ЗАПОЗНАВАНЕ

      Когато баба Радка се качи във влака за София първата й работа беше да си избере купе. Не се страхуваше, но беше чувала, че във влаковете бродят крадци и измамници и не й се искаше да има неприятности. Избра си купето, в което имаше една жена, долу-горе на нейна възраст. Ще си правят компания, а може и да си похортуват сладко. С младите не винаги може, но възрастните хора, особено жените, са приказливи.

      Баба Радка си носеше книга и като седна, и влакът тръгна, се зачете – не искаше да е нахална и да започва разговор. Нека я попитат нещо, нека жената отсреща покаже, че желае общуване. Така и стана. Само като си отклони вниманието от книгата получи първия въпрос:

      – За къде сте се запътили?

      – А, до Левски съм, а вие закъде?

      – Аз съм за Свищов, но ще сляза също на Левски и ще хвана мотрисата. – отговори още непознатата. – От там съм, но много години живея в Русе.

      И двете не искаха да са любопитни и не се попитаха за имената. В началото мълчаливо се изучаваха, но не издържаха само на огледа и се заприказваха, нали им предстоеше три часа да са сами в тясното купе.

      Първа започна баба Славка, нека я наречем така, макар да не беше споменала името си (нали трябва някак да я наричаме):

      – Много отдавна съм напуснала родния си град Свищов. След като починаха родителите ми и голяма част от роднините рядко хода, но къщата остана и се налага да я наглеждам. Тя ми е връзката с корените и ходя няколко пъти в годината. Когато работех не можех дълго да оставам, но сега съм пенсионерка и престоявам повечко.

      – И на мен не ми останаха близки в Левски. Родителите ми също починаха отдавна. Отивам да посетя гроба им и да се погрижа за него. Нямам вече и много живи роднини. Имам само един братовчед и една братовчедка. От съучениците ми също останаха малко – каза баба Радка.

      От дума на дума разговорът потръгна. Поговориха, помълчаха и баба Радка се захвана с книгата си, беше й интересна и не й се искаше да я изостави. През това време баба Славка се загледа през прозореца и се замисли за свои си работи.

      Така изминаха почти трите часа. Баба Славка каза, че нямала часовник и няколко пъти пита колко е часът. Когато беше останало малко време тя започна да се притеснява и баба Радка й каза, че има още 7-8 минути до пристигането – според разписанието. Баба Радка така се беше зачела в интересната си книга, че не обръщаше внимание къде се намират. Когато наближи влакът да спре баба Славка стана и си взе багажа. Баба Радка не погледна през прозореца и също се запъти към изхода. Когато слязоха от влака видяха, че не е гарата на Левски, а на Павликени.  Баба Славка много се ядоса, разтревожи се, даже се паникьоса:

      – Ами сега?! Влакът замина, какво ще правим?

      – Не се притеснявайте. Ще се оправим, ще попитаме има ли автобус ли такси – смело и доста спокойно започна да я успокоява баба Радка.

      Първо попитаха кога е следващият влак, но се оказа, че такъв няма да има скоро.

      Зад ж.п. гарата се намира автогарата, а едно такси чакаше наблизо. Шофьорът му им поиска много пари, те се отказаха от този транспорт и отидоха на гишето за автобусите. До Левски имаше такъв, но след повече от два часа. Какво да се прави!  Като не са гледали, сега ще чакат.

      Баба Славка така се разстрои, че баба Радка започна с шеги  да се опита да я поуспокои.

      – Не се притеснявайте. Нищо страшно не е станало. Малко ще почакаме и ще се приберем. За къде да бързаме, нямаме спешна работа. Вижте колко е хубаво времето. Пред автогарата има пейки, ще седнем и ще си поговорим. И да се ядосваме нищо няма да се промени. Какво да се прави? Като съм се зачела в книгата си и като не поглеждам през прозореца коя е гарата, сега ще чакам. Толкова пъти съм пътувала и до Левски и по света и не съм имала случай като този. Ето и на ме се случи да сгреша – всякога има първи път. Ще гледаме на случката от добрата й страна, ще се пошегуваме със себе си, с възрастта си и така времето ще мине по-бързо – каза баба Радка.

      – Аз съм виновна. Аз гледах през прозореца и не забелязах, че гарата не е на Левски. Аз ви подведох – завайка се баба Славка.

      – Не се притеснявайте. Никой не ми е виновен, че сама не поглеждам. Станалото станало. Ето вече наближава да дойде автобусът – успокояващо каза баба Радка.

      В шеги и самоирония времето мина и двете баба се качиха на автобуса. Бързо стигнаха Левски. Когато щяха да се разделят и да си пожелаят всичко хубаво и двете се сетиха, че не бяха си казали имената и най-после при раздялата се запознаха.

      – Аз се казвам Славка.

      – Аз съм Радка.

      Стиснаха си ръцете за сбогом и всяка тръгна по пътя си.

7 ноември 2012 г.

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.