ЗАВОДСКИ ПРИЯТЕЛИ
След завършване на техникума постъпих на работа в Машиностроителния завод в града ни. Той беше голям и там можах много да науча. Минах през различни дейности. Бях стругар, фрезист, след това ме направиха началник. Тогава нямаше много инженери и ние техниците бяхме ценени кадри. Като постъпих имаше само двама възрастни инженери. После дойдоха първите шест от института в града, а след това и от други институти на страната и завършили в Съветския Съюз.
Николай беше един от тях. Така се случи, че се срещнахме още в началото на пристигането му. Аз вече бях станал началник на механичното и той няколко пъти идва да ме попита за нещо – как се прави. Често идваше. Обичаше да се съветва със старите майстори и в другите цехове. Като казвам старите да не мислите, че сме били толкова възрастни. Аз бях на 28, а той на 24, но аз бях започнал работа на 18, вече имах десет годишен опит и бях признат за добър в работата, а той започваше. Николай беше старателен и уважителен. Хареса ми. След време се запознахме по-добре, а после се сприятелихме. Виждахме се освен в завода и навън. Той ме запозна със съпругата си Елена. Бяха учили и двамата в Съветския Съюз. Той беше машинен инженер, а тя строителен. Оженили се още като студенти. Аз също бях женен и със съпругата ми Нина ги поканихме на гости – да се запознаем и семейно. Така започна нашето дълго и добро приятелство.
Няма да разказвам много за срещите ни, за гостуванията ни, за посещенията ни на заводски тържества. Тогава общуването беше нещо нормално. Колективът на завода беше голям, но се познавахме с повечето заводци, защото често бяхме заедно. Освен на работа ходехме по отдели, цехове и групи в заводската вила. Тя се намиташе в Лесопарка. Не беше луксозна: двуетажна къща с шапрон. В спалните първоначално дюшеците бяха пълни със слама, а после ги замениха с по-добри. Под шапрона имаше скара. Носехме си хляб, зеленчуци и месо и си правехме храна на скара. Сега му казват барбекю, но ние тогава казвахме скара. Във вилата имаше съдове, които ползвахме. Нямаше пластмасови. Беше много весело. Всички сядахме на една маса или на постлано одеало на тревата и заедно се хранехме. Носехме си и пиене, но не си спомням да сме се напивали до такава степен, че да сме си разваляли компанията. Малко ракия, вино и лимонада. Това беше менюто ни откъм напитките. После се появиха (още в социалистическо време) кока колата и различните швепсове. Обичахме да пеем. До късно из гората се носеха песните ни – български и руски – и гората ехтеше, развълнувана от нашето искрено веселие.
Може да си помислите, че това са носталгични мисли на един остарял и оглупял мъж, но ви уверявам, че макар да съм доста остарял не съм все още оглупял, а носталгията – не я отричам, но е истина, че тогава живеехме колективно, бяхме дружни, нямахме конфликти, разправии. Бяхме обзети от добри чувства, имахме самочувствие на щастливи хора. Не бяхме богати, напротив, даже може да се каже, че бяхме бедни, но се радвахме на това, което имаме и бяхме с цели и идеали. Звучи невероятно, нали! Да! Невероятно звучи, но така беше, така се чувствахме и живеехме с пълна сила, прегръщахме живота, изпречил се пред нас. Искахме да завладеем света и вярвахме в това, защото ежедневно постигахме нещо, ежедневно преодолявахме някакви затруднения и от това се чувствахме доволни и щастливи. Подем, възход на духа! Познати ли са ви тези чувства, млади хора? Ние ги изпитвахме и те ни окриляха. Мислехме, че даже можем да полетим.
Заводът ни имаше няколко „заводски блока”. Не можеха да удовлетворят всички нуждаещи се, но с търпение след година-две-три, заводът ни построяваше или получаваше още един блок. Сдобихме се с апартаменти и ние двете приятелски семейства. Даже така стана, че новите ни жилища се случиха в един вход и на един етаж, т. е. бяхме врата до врата. Това още повече ни сближи. Родиха ни се деца, които бяха с няколко месеца разлика. Нашият син Георги се роди през януари, а тяхната дъщеричка Вера през август. Израснаха заедно като братче и сестриче.
Когато наближи децата ни да тръгнат на училище се наложи да се разделим, защото Николай израсна бързо в кариерата и го взеха на високоотговорна работа в градската управа. Дадоха им по-голямо жилище в друг район на града. Това не попречи на нашето приятелство. Ние мъжете се виждахме по-рядко, поради голямата заетост на Николай, но жените ни се сприятелиха и често се виждаха, а и ни събираха на гости, понякога на почивки, или на тържества на децата. Останахме си приятели, въпреки разликата в социалното положение при нас мъжете. Това не само не ни попречи, но имах усещането, че Николай жадува за такава приятелска връзка. Не говореше за работата си, но понякога споделяше, че с колегите си има само делови, служебни отношения.
Заводското приятелство беше толкова искрено и силно, че времето и другите пречки не можаха да го пречупят!
Из “Русенски разкази”
“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.
