ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г-ЖА НЕЛИ КРУС

Владо Трифонов

До Заместник-председателя
на Европейската комисия

г-жа Нели Крус

Отворено писмо от български журналист

Уважаема г-жо Крус!

В държавата, в която живея, стана много  фешън да се пишат отворени писма до европейски институции от „утвърдени български журналисти”. (Кой ги е утвърждавал, само те си знаят). За да бъда в крак с тенденцията реших, че няма да е зле и аз да драсна няколко реда до ЕК, респ. до вас самата. Писмо от сърце и душа, дето се вика, пък и за по-голямо разнообразие на гледните точки.

Преди това ми позволете да изразя искреното си съжаление, че не можах да присъствам на срещата ви с представители на нашите медии.

Чух, че преживяването е било неописуемо. По-късно гледах видеозапис и завидях за безплатния цирк, който ви спретнаха.

От вестник “Стандарт” например поискаха да се подобрят правилата, по които тукашните медии да получават европейски пари. Забележете, европейски пари му трябвали на този вестник! Явно българските не му стигат.

Отделно някакъв субект ни в клин, ни в ръкав съобщи, че бил директор на новини и ръководел екип от 150 човека. Бедният фукльо! Кой да му каже, че мястото му не е там и че истински журнализъм се прави от личности, които не поднасят букети на министър-председателя и не го наричат „политически и научен феномен от световна величина”
 
Сигурно сте се питали как е възможно в толкова малка държавица да има толкова много криви физиономии, мрачни погледи, зла енергия и инфантилна показност. При това в среда на журналисти.

Вероятно сте недоумявала защо издател, който се представя за „създател на най-тиражните вестници в държавата”, прилича на селски касапин и поведението му поразително напомня това на бандитите от началото на българския преход. Разбирам недоумението ви, затова ще се опитам да внеса разяснение.

Преди време, г-жо Крус, един секретар на комисията по досиетата довери на българите две важни неща. Първото беше, че държавността ни е разкапана отвътре и медиите участват активно в този процес, поради голямата бройка на агентурно зависими хора в тях.
Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим.

Членовете на партията са били около 1 млн. и 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1 млн. и 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Схващате ли, г-жо Крус: милион и петстотин хиляди ченгета в страна с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са възпитавали деца, преподавали са на студенти и са проповядвали морал по вестници и телевизии.

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.

Как се стигна дотук и защо персоните, които притежават и управляват българската журналистика имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише дълго. Аз ще съм кратък:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия, с държавни чиновници от руския модел и необразовано селско-пехливанско население, подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици, купиха журналистиката и обезчестиха каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Днес агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промениха ли се нещата след членството ни в Европейския  съюз към по-добро? Не. България се еманципира външно, но азиатско-селско-пехливанската й същност не помръдна.

Няма да сгреша, г-жо Крус, ако кажа, че ситуацията е такава не без западна помощ. Само помислете: паричките на медийните босове са във вашите банки, хасиендите им са на ваша територия, връзките им, бизнесът им, местата им за развлечение… – всичко е при вас или е свързано с вас.

Можеше да накарате тези типове да се разкаят за своето съучастничество в голямата измама и да поискате сметка за произхода на парите им. Не го направихте.

Можеше да предизвикате дискусия за престъпленията на комунизма, в които българските журналисти участваха активно. Не го направихте.
Вместо да ги посрамите пред международната журналистическа общност, вие ги канехте на семинари, конференции и симпозиуми. Отпускахте им помощи, които отиваха директно за джипове, пиршества, хавански пури и охрана. И господата, довчерашни другари, сметнаха, че вие там дремете, затова могат да продължат да крадат на воля – от нашите левове и от вашите евра. Както казва един колега емигрант: „западният политически елит никога не е искал такава дискусия и дори я е потискал, защото неговото собствено поведение през целия 20 век в действителност помaгаше на укрепването и разпространяването на комунистическата диктатура”.

На срещата, г-жо Крус, споменахте, че е необходима позитивна динамика между медиите и демокрацията. Коя демокрация имахте предвид – вашата или нашата. Ако е ставало дума за българска демокрация, то да знаете, че тя е точно такава – българска – и няма нищо общо с цивилизационните модели. Това е демокрацията на хора, които комунизмът успя да включи целокупно в престъпленията си, зарази им мозъците с брътвежи за братство и равенство, после целокупно ги ограби, не без участието на журналистите. Видяхте ги – седяха на първия ред.

Казахте още, че българите имат право да знаят кои са собствениците на медиите. Уважаема г-жо зам.председател на ЕК, българите много добре ги знаят. Работата е там, че не им пука кой на какво и на кого е собственик, стига да капне нещо и за тях. Ние тук на това му викаме „да си на далавера”. Далавера – запомнете тази дума и я изучавайте в Европейската комисия, тъй като тя е основополагаща както за българската демокрация, тъй и за българските вестници и телевизии.

Заявихте също, че искате да чуете идеи за повишаване на прозрачността на българските медии. Ето моята идея: за всеки медиен собственик по една дебела гьостерица (big stick). Не знам на какво мнение сте в Брюксел относно гьостериците и особено онези на гол задник, но имайте предвид, че това е единственото гарантирано средство за прозрачност по тукашните земи. 

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух в България?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят колективно харакири пред Народното събрание, колко души ще му изръкопляскат?

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари, власт и влияние, а по средата стоят местни политически гангстери, колко души ще се съгласят? А колко са журналистите, които ще посмеят да го направят?

Къде е тогава решението?  Възможният отговор е журналистите да спрат да пишат, а читателите да престанат да купуват вестници и да загасят телевизорите. Тогава собствениците ще фалират. Като фалират ще се замислят как да си върнат журналистите и читателите, и така, докато постепенно не изчезнат, а внучетата и правнучетата им не еволюират в европейска средна класа.

После журналистите отново ще започнат да пишат, читателите да четат, а в Страсбург ще престанат да ни съдят за потъпкване на свободата на словото.

Звучи наивно? 

Това ни е проблемът, г-жо Крус, че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова в продължение на 10 години президент ни беше агент на тайните служби, затова агентите ни са бизнесмени, а бизнесмените – престъпници.

Накрая ще цитирам Дирк Фьоргер, бивш шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация “Конрад Аденауер”, умен човек като вас, с опит и впечатления от българската медийна действителност.

„Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство.”

Тук свършвам своето писмо и лично ви каня да намерите сили отново да дойдете в София. Обещавам на първия ред да няма никого.

Искрено ваш,
Владо Трифонов

Текстът е публикуван в сайта за политика, общество и литература svobodata.com  и в личния блог на автора Morningseeker’s Weblog .