СТРАНЕН ПРИЯТЕЛ
Познанството ни с Манол е на повече от четирийсет години. Приятели не станахме веднага, но често се виждахме и така се сприятелихме. Виждахме се семейно, виждахме се само по мъжки.
Случвало ми се е да срещна човек и от запознаването да го възприема, като че го познавам отдавна. Случвало ми се е и обратното – да се познаваме с някого много години и да си останем като непознати. Това сигурно не се отнася само до мен, защото съм чувал и други да казват, че от първата среща са възприели някого като отдавнашен познат.
С Манол беше по-специално. Многогодишното ни познанство при различни ситуации предполага, че се познаваме много добре, че на стари години няма да има от какво да се изненадваме взаимно. Не е обаче така.
Децата на Манол – две умни и ученолюбиви момчета се изучиха и след демокрацията ветровете на промяната ги отвяха по света. Почина и съпругата му и той остана сам в голямото си жилище. Децата му настойчиво го канеха да иде да живее при когото си избере. Канеха го и снахите. Предлагаха му условия, подходящи за здравословното му състояние, но той категорично отказваше.
– Най ми е добре у дома. Тук ми е коренът и тук ще си умра – не даваше и дума да се издума повече за преместване.
На младини Манол беше добряк, отворен човек. Където отидеше, ако в семейството имаше деца, носеше подаръчета – дребни, но от сърце. Когато отидеше командировка в къщи го чакаха с нетърпение, защото не се връщаше без нещо за всекиго. Ако някой го помолеше за помощ – никога и никому не отказваше. В компания не говореше много, но мълчаливостта му не беше тягостна. Имаше очи за доброто и често го подчертаваше, обичаше да похвали, да насърчи. С една дума беше добър, благ човек. За егоизъм не можеше да става дума. По-скоро създаваше впечатление за раздаващ се човек, съчувстващ на другите, готов да им помогне. Като такъв го познавах много години.
Съпругата му беше добра домакиня и умееше да приготви и посрещне всякакви гости, да ги смае с разни специалитети и вкуснотии. Когато тя почина Манол трябваше да се справя сам с кухнята. Не обичаше и другите „женски” домашни работи, но готвенето ненавиждаше. По ресторанти не ходеше, защото беше икономичен до стиснатост. Когато имаше заводски столове и храната, която се предлагаше там беше на много ниски, символични цени, си вземаше и се хранеше в къщи. Когато обаче се пенсионира и когато демокрацията не само затвори големите заводи, защото били социалистически творения, а социализмът бил нещо противочовешко, за Манол храната стана проблем. Обичаше да си похапва вкусни неща, а сега трябваше да разчита на своите повече от скромни способности нещо да си сготви. Няма как? Животът го научи и той свикна да си приготвя туй-онуй.
Не така стоят нещата обаче с подредбата на дома. Жилището му беше голямо и се нуждаеше от грижи. За дългите години живот и спестовност бяха се натрупали много неща: книги, домакински съдове и техника, платове, кърпи – какво ли не. Всичко е било прибирано и пазено – за децата. Така стана после, че децата им не искаха и да чуят за купуваните за тях неща. Те си уредиха живота с нови, модерни домове и събираното десетилетия си остана в дома на Манол. Тези вещи не му бяха необходими, но му напомняха колко трудно са събирали парите да ги купят, как и с колко зор са икономисвали всеки лев, как като са ходили на екскурзии или командировки са донасяли по нещо – да имат и те нещо от чужбина. Все за децата.
В къщата им имаше и много сувенири, които запълваха полиците на мебелите и витрините. Съпругата му беше лекарка и често получаваше подаръци – за благодарност, че е помогнала или излекувала пациент или някой близък. Всичко се трупаше. Някои от книгите бяха сложени в шкафове, но тъй като книгите бяха много, а шкафовете малко, голяма част бяха в кашони, натрупани и завити с избелял плат от някое старо перде или чаршаф. Неизползваните нови тенджери, миксери, платове, покривки и всичко, което можете да си представите се прибираше и съхраняваше – загънато или опаковано. Къщата приличаше на склад. Многобройните сувенири и разни „безделушки”, (както казваха руснаците) покрити с дебел слой прах, който беше променил цвета им, продължаваха „да красят” апартамента му. Всичките тези неща се пазеха в дома на моя приятел, защото те, въпреки че нямаха практическо приложение, бяха с емоционална стойност.
– Как ще подаря или продам вещ, която има цяла история? Напомня ми как, със съпругата ми, сме мечтали да я купим, лишавайки се от много неща. Как, когато сме били в чужбина, сме обикаляли да намерим вещ, която ни е по джоба – такива бяха отговорите му на моите предложения да се освободи от всичко претрупващо и замърсяващо жилището му. Манол беше практичен човек, но беше в същото време и много емоционален. Това е! Всичко трябва да си стои на мястото! То има история! То напомня!
Обикновено мъжът трудно издържа дълго без жена, търси и, макар на стари години трудно да се свиква с чужд човек, си намира жена или приятелка, която да се грижи за домакинството. Манол не пожела, беше категоричен по този въпрос и нищо и никой не можеше да промени мнението му. Понасяше затрудненията от липса на жена стоически.
Въпреки, че знаях как мъжете по-трудно от жените приемаме самотата на стари години, по-трудно се справяме с битовите задължения, за случая с Манол не бях подготвен.
Голямото ми разочарование от промяната в него дойде, когато след няколко годишно пребиваване при единия си син – да му помогне при отглеждане на внука – се върна у дома си. Останал сам, се затвори, не проявяваше интерес към другите. Вярно е, че здравословното му състояние беше влошено, по-скоро лошо. Отказа се да излиза извън дома си, защото искал приятелите и познатите му да го запомнят като млад и здрав. Приемаше само да го посещават, да го съжаляват, но у дома. Стана самотен старец, стана егоист, даже завистлив. Ако му разкажех, че с Васил сме прекарали приятно предния ден, той ми казваше: „С Васил се виждате често, а за мен се сещаш толкова рядко. Той ти стана по-голям приятел от мен”, или нещо подобно. Разказваше за многото си болести и по-болен от него нямаше, по-рисково състояние от неговото нямаше. Отказваше всички удобства и новости, живееше с бедния си бит, защото „след шест месеца щял да умре” (както сам се изразяваше), а сме му предлагали удобства и ново обзавеждане. Къщата му беше пълна с нови, не употребявани вещи, а той използваше стари, протрити, продънени, неудобни. Новите съдове лежаха опаковани, а той използваше очуканите стари. Новите дрехи бяха опаковани, а той се обличаше в износени, избелели дрехи. На въпроса ми „Защо?” свиваше рамене и казваше, че старите са му още добри.
На младини обичаше да командва. Командваше в службата, командваше жена си, командваше и синовете си. Като остаря, вместо да се кротне и да престане да се меси и командва възрастните си деца, още повече започна да ги кори и поучава. Нищо не правели както трябва. Единият е професор, другият и той на там върви, но Манол не се уморява да ги поучава и командва. Каквото той каже, това е истината, това трябва да стане. Добре, че те са достатъчно умни и не му противоречат, но и не приемат неговите поучения, премълчават – от уважение.
Сега е сам. Идват жени – домашни помощнички – да му помагат, но той никоя не харесва, все е недоволен, все се оплаква от тях. Той не ги харесва, но те него още повече не харесват и, ако той не ги изгони, те го напускат.
Тъжни старини кара приятелят ми Манол. Самотен е, но сам си избра самотата пред живота сред деца и внуци.
Из “Русенски разкази”
“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.
