Къщата на боговете – Илиана Велкова на Еверест
Полетът бе от Лондон през Бахрейн за Катманду. „Добро утро в Непал!” – събуди ме гласът на пилота и с учудване погледнах през прозорчето. В далечината се виждаха върховете на Хималаите. Те ту надничаха през облаците, ту се скриваха зад тях. Взирах се, очаквах отново да се появят върховете и дълго да ги съзерцавам. Като че ли се опитвах да се доближа до тях или може би исках да повярвам, че това са Хималаите.
Ето, че пристигнахме в Катманду. Усмихнати непалци ни посрещнаха на летището с поздрава „Намасте!”, което означава „Здравейте!”. По стара тибетска традиция за „добре дошли” закичиха всеки един от групата с бял копринен шал. Шалът, наречен хата, се поднася при първо запознанство и символизира чистото сърце и мисли на даряващия, както и пожеланията за щастие и добро. Хата се връчва също така на представители на дадено правителство, на тибетски лами или в общия случай на официални гости. Но вървейки с белия шал на раменете, нека да продължа моя разказ нататък.
В началото на месец юни времето в Катманду е горещо и сухо. В деня на нашето пристигане температурата на въздуха бе около 35° С. Качихме се в малък автобус, раниците поставиха на багажника над автобуса и отпътувахме към хотела. Улиците гъмжаха от хора и най-различни превозни средства. Всеки се движеше в някаква посока, няма пътни правила, няма светофари, пешеходни пътеки… Миризмата на сурово месо, което се продаваше на улицата, както и на изхвърлени отпадъци, се усещаше осезаемо и в автобуса. Всеки от нас за първи път беше в Катманду. Мълчахме. Гледките навън бяха съвсем непознати за европейския свят. Не можехме да повярваме, че страната, която искахме да посетим, в действителност е това, което виждаме сега.
След кратка почивка в хотела и разговори с организаторите се отправихме към традиционен непалски ресторант. Очакваше ни тържествена вечеря и музикална програма. Ястията като дал – супа с леща, дал-бат – супа с леща, зеленчуци и мляко, момо – тибетски джобчета от тесто, таркари – ориз със зеленчуци бяха много вкусни. Опитахме също ракси – алкохолно питие от ечемик или овес и задължителния тчия – традиционен чай с подправки, мляко и захар. Но не само непознатите ястия и напитки концентрираха вниманието ни. Танцуващите непалци, лъскавите им одежди и леката музика активно съдействаха ястията още повече да се усладят и лицата ни да греят в усмивка. С радост и ние се включихме в танците. Музикалните ритми не можеха бързо да отшумят, те преляха в шумовете на нощния 990-хиляден Катманду. Бързо забравихме подредените европейски градове, не усещах липсата на немския ред и чистота, както и светлините на нощния Лондон. Вървяхме в някакъв хаос, но хаосът бе интересен. Някои кътчета в града ми напомняха на моменти от приказката „Малкият Мук”.
На следващия ден отпътувахме до селище, наблизо до Катманду. Там се намираше „нашето” училище. Казвам „нашето”, защото в рамките на британски социален проект, който подкрепя деца от развиващи се страни, заедно с мои колеги от различни университети във Великобритания, в продължение на месеци набирахме средства за това училище. От години се занимавам със социална дейност в България и други страни по света. Като студентка в Университета в Лондон през миналата година с удоволствие се включих в проект за подкрепа на деца в Непал. Събраната от мен сума в размер на 2450 паунда, равняващи се на 6000 лева, дарих на непалски деца. С тези средства помагам за здравното осигуряване на децата и финансиране на тяхното образование. Част от сумата е предназначена и за построяване на нова училищна сграда. Затова наричам училището „наше”. И децата са наши. Те ни посрещнаха с махащи за „добре дошли” ръчички и малки говорещи очички.
