ПОЖАРЪТ

      Някога в града ни имаше много фабрики и заводи. Някои бяха по-малки, но някои бяха големи. Някои бяха построени по времето на социализма, но имаше и основани в началото на двайсети век, даже някои бяха основани още през турско. През 1866 година – когато е строена ж.п. линията Русе-Варна е създадена работилница за ремонт и поддържане на новото съоръжение, която се разрасна и стана Локомотивно вагонен завод „Васил Коларов”; през 1881 година е основана корабостроителница и е построен първият стоманен кораб в България… Няма да разказвам сега за многото заводи и фабрики, които вече не съществуват. Младите хора не знаят за тях, а старите въздишат по времето, когато са работили и не са се тревожили, че може да останат без работа или без заплата. Сега ще разкажа само за една случка в един от най-големите ни заводи –  „Петър Караминчев”.

     Преди това ще кажа, че той беше приемник на фабрика за производство на каучукови изделия, основана през 1928 г. Той произвеждаше главно подови настилки, които задоволяваха битовите нужди на населението на страната, голямото жилищно строителство, но преди всичко изнасяше много голяма част от произведената продукция за Съветския Съюз и задоволяваше грандиозното строителство на жилища в Москва. Той бълваше подовите настилки като хала, която колкото повече произвеждаше, толкова повече растеше мерака й, защото непрекъснато се разширяваше, модернизираше и увеличаваше производството й, за да „задоволява постоянно растящите нужди”, както беше провъзгласено в основния принцип на социализма. Освен това произвеждаше изкуствени кожи, мушами за маса, дунапрен и други изделия, които се използваха в промишлеността и бита.

      Заводът първоначално беше от едната страна на булевард „Ангел Гецов”, който после прекръстиха на „Липник”, защото не можеше името на един антифашист  да фигурира в новото време на демокрацията. (Ангел Гецов 1921-1943 г.) После беше направено голямо разширение на отсрещната страна на булеварда и количеството и качеството на продукцията беше увеличено и подобрено. Ако сега отидете на това място ще видите запустял терен, голям „гьол” (цитирам) – грозна гледка, която се намира почти в центъра на града. През летните месеци мястото е развъдник на пълзящи твари, обрасло е с млади фиданки и не след дълго може да заприлича на гора. Всички машини и съоръжения вече са извлечени от събирачите и предадени на скрап, разрушени са и сградите. На мястото на завода израелска фирма трябваше да издигне МОЛ, но строителството приключи с изкопаването на огромен трап, защото инвеститорът загубил интерес да развива бизнес в България.

      Отклоних се от идеята си с болка, а искам да разкажа една случка от времето на социализма, за която ми напомни Стоян – стар познайник, с когото се озовахме в завода, когато беше възникнал голям пожар. Стоян тогава беше голямо началство, а аз обикновен работник в завода, бяхме съседи, но се знаехме само на „добър ден”.

      Ето какво ми разказа Стоян:

      „Обадиха ми се, че в завод „Петър Караминчев” станал пожар. Не знаех още мащаба му и като отидох на място много се изненадах и притесних. Оказа се, че гори складът за текстил. Предните дни били заредили склада с голямо количество тъкани и нетъкани текстилни платове и сега те горят – на места буйно, на места тлеят и огънят прониква на дълбоко. Мобилизирани са всички възможности на пожарната, но не е лесно да се гаси такъв огън. Освен това бяха докарани войници от местното поделение, които също помагаха. Най-тревожното беше, че в близост се намираше цехът за подготовка на химикалите, който е взривоопасен и, ако той се запали, не можеше да се предскаже какви могат да бъдат последствията. Главните усилия бяха насочени към предотвратяване на запалването на това помещение.

      Битката беше голяма и продължителна. Щетите също бяха големи, но взрив не стана, благодарение на съвместните усилия на всички участници.”

      Поговорихме си още малко с моя стар познат, спомнихме си старото славно и трудно време и се разделихме по живо по здраво.

     Този спомен често ме спохождаше. Потърсих в Интернет да видя какво е останало от този завод – голям за нашата химическа промишленост, който беше в групата на произвеждащи стоки за бита, строителството и за износ. Ето какво открих и ми стана тъжно и обидно:

        „Роми разграбват изоставената сграда на бившия завод “Петър Караминчев” в Русе. Предприятието затвори, за да се построи на негово място търговски комплекс. Над 20 ромски фамилии са сформирали бригади, които с коли изнасят от завода метални и строителни отпадъци за скрап. На входа на предприятието имаше бариера с верига, от която вече няма и следа. Металната конструкция, в която преди години се помещаваше охраната на фабриката, също липсва. В събирането на желязо участват дори и малки децата.

        Бившият завод беше собственост на софийски холдинг, а израелска фирма трябваше да издигне МОЛ. Строителството обаче приключи преди 5 години с изкопаването на огромен ров, защото израелският инвеститор загубил интерес да развива бизнес в страната ни. Запустелият терен се превърна в грозна гледка, която се намира само на километър от центъра на Русе. През летните месеци мястото e развъдник на пълзящи твари. Никой от живеещите в района обаче не пожела да коментира проблема от страх да не си навлече гнева на ромите.”

     И още:

    „Базата на “Петър Караминчев” АД е разположена в източната индустриална част на град Русе. Заводът е приемник на фабрика за производство на каучукови изделия “Етернит”, основана през 1928 г.

    Заводът се намира в близост до река Дунав. Географското му разположение и собствен ЖП коловоз допринасят за ефективността на комуникaциите.

    Дружеството разполага с големи складови площи с възможност за организиране на логистичен център.”

    КАКВА  ИРОНИЯ !!! Да събориш палат, за да направиш трап и колиба!

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.