ПЪРВО СТАВАШ СВОБОДЕН, СЕТНЕ ДЕМОКРАТИЧЕН
Владо Трифонов
… Андрешко – български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, методично изтребва интелигенцията, получaва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски и лондонски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени на евродепутати и ги гощава с кебапчета.
*
В Брюксел продължават изнервено да се питат, дали не допуснаха грешка, че ни взеха при себе си.
В Брюксел се възмущават от българската корупция, крадливост и организирана престъпност.
В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.
В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.
Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността, всеки според своите възможности и талант.
Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко”. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, методично изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски и лондонски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени на евродепутати и ги гощава с кебапчета. Междувременно се е сдобил със собствена медия и води телевизионно шоу.
Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да ковлади другарчето си.
Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.
Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните и чалгата.
„България е чудесен пример за Западните Балкани, тя може да бъде модел, защото има силна привързаност към европейския модел и силно европейско призвание”, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание” на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.
Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак после да прави демокрация.
Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството”. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.
…
Запознах се с майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?” – питаше напрегнатото му лице.
– На България й трябва някой, който да се пожертва за демокрацията! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират” – изпращаше ме той до портата.
Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват – такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация от Запада; от места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи.
Звучи фикционално?
И нека: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по М. В. Льоса). По-добре да живеем в България въображаемо, отколкото наяве.