Въведоха ни в началното училище, запознахме с учителите и имахме удоволствието да останем при децата в клас. Класната стая бе съвсем бедно нагласена. Подобна класна стая в България не бихте могли да видите. Може би най-важното обаче в стаята бе наличието на черна дъска и чинове. Прилежните деца, седнали по две на чин, следяха урока. След това излязохме навън и се заехме за работа. Задачата ни бе да помогнем в изграждането и измазването на новата училищна сграда. Работата беше трудоемка. Някои от мъжете, запретнали крачолите на панталона, бъркаха с краката си кална смес. Други носеха калта в чували и кофи. Ние, жените, бяхме се покачили на дървените скели. С нахлузени на ръцете гумени ръкавици измазвахме стените с кал. До този момент никой от нас не се беше занимавал с подобна дейност, но водени от желанието да помогнем на непалските деца, напредвахме с мазаческото изкуство. В почивките играехме с децата. През другото време те любопитно поглеждаха през прозорчетата и ни наблюдаваха в работата. Ако можете да си представите как изглеждаха малчуганите! Всички те имаха униформа – бяла ризка, тютюнева поличка или панталон и тъмносиня вратовръзка. Изглеждаха почти като в английски колеж! Малките ученичета се радваха на посещението, въпреки че повечето от тях гледаха със срамежливи очички. Далече от Европа, наобиколени от мургави непалчета, удовлетворени от работата, настроението ни бе повече от приповдигнато. Времето за всички нас минаваше неусетно.
Предстоеше отново да летим. Този път полетът бе от Катманду за Лукла. Самолетът бе малък, издигнахме се бързо и пред нас се разкриха величествените Хималаи. Върховете, виждащи се над облаците, опираха гордо чела в небесата. Явно вятърът по високите части на планината бе толкова силен, че издигаше снега и повличаше след себе си цели мъгли от бял прах. Имах чувството, че от прозорчето на самолета допирам облаците. От своя страна те загръщаха планината, все едно бе поставена на пиедестал от пухен разкош.
Пристигнахме бързо. Малкото селище Лукла, разположено на 2840 м надморска височина, бе събрало още някои смели туристи. Къщичките бяха скромни, със светлосини прозорци, врати, покриви. Около тях на спокойствие се разхождаха крави, петли и кокошки. Местните жители оживено щъкаха до нас и дружелюбно ни приветстваха с „Намасте!” като леко се покланяха. Впоследствие всеки от групата получи туристически паспорт и след чаша чай от джинджифил се отправихме с шерпите нагоре към планината. „Тръгваме към Еверест!” – каза единият шерп и думите му прозвучаха колкото весело, толкова и сериозно. Всъщност, всички знаехме, че ще изкачваме базов лагер, но какво точно ни очакваше по пътя… Дори и най-смелата фантазия не можеше да си го представи. Слънцето ни придружаваше, оптимистични и свежи потеглихме нагоре. Минахме покрай няколко будистки ступи. Тези, така наречени паметници, трябва да се заобикалят от лявата страна, при това фокусирането на ума върху ступата носело благословения. Всъщност, ступата е будистки монумент с пирамидален силует. Някои будистки учения определят ступата като просветления ум на Буда. Съгледахме също десетки черни каменни блокове и плочи. На тях бяха изписани с бял цвят будистки молитви на санскрит.
Пътят ни минаваше през въжени мостове, пресичахме реки, виждахме картофени насаждения, съглеждахме малки селца. Дневно вървяхме между шест и осем часа. Разбира се, поспирахме да отдъхнем на чаша лимонов чай. В малки хижи по пътя похапвахме за обяд традиционни ястия, а след това отново катерихме нагоре. Придружаващите ни шерпи и тибетски якове носеха багажа ни, при това шерпите се движеха бързо и всички ние се учудвахме на издръжливостта им. Всеки от нас носеше на гърба си лека раница. Разбира се, това беше съвсем достатъчно. Трудните планински условия ни поставяха на изпитание. Шерпите, загрижени за всеки от групата, подаваха шише с вода, дребни бисквити, разсейваха ни с увлекателните си разкази за тайнствените Хималаи, заговаряха ту на английски, ту на непалски. Следваха отново въжени мостове. Истинско удоволствие е да се люлееш на тях! Чувстваш, че летиш и все едно вятърът те носи.
