НА ЧУЖДА СОФРА

С Младен сме приятели от много години. Виждаме се често, защото и двамата обичаме да сме сред хората. За разлика от мен, който съм мълчалив и свит, Младен е много общителен и обича да говори, но най-обича в компания да е център на внимание. Обича да разказва, да поучава. Като прочете нещо смята, че само той го е прочел и трябва да го разкаже на другите, трябва да ги просвети, защото той се смята за знаещ и разбиращ най-добре всичко и от всички.

Често ме е критикувал за мълчаливостта ми:
– Тодоре, защо все мълчиш? Нямаш ли мнение? Много четеш, а никога не споделяш прочетеното. Разбираш от политика, а никога не казваш какво мислиш. Много си потаен.
– Предпочитам да слушам. От приказките и бистренето на политиката каква е ползата? Някой чува ли ви като все не одобрявате делата на управниците? Няма смисъл. Само си чешете езиците – му  отговарям.

Обичаме да се събираме, но той предпочита сбирките да не бъдат в заведения. Не че не обича заведенията, не че не му е приятно да бъде в компания и да се почерпва в някоя кръчма или барче. Той  не обича заведенията, защото там трябва да се плаща. Ако някой от компанията ни покани да ни почерпи по случай: че си е купил кола, че му се е родило дете, че е спечелил от лотарията или по друга някаква причина, Младен е във възторг. „За такова нещо трябва да се почерпи. Всяка сполука трябва да се полее, за да не се разсъхне” – обича да казва. Охотно приема и обикновено сяда на лично място на масата. Когато сервитьорите донесат питиетата и мезетата Младен обича да се самопровъзгласи за тамада. За някои, които не са достатъчно просветени в термините на софрата и черпнята ще поясня, че тамада е този, който подканя към пиене, произнася тостове, речи и пожелания. С една дума тамадата „ръководи” мероприятието.
След като всички чаши са напълнени Младен става прав и с възторжен глас започва реч, изпълнена с пожелания за следващи големи успехи, за още по-големи печалби, за увеличаване на старанието за продължаване на рода и така нататък – в зависимост от повода за събирането. Някои от компанията нямат търпение толкова дълго да държат чашите и да слушат реч, която знаят наизуст, защото са я слушали много пъти до сега –  нали често се събират, нали всякога пръв взема думата Младен и дълго словослави и поздравява виновника за събирането.
Понеже често беше гост на приятелите си му се налагаше понякога и той да ги покани, когато има повод – я на рожден, я на имен ден. Тогава те носеха подаръци, а той обожаваше подаръците.

Когато станеше дума, че не ни е черпил отдавна, все се оказваха пречки или имаше по-важни и неотложни дела по това време. Ако, все пак, не може да избегне и той да почерпи, не канеше приятелите си в заведение, а вкъщи.
– Така излиза по-евтино. Освен това за храната и пиенето в къщи думата има жената. Тя е добра домакиня и с малко пари може да стъкне добра софра. Хем излиза много по-евтино, хем като домакин се разпореждам сам – откровено се оправдаваше.

У дома му влиза в сила правилото, че той е домакинът и каквото каже, това става. Даже има един разказ, който ще се опитам да предам кратко:

Руският цар Петър Първи обичал да ходи на лов. Често отсядал в една хижа в гората, където имало добър лов, а и стопанинът на хижата Симьон Симьонич много му допадал. Винаги имало какво да сложи на масата и Петър с удоволствие си похапвал. Сами се досещате, че един цар няма да тръгне на лов сам. Той винаги бил придружен от свита. Начело на свитата бил приближеният му Иван Иванич. Като началник той обичал да си казва думата.

В един зимен ден седят всички и на масата непрекъснато се слагат нови и нови ястия – от вкусни по-вкусни. Вече всички са се нахранили, а стопанинът продължава да се разпорежда да носят още и още яденета. По едно време Иван Иванич не издържал и казал: „Стига толкова, вече хапнахме достатъчно, всички сме сити и пресити.” Петър се обърнал към него и за изненада на всички, му зашлевил една плесница и изрекъл: „Тук Симьон Симьонич е стопанинът и каквото той каже, това става.”

Петър често посещавал стопанина на хижата и го канел да му отиде на гости в двореца. Не оставало свободно време на Симьон Симьонич да ходи по гости, но за поканата не забравял.
Минали години. Случила се някаква работа и Симьон Симьонич заминал за столицата. Като си свършил работата се запътил към двореца. Лесно го намерил. Вижда голяма врата и се запътил да влиза. Веднага един от охраната му препречил пътя.
– Не може. Тук не се влиза току така.

