Национални особености на българската емиграция и волейбола

Някъде след  1980 г., на заседание на Бюрото на Българската федерация по волейбол  се гласува и приема един почти  тероростичмен акт срещу Библията на Социализма. Федерациата излиза с решение, че  добър български волейболен играч може да бъде продаден в чужда страна. Като в йерихонска тръба, в един глас, медиите заклеймяват този позор – да се продава жив българин  като парче месо, независимо, че по това време даже неканибалски и просветени страни като САЩ и Франция, Испания и Италия си търгуваха усилено с играчи помежду си.

Днес, осем олимпиади след онова време, виждаме колко мъдри са били волейболните шефове  и как още тогава са подготвили успеха на българския волейбол на Игрите, за които пишем сега – „Лондон 2012”

За всеобщо удивление никой не отиде в Белене. Случи се обратното. Лека-палека  новата търговия се наложи. Нашите волейболни треньори и играчи станаха доходен продукт, както алъш-вериша с руските калашници, които се правеха отлично в българските заводи. Работата е там, че този спорт у нас беше доста измайсторен. Още през 1957 година, благодарение на нешето застъпничество на Сесия на Международния олимпийски комитет,  състояла се за всеобщо удивление в София, волейболът беше благословен да влезе в програмата на Олимпийските игри.  

Нашите по това време бяха най-големите виртуози на играта. Руснаците пак ни биеха понякога – благодарение големи тупаници и свръхчовешка сила. Но само ние имаме „Почетен гражданин на Париж”, чиито заслуги са били, че на един зашеметяващ волейболен турнир под  Айфеловата кула българският човек-волейболист  си е вършил своята работа около мрежата както Паганини с цигулката. Името му е Борис Гюдеров. Перничанин, разбира се.

Има един период , в който български майстори изляха основите и даже вдигнаха стени на волейболни палати в Куба, Испания, Франция, Сърбия, Турциа, Гърция, Холандия …
Ох, да,  и Италия. Италиянците разграбват българската волейболна сергия  от десетилетия. Какво ли не са правили! И пари даваха и пращаха най-елитни свои юнаци да мамят с любове нашите най-добри  волейболистки /и хубави като бонус/… Просто нещастие и мал шанс е за Берлускони че се беше  зазяпал по футбола  и не си взе и той българска волейболистка да си живее сега щастливо и да има кой да го представя добре в обществото.  Има поне десетина хиляди български треньори, волейболистки и волейболисти, които са били там, са, или ще бъдат в Италия – от Алпите до Сицилия! Като почнеш от Димитър Каров и Димитър Златонив, Пепи Кръчмаров, Елена Шаханова, Румяна Каишева и стигнем до нашите славни олимпийци, които ги гледахме две седмици в Лондон – Владимир Николов, Николай Николов, Цветан Соколов, Виктор Йосифов, Валентин Братоев  и Николай Пенчев.  И като прибавим тук още Тодор Алексиев, Теодор Тодоров от суровия сибирски Газпром Сургут и Тодор Скримов от волейболния Париж – виждаме че българският флаг е бил защитаван почти изцяло от наши специалисти, които временно работят в чужбина.

Сега вече започвам да говоря с един много емигрантски език.
От години назрява голям проблем. Мнозина напускат България, привлечени от по-добрите възможности за специализация, кариера и добър и спокоен живот в чужбина. Процесът става опасен за бъдещето на страната, която е изразходвала много средства и енергия на обществото за израстването и обучението на тези хора, които я изоставят. Търси се разковничето  как да бъдат привлечени тези хора обратно  – и то не сама за да върнат своя дълг, но и да бъдат удволетворени в своите професионални амбиции и разбирания за добър живот.
И ето – стори ми се, че българският волейбол е намерил една пътечка към тази наглед чиста утопия.

Българският волейбол им създаде възможност – на тези момчета дошли преди години под мрежата в Перник, Дупница, Пазарджик, Варна „Левски” ЦСКА , „Славия”…  да върнат на нашето общество  дълга си за това, че ги изведе в големия спорт. Назначи ги на работа в Националния отбор,  който трябваше да построи още един етаж в олимпийската си история.
И момчетата се справиха отлично! Никой не се съмнява, че ако тези отлично селектирани и тренирани волейболисти не бяха играли по три, четири или пет години в двете страни с най-силно вътрешно първенство, които се надиграват по петдесет пъти годишно с най-силните волейболисти на света, които са световни клубни шампиони и познават пода и таваните на най-шикозните и най-гигантските волейболни зали из планетата, щяха да постигнат тези успехи!

Без съмнение  е и това, че всеки българин, който поработи в чужбина, сред сериозна и дори понякога жестока конкуренция, би могъл да се завърне и създаде нещо по-добро в страната ни.
Но въпросът е,  къде би могъл върналият се инженер или майстор, строител или академик да реализира своята олимпийска подготовка, с каквото се появиха при нас игрещите по чужбина бългрски волейбист?

България се нуждае от духовен потенциал, от друг морал, който да надвие егоизма, наглостта , алчността и отчуждението от работните навици…Който да върне вярата у доброто и човека…
Почти всички волейболисти от олимпийския ни отбор имат от 3 до 5 години пълен волейболен стаж и подготовка в своите чуждестранни отбори. Цветан Соколов е с 5 години. Владимир Николов, капитанът на отбора, играе извън България от 11 години.  С отбора на Тур е шампион на Франция и има още две купи от тази страна. Двукратен клубен шампион е и на Италия с Тренто и Куено през 2008 и 2010 г. Носител е и на шампионския медал от Шампионската волейболна лига през 2005 г.  Има бронзов медал от световното първенство по волейбол през 2006 г. в Япония с треньор Мартин Стоев, което е сред най-високите достижения на българския волейбол.   Неговата игра е позната още в Пиаченца, в Япония, както и в „Галатасарай” – Истанбул.

Теодор Салпаров, който се завърна от чужбина и сега играе в ЦСКА,  има 13 години в българския национален отбор по волейбол, играл е 5 години в руската суперлига – Газпром и Диномо – Москва.
Има две изключения. Добромир Димитров е играл само в български отбори. Както и Георги Братоев, който след контузията на Андрей Жеков  влезе в състава като основон разпределител и постигна нещо изключително! В края на олимпийския турнир той беше посочен  от специалистите като най-добрия разпределител в мъжкия волейбол!

Ето и нагледно основните физически  данни за волейболиста – младост и ръст и  къде са изковали своето високо професионално майсторство в последните 4 – 5 години нашите оимпийци:

1. Владимир Николов – 1977 – 200 – Копра Мофо – Пиаченца – Италия

2. Тодор Салпаров – 1982 – 185 – ЦСКА – София – България

3. Тодор Алексиев – 1983 – 200 – Газпром Угра – Сургут – Русия

4. Виктор Йосифов – 1985 – 205 – Палаволо – Модена – Италия

5. Николай Николов – 1986 – 206 – Калипо – Спорт – Италия

6. Цветан Соколов – 1989 – 206 – Бре Банка – Ланути Куено – Италия

7.Георги Братоев – 1987 – 202 – Левски Волей – София – България

8. Валентин Братоев – 1987 – 202 – Аргус Волей – Италия

9. Теодар Тодоров – 1989 – 208 – Газпром Угра – Сургут – Русия

10. Добром. Димитров – 1991 – 196 – Пирин Балканстрой – Разлог – България

11. Николай Пенчев – 1992 – 196 – Копра Морфо – Пиаченца – Италия

12. Тодор Скримов – 1990 – 191 – Пари Волей – Париж – Франция  

Климент Величков