Намче Базар е сравнително голямо селище в Хималаите. Намира се на височина 3448 м и е средище на търговци от Тибет, които преминават планината и идват тук или слизат надолу към Катманду. За съжаление в Намче пристигнахме в неделя, а пазарът на тибетците, който е интересен да се види, се състои всяка събота. Намче Базар ми напомни на Велико Търново. Къщите са накацали по склоновете и надничат към центъра. Повечето от сградите тук са големи, със сини покриви. Сутрешната гъста мъгла не ни позволяваше да виждаме надалече, но беше приятно да се разхождахме из каменните улички. С любопитство разглеждахме сувенири, посетихме музея на шерпите, опитахме специалитета на Намче – ябълков сладкиш.
Отново се озовахме в диплите на планината. Чувствахме се нищожни в сравнение с нейните размери. Вървяхме сред облаци, вятърът здраво се удряше в нас. В колона един след друг превземахме височините. Постепенно слънцето се показа. Появиха се нанизи от върхове и пирамидоподобни скални образувания. Слънцето ги милваше и посипваше с цветове. Някои от тях бяха синьобели, други – кехлибаренокафяви, сивошоколадови, кадифенобежови. Така обагрени, върховете и пейзажът ми приличаха на картините на Николай Рьорих, рисувани в Тибет. Незабравим ще остане първият поглед към връх Еверест! Съзряхме го точно пред нас. Шерпите не ни предупредиха. Може би, за да ни изненадат и всеки от нас по своему да преживее съприкосновението с върха, издигащ се на 8848 м. Въздействието му бе силно. В този момент се появиха някакви чудеса. Измъкнаха ме от скоростта на времето и ме телепортираха в безкрайността на живота. Вие изпитвали ли се чувството за безкраен живот?
Пристигнахме в Тенгбоче, малко селище на височина 3865 м, в което се намираше будистки манастир. Преминахме през огромната пъстроцветна порта, от двете страни на която съзирахме фигури на божества и запристъпяхме по ниските стълби. Облечени в тъмночервени дрехи, монасите ни посрещнаха и въведоха в сградата. За наше най-голямо учудване никой от тях не разговаряше с нас. За първи път влязох в будистки манастир. Помещенията бяха пъстро украсени, на стените висяха мандала, на етажерките лежаха безброй древни книги, които толкова ни примамваха да ги разгърнем. Разбира се никой не ги докосна, тъй като не е позволено, но всеки се питаше какви ли тайнствени текстове крият манастирските четива. В центъра на най-голямото помещение бе поставена позлатена статуя на Буда. Тя бе обкичена с оранжеви цветни гирлянди, а ниско до нея горяха свещи. Беше уютно. Тишината ни подтикваше към размисъл и задълбоченост. Оглеждахме се, опитвахме се да разгадаваме стенните рисунки и закодираните лабиринти по тях. Излезли навън, завъртахме десетките инкрустирани молитвени мелници, в които са поставени мантри. Казват, че задвижвайки мелниците по посока на часовниковата стрелка, мантрите се разпространяват далече във вселената и достигат до всички живи същества.
След няколкодневни преходи, преминавайки през Дебоче и Пенгбоче имахме щастието да съгледаме връх Ама Даблам – 6812 м. Върхът се счита за един от най-красивите в света и от 1959 г. досега привлича смели алпнисти. Не след дълго съгледахме в далечината Лотце – 8516 м и Лотце Шар – 8383 м. Лотце е съседният на Еверест връх и четвъртият по височина в света. Лотце Шар е разположен източно от Лотце, известен е с екстремно отвесните скали. Наблюдавайки хималайските гиганти, се увлякохме в изключителни интересен разговор. Оказа се, че трима от придружаващите ни шерпи са били на Еверест. Не спирахме да им задавахме въпроси. С какви смели хора бяхме се сприятелили! Истинско удоволствие бе от местни хора да слушаме разказите за техните приключения по върховете, за древни легенди и непалски ритуали. Разговаряйки с непалските ни приятели, си спомних книгите, които съм чела за Райнхолд Меснер. Толкова много бях впечатлена от това, че Меснер е покорил всичките четиринадесет осемхилядника.
