ФУТБОЛНИ СЛУЧКИ
Когато написах този разказ всички вестници и телевизии се надпреварваха да съобщават за многото пострадали полицаи и запалянковци на футболния мач между ЦСКА и Левски в София. Освен това големи щети имало и на стадион Герена. Водеха се дискусии, спореха, обвиняваха се, защитаваха се разните спортни деятели, коментатори, показваха пострадали. От всичко казано и видяно се разбираше, че стадионите не са място за почивка и разтоварване от ежедневното напрежение, а място за бой с камъни, железа, седалки и какво ли не. Като слушах, гледах, си припомних как, когато бях ученичка (а и после) спортът за голяма част от млади и стари беше нещо прекрасно. В училище, освен в часовете по физкултура и спорт почти всеки ден, извън учебно време, спортувахме по стадионите, полянките, дворовете и улиците. Никой не ни насилваше. Тогава имаше лозунги: „Здраво тяло – здрав дух”, „Масов спорт – здрав народ”, които, написани с едри букви, можеше да се видят навсякъде. Не че сме се вдъхновявали от лозунги, всъщност да спортуваме ни харесваше. Имаше колективни и индивидуални срещи, съпроводени с много емоции от спортуващи и зрители. Спомням си веднъж стана дума, че аплодисментите след оспорвана спортна среща траели докато се изброи до сто и едно. Опитвах се понякога да броя и стигах до повече от сто и едно. Радвахме се, викахме, подскачахме, но никога не рушахме, не посягахме на хора. Така беше не само при нас децата и юношите. Така беше и при възрастните. Те се вълнуваха и радваха като деца. Спомням си как на един футболен мач се загледах в солиден господин, който викаше с цяло гърло, скачаше, насърчаваше любимите си футболисти. Не ми се вярваше, че това е същият сериозен и малко страховит мъж от работата ми. Понякога публиката само ръкопляскаше, а когато гостите забиеха топката във вратата на местния отбор по целия стадион се чуваше дълбока въздишка и се виждаше разочаровано махане с ръка.
През втората половина на петдесетте и през шейсетте години на двайсети век работех в голям машиностроителен завод в Русе. Когато имаше футболни срещи на големи национални отбори с нашия „Дунав” почти цялото население на града се изсипваше на стадиона.
Влизането в стадиона беше продължително, но почти нямаше струпване, освен преди самото начало. Излизането беше по-трудно, но никога не сме се блъскали или проявявали нетърпение или агресия. Разпоредители проверяваха билетите и ни пускаха на стадиона. Не си спомням да е имало милиция за охрана, а ако е имало не се е налагала намесата й. Нямаше места за сядане за всички, имаше много правостоящи.
Настроението беше трудно за описване. Всички очаквахме с часове започването на срещата. През това време пиехме червена и жълта лимонада, шегувахме се. Не си спомням да е имало алкохол и пияни хора по стадионите. Обикновено заводци сядахме на едно място и общуването ни беше приятно. Всички защитавахме местния си отбор. Когато гостуваше ЦСКА публиката се разделяше, защото имаше и запалянковци за този голям национален футболен отбор. Тогава водех на мач и сина си. Имаше още много деца. Те играеха, понякога ги изгубвахме от погледа си, но не сме се страхували, че нещо може да им се случи, освен да се затруднят да ни намерят, но винаги се намираше кой да им помогне.
Слушам информацията, гледам кадрите от телевизионния екран и не мога да си обясня как стана така, че поведението на хората толкова се промени. Може би, главната причина е в това, че сега футболът е повече бизнес и много по-малко спорт? Не знам, не съм специалист, но като човек ми е трудно да възприема тази действителност за нормална.
Из “Русенски разкази”
“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.
