа е, че има нова българска творба. Лошото е, че Митовски и сие са повярвали, че са сътворили „най-очакваният български филм на всички времена”. Още по-лошото е, че с всички средства се опитват да внушат същото и на зрителя, който, за зла врага, лесно се подава на внушения.
„Мисия Лондон” е поредния опит на българското кино да се измъкне от провинциалното си сетре и донякъде успява – с технически сносно овладяната картина, със звука (макар количествено раздут и стилово претрупан), както и с няколко добри попадения на артистите, когато се стараят да минат отвъд примитивността на своите герои. Оттам нататък идват диалозите: неловки и високопарни, както и сбърканият подход при опита да се покаже какви жалки типове са политиците и протежетата им.
– „Ай ми врътнеш един биг бен” – изрича култовата си реплика актьорът Нейков, разпльокал култови телеса в реквизитната постеля.
– Не моа, боли ма главата” – култово отвръща актрисата Стефка Янорова.
Истерия Лондон
Искам да обърна внимание на три неща в създалата се истерия около този филм.
Рекламата
Стара истина е, че колкото една стока е по-съмнителна, толкова по-агресивна и претенциозна е нейната реклама. Авторите й обикновено разчитат на ниския праг на интелигентност на хората, към които е отправена, както и на ефекта „китайска капка”. Блъска те рекламата по обръснатото теме с такава настойчивост, че накрая пощуряваш, грабваш се и отиваш да си купиш мека мебел Коритаров. (Да не се бърка с агентa на ДС – Алберт).
„Мисия Лондон” не прави изключение. Изсипани са купища пари за реклама, които на фона на опърпаната ни държавица стряскат и респектират. Няма лошо, ще си каже човек, намерили продуцентите фирми с пари, кандардисали ги, онези се бръкнали, браво на продуцентите. Въпросът обаче е за какво са се бръкнали. За продукт, казват продуцентите. За продукт, повтарят сценаристите. За продукт, пригласят актьорите.
Крайно време беше в България да се направи комерсиален продукт. Комерсиално не е мръсна дума, проповядва от интервю в интервю режисьорът Митовски.
Продукт, продукт, продукт…. – ето за какво ставало дума! Само за това ли? – задавам въпрос с целия си наивитет? Че за какво друго, чувам гласчетата на екипа. Правиш филм, за да го продадеш и да спечелиш. В Холивуд да не би да правят филми за черните очи на публиката?
Но нали киното е изкуство, усилие на интелекта, изява на таланта…; нещо, което зарежда душата? Нали не е сапун, нито прах за пране… – пак наивно питам аз. К’ъв талант, к’ва душа бе, душа? Душата е за поетите. Ние сме пичове…, търговци… – продължават гласчетата.
Толкоз с рекламата. Има ли решение на проблема? Няма. „Китайската капка” не случайно е измислена от китайците – народ изобретателен в техниките за мъчение.
Институцията
В отворено писмо до режисьора Димитър Митовски е написано следното: “Мисия Лондон” ще даде нов тласък за търсене на по-близък контакт със зрителите и от други наши филмови автори и в същото време значително ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино. НСК следи с голямо задоволство представянето на вашия филм в киносалоните. Огромният зрителски успех е забележително постижение на съвременната ни киноиндустрия, което разкрива нови възможности и поставя нови стандарти за общуването между българската публика и националното кино”.
Грамотният човек би се запитал, кой може да съчини подобна глупост в мухлясалата стилистика на соца, пък и да се подпише под нея? Ето кой: писмото е от Националния съвет за кино към НФЦ, а отдолу се мъдри името на неговия председател – професор. (Тук е редно да вметнем, че по свобода на словото България може да е последна в Европейския съюз, но по брой на професори със сигурност е първа).
Да твърдиш, че „Мисия Лондон” ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино е като да твърдиш, че рекламата на парфюм „Ефтерпа” ще направи нацията ни по-чистоплътна и приятно ухаеща.
Толкоз с институцията. Има ли решение на проблема. Няма. Институцията носи дефектите на човеците, били те режисьори, професори или най-обикновени селски тарикати.
Медията
Мазна и угодлива, щом иде реч за някой лев отгоре. Не останаха вестници и телевизии, които да не се пробват в хвалебствията. Ами ако филмът се беше сгромолясал финансово? Ако спонсорите му бяха мижави фирмички със скромни постъпления и без авторитет в бандитската ни икономика? Пак ли безнадеждно овехтяли киномислители щяха да се лезят по телевизора, че „Мисия Лондон” бил радвал широкото народно сърце и чупил всички рекорди за гледаемост? Не, разбира се.
Толкоз с медията. Има ли решение на проблема. Няма. Защото в медията, както и в държавата, келепирът определя патоса.
…
„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме наши” – чета в някакъв форум. Е, имаме си!
Повече материали от същия автор виж в http://morningseeker.wordpress.com