Пристигнахме в Дингбоче – 4350 м и тук останахме за аклиматизация. От всички страни мястото бе заобиколено от скалисти и снежни върхове. Времето непрекъснато сменяше настроението си. Нашите непалски водачи ни събраха и запалихме малък огън. Може би, за да се постоплим. Но същевременно с това ни разказаха, че този огън е символ на щастие. Вятърът ще разнесе и разгърне щастието там, където Господ пожелае. И трябваше да повярваме в това. Дните и нощите ставаха студени, въздухът разреден, дишахме по-трудно.
Дали аклиматизацията ни помогна, не бих могла да кажа, но след нея предстоящият преход потръгна приятно. Може би, защото отпочинахме, а и колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-привлекателни бяха гледките. Те изцяло ангажираха сетивата ни. Поспирахме единствено, за да правим снимки и за да похапнем. Наоколо от нас – отвесни скали, каменни ридове, мъхове и ниска растителност. Единствените животни, които срещахме по пътя си, бяха тибетските якове. Някои от тях пасяха на свобода, други кротко бяха полегнали. „Героите на Хималаите”, както някои наричат тези животни, са изключително дружелюбни. Бързо се сприятелявахме с тях и ни оставяха на спокойствие да ги снимаме.
Достигнали до Периче на 4243 м, се чувствах като в Долината на смъртта. На това място белите планинските зъбери контрастираха на вдлъбнатия сивокафяв терен. Обстановката действаше потискащо. На моменти оприличавах местността на дълбоко разровена диамантена мина, друг път пейзажът изглеждаше марсиански. Единствените живи същества тук бяхме ние и тибетските якове. Наоколо – камъни и скали, остатъци от ледове. Като погледнеш от високото надолу – мъртвилна пропаст. Гледката ни постряскваше. Опитвахме се да си представим пътя към Базовия лагер и никак не ни се искаше да продължим да се движим в този черен коловоз. За миг се замислих за зимата тук. Сигурно е същата пустиня, но бяла, върху която ветровете и снегът воюват един с друг. Ех, може би малко се поуспокоих! Поне сега е лято и не сме сковани от лед и студ. С тази мисъл продължих напред. Всеки от групата бе по своему вглъбен. Такива гледки човек рядко среща в живота си. Вървяхме един след друг. Височинната болест при някои членове от групата вече бе ясно изразена. Въпреки това всички бяхме задружни. Чувствахме се едно цяло. Някой бе казал „Трудностите сплотяват.” Верни са думите. Отново вървяхме, не след дълго пред нас се представи Пумори – 7161 м. Върхът се намира 8 км западно от връх Еверест. На езика на шерпите Пумори означава „неомъжена дъщеря”, а алпинистите определят Пумори като „дъщеря на Монт Еверест”. Върхът е често изкачван.
По път за хижата съвсем случайно открих паметната плоча на Христо Проданов- първия български алпинист, покорил на 20 април 1984 г. връх Еверест. Не вярвах на очите си! Преди да се отправя на експедиция към Еверест моят дядо спомена, че в Хималаите има такава паметна плоча. Щастлива съм, че я намерих. Поклоних се пред плочата. Замислих се, постоях сама със себе си. Моята камера запамети българската находка. Душата ми бе изпълнена с гордост. Чувството на обич към България не ме напусна до вечерта. Нощувахме в Лобуче – 4930 м. Оттук нататък пейзажът бе пустинен. Гъстата мъгла ни съпътстваше.