Ядосал се нашият човек и със самочувствие му заявил, че има покана от приятеля си Петър да го посети. Като чули, че той бил приятел, служителите веднага донесли на царя. Сетил се той кой може да бъде и наредил да го пуснат. Наредил да приготвят и голямо угощение. Посрещнал царят приятеля си и го поканил на масата. Поканил и свои приближени да споделят приятната му среща със стар приятел. Започнало всичко, както се полагало – за царска софра. Донесли много яденета и много пиенета. Яли, пили, разговаряли. По едно време седящият до царя министър казал: „Стига толкова. Всички сме достатъчно сити”. Седящият до него Симьон Симьонич станал и му зашлевил яка плесница, придружена с думите: ”Тук Петър е стопанинът, той командва.”

Често разказваше моят приятел Младен тази приказка, която беше научил от руснаци, идвали му на гости на младини. Първият път компанията слушаше с интерес и в края се смя много. Поради това, че вече много често я бяха слушали, на приятелите му тя беше станала безинтересна, даже им беше омръзнала. Не го слушаха, започваха да си говорят за друго или го възпираха. Младен обаче не се предаваше. С остър тон и недоволство от неуважението им ги заставяше да го изслушат. Никога не оставяше приказката си недовършена.

Много обичаше обаче да ходи на гости. Не чакаше винаги покана. Отиваше така, без предупреждение. Отиваше в обедно или вечерно време. Домакините тъкмо са седнали на масата. Вместо да се почувства неудобно той възкликваше: „Мислел съм ви доброто, щом съм ви случил на маса.”

Тъй като Младен обичаше веселата компания, а мъжката компания не може да се сравнява по веселост и приятност със смесената, най-обичаше компанията със жени. Те бяха по-интересни от мъжете, а бяха и по-добри домакини. Те повече го слушаха и между тях той се чувстваше като петел сред кокошки. Неговият глас ехтеше най-силно. Затова, когато отидеше на гости, жените го посрещаха по-добре от мъжете. Затова обичаше да им ходи на гости и в отсъствие на мъжете. Не за друго, а защото ще му сложат добра софра. И те му слагаха.

Като отидеше на гости Младен обичаше да си хапва яко. У дома спазваше диети, здравословно хранене, но на гости ги изоставяше. „Муфта не се отказва и се консумира максимално” – това беше един от любимите му изрази. Ядеше до преяждане и като си тръгнеше започваше да се оплаква, че храната била много тежка и нездравословна. Ето, вече му станало тежко на стомаха.

Тъй като много години другарувахме с моя приятел имахме различни интересни случки, свързани с неговото, така наречено, качество „муфта”. Ще разкажа един случай от младите ни години. Тогава по селата правеха сборове. Аз не съм любител на ходене по сборове. Няма нищо интересно за мен. Хората се събират с роднини и приятели – да се видят, да се почерпят, да си поговорят. Какво да правя аз – непознатият? Техните разговори не са ми интересни, а и не обичам много, много голямото ядене.

Младен, за разлика от мен обожаваше да ходи на сбор. Беше много настойчив да го придружавам в неговото село. Най-убедителни бяха думите му:
– Най-обичам да ходя на сбор. Не носиш подаръци – значи няма да се охарчиш. Като отидеш у едни роднини или познати там ще видиш и други и те настойчиво те канят да отидеш и у тя. На село всички се приготвят за гости и се хвалят кой колко е имал. Престижно е да имат много гости. Ако някоя къща не бъде посетена на сбора това не е добре. Хората са тъжни, разочаровани. Толкова храна са приготвили и никой да не дойде! Това на село е за срам.
И моят приятел ходи. От роднина в роднина, от приятел в приятел, от съсед в съсед. Навсякъде го канят да опита и тяхното печено агне, и тяхната кокошка. Когато на масата има сложена печена пуйка – няма отърване докато не се изяде голямото парче месо, защото било грехота да се остави.

Такъв беше приятел ми на млади години. Такъв си е и сега – обича си човекът муфтата. Само дето сега не кани, не черпи, защото бил пенсионер и пенсията не стигала за почерпки. Сега само прави домашни посещения на стари познати – главно жени, защото от приятелите му мъже не останаха живи.

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.