УРОК ЗА ТОЧНОСТ
В последните години срещам вече малко заводци. Така се наричахме помежду си работещите в най-големият машиностроителен завод в града ни, който тогава се казваше „Георги Димитров”. Той имаше дълга история, защото е създаден през 1907 година като малка фабрика за металообработка. Гордеехме се, че работим в такъв завод, който още наричаха „Ковачница на кадри”, защото в него бяха подготвени много добри работници, специалисти в професията и ръководители. Много от ръководителите на другите заводи в града бяха работили преди в него и бяха получили първата си закалка там.
Сега това не е завода, който знаехме. Приватизираха ли част от него, продадоха ли го, не знам, но е останало малко предприятие? Голяма част от цеховете му събориха и на тяхно място построиха „Кауфланд” с прилежащия голям паркинг.
Когато се срещнем заводци винаги си спомняме с носталгия славното време на нашата младост – изпълнено с много труд, амбиции, колективизъм и голямо приятелство.
Скоро срещнах Рачо. С него работехме в завода по едно и също време. Познавахме се, участвахме в многобройните младежки мероприятия. Спомнихме си комсомолските мартенски балове, споменахме много от живите и вече неживите си другари. Той ми разказа как е постъпил на работа в завода – нещо, което не ми беше известно, но ме впечатли и реших да ви го разкажа. Ето разказа на Рачо:
„Бях много млад. Току що се върнах от казармата и трябваше да започна някъде работа. Отидох в градското бюро по труда. (Тогава още имаше безработица, защото не бяха построени многото фабрики и заводи. Недостиг на работници имаше вече по-късно.) Заварих толкова голяма опашка, че не ми се вярваше да стигна този ден до служителката, но стигнах. Огледа ме другарката, поразпита ме това-онова, но какво можех да кажа – от училище в казармата и толкова. Позамисли се служителката къде да ме прати и реши: отиваш в машиностроителния завод, дано ти намерят място. На другия ден рано-рано бях в завода. От личен състав ми казаха, че могат да ме насочат в цеха за резервни части. След малко инструкции ме предупредиха, че работното време започва в 7:30 часа и трябва да съм точен. Началникът на цеха бил много взискателен за точното идване на работа. Отивам на следващия ден и в 7:20 се явявам пред началника. Казваше се Михаил Нуцолов. Беше възрастен човек, ветеран, още от времето, когато заводът е бил частен. Огледа ме той, погледна си часовника и ме попита:
– Момче, колко е часът? Вече минава седем и двайсет. Закъснял си. Отивай в личен състав и поискай заявление за един ден отпуска. Даже ми каза доста нелицеприятни думи, които толкова ме смутиха, че се замислих как ще работя при такъв груб началник.
– Но защо? Дошъл съм навреме. Още не е станало седем и половина – смотолевих не разбиращ нищо.
– Слушай ме добре. За да започнеш в седем и половина работа трябва да си тук в седем, защото е нужно да се преоблечеш, да си получиш инструментите от склада, да си подготвиш работното място. Седем и половина е началото на работата ти, а не идването ти на работа. Да ти е за урок. А сега отивай, но да не се повтаря. Ясен ли съм?
По-късно, когато се запознах с бай Добри, друг работник от цеха и му разказах болката си, той се засмя, потупа ме по рамото и ми каза:
– Не се притеснявай! Като те е напсувал, все едно, че ти е казал здравей. Той е такъв. От неговите уста тези думи не са груби и обидни, а допускане на човека по-близо до себе си, бащинска ласка. Ще видиш колко добър и грижовен началник е. Дал ти е първия урок – урок за точност, дисциплина и отговорност.
Дълго работих в цеха. Още по-дълго работих в завода. Имал съм много началници, но и досега помня бай Михаил Нуцолов и първия му урок за точност. Той ми остана за цял живот и още държа на точността и се ядосвам когато виждам как много хора закъсняват и това не ги притеснява.”
След този разказ нямаше какво по-съществено да си спомним. Чукнахме се с бирата, която си бяхме поръчали и мълчаливо завършихме срещата си с обещание за следваща.
19 септември 2012 г.
Из “Русенски разкази”
“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.