На сутринта потеглихме към Горак Шеп. Там се намираше следващата, последната хижа, преди да се достигне до Базовия лагер на Еверест. Бяхме заобиколени от върхове, покрити с дебели снежни маси. Гледките бяха впечатляващи, по-скоро всяващи страх. Въпреки това направих редица панорамни снимки. Достигнали до Горак Шеп – 5170 м, извършихме кратка почивка. Оттук ясно се виждаха Пумори, Кала Патар – 5600 м, Нупце – 7861 м. Приплъзгвахме се постепенно нагоре към нашата цел-мечта. Бяхме само на няколко часа от Базовия лагер на Еверест на глетчера Кхумбу! Пътят бе обсипан с каменопади. Шерпите взеха редица мерки за сигурност на групата, една от които бе да вървим плътно един до друг. Вследствие на разредения въздух дишахме бавно и трудно. Повечето от членовете на групата се чувстваха отмалели. Въпреки това, устремени към целта, дерзаехме. Физическите ни сили бяха подложени на изпитание. Тук, на този преход, Хималаите наистина поставиха на изпитание и нашата психика. Чуваха се скърцащи ледени маси, отекваха падащи в далечината лавини, буботеше глетчерът и всичко това подсилваше в известна степен чувството ни за страх. Опитах се да прогоня притесненията. „Трябва да издържим!” – повтарях си аз. Но пред мен – лед и мъгла. При това студът ни обгръщаше здраво. „Успяхме!” – чуваха се гласове, прегърнати се поздравявахме. Глетчерът Кхумбу – 5400 м се протягаше пред нас като великан. Намирахме се в обятията на Еверест! В групата настъпи оживление. Стигнахме до целта! Мислено изричах думите „Еверест, аз също те имам в прегръдките си!”. Радостта ни обаче бе кратка. Глетчерът пукаше и пращеше. Какво страшно творение на природата бе той! Нашите викове като че ли бяха нарушили спокойствието му и той се противеше. Шерпите набързо ни разказаха, че Базовият лагер не се намира на твърда основа, а върху движещ се ледник, който има пропуквания. Настъпи многозначителна пауза. Обхвана ни страх, мислите кипяха. Суровите Хималаи се представяха от своята най-истинска страна. Виждаха се издатини и вертикални скали. По някакъв странен начин тези образувания изкривяваха пространството. Дори спускаха невидима преграда между нас и купола на Еверест. За миг си спомних за свещената планина Кайлас и Шамбала.
За момент забравих за глетчера, за света, за времето… Сетих се за моята раница. Открехнах я и извадих българския флаг. Усетих топлина. Съблякох якето, свалих шапка, шал, ръкавици и свободно опънах в ръцете си българския трикольор. Колко километри измина той заедно с мен! Пропътува от България през Берлин за Лондон. След това премина през Европа, достигна до Азия и изкатери с мен Базовия лагер на Еверест в Непал. „България е и тук!” – казах на приятелите си, а те се чудеха и маеха откъде намерих български флаг на 5400 м. Бях единствена българка. И флагът бе единствен. Нито англичаните, нито немските ми приятели носеха със себе си национален флаг. След изтощителното и изпълнено с рискове изкачване на базовия лагер на 15 юни 2012 г. трябваше бавно да се отправим надолу. Следобедите тук са кратки, а времето – непредвидимо. Във влошено здравословно състояние и изчерпани от натоварването, благополучно се прибрахме в хижата на Горак Шеп. В стаите бе ледено студено. Вятърът виеше. Не чувствах нито ръцете, нито краката си. Сънят ми бе останал май горе, при ледника. Някак си изтърпяхме до сутринта.
Станали в 5 часа и закусили стабилно, предстоеше да поемем път обратно. След тежката нощ светът изглеждаше прекрасен. Излязох за кратко навън. Свежият въздух проникна в дробовете ми. Замислих се. Връщах се към вчерашния ден и изкачването на Базовия лагер. Пред очите ми бяха върховете, глетчерът, скалните отломки, все още чувах скърцащия ледопад… Гледайки в далечината пред мен, мислите ми полетяха към великите алпинисти Едмунд Хилари и Тензинг Норгей – първи покорили Еверест през 1953 г. Бях чела, че те са оставили на върха четири флага. Спонтанно ми хрумна идеята и аз да оставя знак, нещо от мен и от България. Реших в хижата на Горак Шеп да закача на една от стените българския флаг. Нека българският трикольор да напомня на туристи и алпинисти, идващи тук от цял свят, за българите и България!
