ОСОБЕНО ВРЕДЕН ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ!
Владо Трифонов
Винаги, когато почувствам, че много ми се е насъбрало, посягам към книгите му. По инстинкт. Инстинкт за баланс, когато тялото тръгне да занася насам-натам, отвявано, блъскано, избутвано и на свой ред отвяващо, блъскащо, избутващо…
Инстинкт да успокоиш душата, че нещата не са чак толкова лоши…, че могат да бъдат още по-лоши…, и че може да се устиска, щом той е устискал: сам, смълчан и опушен от цигарите в утробата на кита.
Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност „спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: „България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.
Намирам го за етично близък и е естествено да имам предпочитано негово стихотворение.
Ето:
Ама да бяхте се поизмили, поне.
Изобщо, формално поне.
Или, поне, само мърлявите си генитали,
дето… и с които ни… и след смъртта ни…
Или, поне, зъбите си измийте,
дето са още кървави от кръвта
(нашата!).
Ъъъх,
дъхът ви мирише на Старо, на Кисело…
и Зловещо.
Па измийте се поне мъничко,
па тогава тропнете хорцето,
па тогава викнете сърцато
(над труповете ни):
“Да живей Новото Време!”
(„Новото време на старовремците”)
Неговите „старовремци” ми напомнят персонажите на Юрген Рот. Те са татковците на „„Новите български демони”.
Наредил съм го сред неколцината автори, към които поглеждам, за да не забравя главното: че и аз имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. Особено с колективната.
Беше пич и такъв си отиде. Другите около него също искаха да са пичове, но нямаха достатъчно мая за това. Сол нямаха достатъчно и пипер.
Награждаваха го, колкото да не е без хич, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, и те си го знаеха. Всъщност беше ничий.
Гледам профила му от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанарите да го управляват.
Не стана професор, нито академик. Даже с доктор хонорис кауза не го удостоиха. Затова пък цяла плеяда подлизурки бяха удостоени.
Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. И на по-малко надувки. А те имат нужда – студентите!
Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.
Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни клишета, за които поетът с готовност щеше да си запуши ушите.
С триста зора от Министерски съвет предложиха на президента Първанов да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не със „Стара планина”! – според тях още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.
Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.
Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин:
Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.
(”Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки”)
Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се подчинил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така и слава Богу!
Странно е, че мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр.). Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота – и винаги можех по тази романтична струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да усетя.
Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него по форумите:
– „Благодаря на Господ, че го имаше! Дано намери сили там горе да ни почувства братя! И в отвъдното трябва да не е толкова страшно, когато той и такива като него са там”.
– „Хората като него ни правят значима нация, а не политиците-боклуци”.
– „Мир на душата му! Отърва се от българското не-битие”…
Константин Павлов. На 2 април 2013 щеше да е на 80 години.