„Ти не можеш да ходиш по пътища, ако сам не си ги направил.” С тези мисли на Елена Блавацкая поех пътя за обратно към Катманду. Вярна е мисълта. За да ходим по пътища, трябва да сме ги създали. При това в много случаи главният път е един, а многобройни други пътечки, пресечки или заобиколни пътища водят до него. Всички от групата се чувстваха изтощени, но удовлетворени. Времето се изясни, планината ласкаво ни бе сгушила. Връщането се оказа по-трудно от изкачването към базовия лагер. За щастие приятните шеги, както и безкрайните разговори с шерпите, поддържаха тонуса ни. Истинско преживяване бе краткото гостуване на някои членове от нашата група в непалско семейство. Изключително добродушните домакини, бързо свариха хималайски билков чай. Отпивахме го с наслада, похапвайки курабийките, които извадихме от раниците си. Мъжът и жената имаха две малки деца. Нашият подарък за пълзящите по пода малчугани бе пакет сладки. От своя страна децата ни дариха с весели усмивки и греещи от радост очички. Семейството живееше в бедна, едностайна къщичка. Единственото помещение в нея бе хладно. Това чувство за студенина обаче напълно контрастираше с настроението на домакините. Те сияеха, че имат посещение, което от своя страна бе един вид празник за тях. С любопитство наблюдавах къщните подредби – печка, дървен диван, столчета, маса. Имах чувството, че съм в малък античен музей. След като се постоплихме и отдъхнахме, изказахме сърдечно „Данибад!” т.е. „Благодаря!” и продължихме по друмите планински.
Най-после бяхме в Катманду. От една страна се радвахме, от друга не искахме да се разделяме с красотите на планината. Последвалите дни предвидихме за разглеждане на непалската столица. В тази въртележка не е никак лесно да се придвижваш, както и да се чувстваш защитен. Никога няма да забравя стотиците деца и хора по улиците, протягащи ръка за стотинки или парченце хляб, майките, носещи в торба по две пеленачета и молещи за кутийка мляко. Както аз, така и моите приятели от групата, купувахме в изобилие плодове и ги подарявахме на децата. Може би няма да повярвате, че очите ни многократно се изпълваха със сълзи, виждайки по улиците и ъгълчетата бедни деца и изпити от слабост хора. Гледките в Непал са потресаващи. Архитектурните паметници, древните храмове и дворци не можеха да заглушат беднотията. Чувствахме се неспокойни.
Местните екскурзоводи държаха да посетим, според техните думи, един „специален” ресторант. Като че ли отново бяхме зажаднели за приятни преживявания. Мога да Ви уверя, че заведението беше много повече от забележително. Бих казала, то е историческо. Ще ме попитате защо. Защото в „Rum Doodle” са отсядали и продължават да отсядат всички световноизвестни знаменити алпинисти. В него идват за обяд или вечеря туристически групи от цял свят. Но това не е основното. На стените са поставени снимки с автографите на Едмунд Хилари, Юмура, Меснер, Табей, Хол, Бел и много други. Ако вдигнете очи нагоре и погледнете тавана на ресторанта, ще забележите, че той е обсипан със стотици отпечатъци на стъпки. Хартиените отпечатъци, на които са изписани имената на алпинисти и туристи, изкачвали хималайските върхове и базови лагери, на които са оставени наименованията на различни държави и експедиции, дати и спомени, са автентични доказателства. Не зная дали някой се е досетил да обобщи всички тези данни и ги публикува в специална книга, но аз самата в продължение на часове четох увлекателните текстове върху стъпките и картините. Нашата група реши да остави един общ хартиен отпечатък-стъпка, съдържаща имената ни, както и допълнителна информация за нашата експедицията.
Стъпки, стъпки, стъпки… Където има пътища, там има и стъпки. Където има стъпки, там се появяват и пътища. Има стъпки, които оставят следи, те светят дълго. Има и други стъпки, които са незабележими, тях времето посипва с прах. В далечния Непал и на Базовия лагер на Еверест на глетчера Кхумбу в Хималаите оставих на 20 години моите скромни стъпки. Изкачих височини, но както казва Едмунд Хилари „Не е върхът това, което покоряваме, ние покоряваме себе си.”
Илиана Велкова
В.”България СЕГА”
