РАЗСТОЯНИЕТО ОТ БОГА ДО САТАНАТА
Седя сега по Великден 2012 година в къщи, в Чикаго, уморен, ама доволен, защото поработих и помогнах, доколкото мога, в църквата “Свети Иван Рилски – Чудотворец” да посрещнем дошлите на Великото Възкресение хора. Седя и чета старите писма до мене дошли отдалече, ама от близко, от Родината, от Родопите… Далече е писаното по тях и в годините. Това писмо пред мене е отпреди цели пет, а става дума в него за случки и събития преди петдесет и повече…
Когато събрах преди време от писаното по чикагските вестници двестатина страници и от тях стана книгата “От “Извора”- Чепеларе до Чикаго”, взех, че я пратих на един от моите учители още от Богутевското ми школо и го зарадвах. А той мене, после с това писмо ме зарадва два пъти повече. Мисля си, така трябва да си общуват помежду си хората – с добри дела и вести, а не с кавги, присмех и зли думи…
“Скъпи Самуиле, – почваше писмото Тодор Сиваков, когото виждах и в момента чак от тук, през океана от Америка, като напет и здрав мъж… Тогава на всички нас – простите селски момчета ни се искаше много да заприличаме поне малко от малко на него като пораснем… – Наистина ти си скъп за мен, защото моите спомени за теб са много отдавнашни – когато ти беше малкото учениче в началните класове в Основното училище на село Богутево”. Още тогава ти вършеше истински подвиг, защото сутрин тръгваше на дълъг път от махала Извора, идваше навреме на училище, а след това пак се връщаше в махалата, за да се подготвиш за следващия учебен ден, а и да помогнеш в къщи.
Мисля, че това, което си сега, е заложено още от тези начални години. Закален си още от тогава да можеш по-късно да преодоляваш всички трудности…”
Чета остарялото писмо, а в очите ми – сълзи! За този силен мъж, който ми беше пример си мисля и за другите мои учители, които направиха от мене дори, от селското момче израсло с гората и безсловесната твар из тая гора, сред много кърска работа и малко книги, направиха и от мен писмен човек! И лично си спомням една екскурзия, на която ни водеше Тодор Сиваков, който въпреки и затънал сред такива слаби ученици като мен, стигна от учител в селското Богутевско училище до директор на гимназията в Чепеларе! А екскурзията беше просто един поход през родопските гори и поляни, но заваля порой. Вървим мокри като риби, а той поддържа геройския ни дух като ни пита: „Колко беше 50 и 50”? Как да мрънкаш срещу пороя при толкова сериозни изпитни въпроси?
“Всичко си написал в книгата си – продължава учителят ми в писмото, – която прочетох много бавно и внимателно. Най-накрая прочетох това, което в началото е написал редактора, а след това и твоят автобиографичен разказ “Какво ме накара да пиша”. Исках от разказите, в които си излял сърце и душа, да те видя сега… Разбрах каква висока нравственост си изградил, каква доброта лъха от всеки ред, готовност да помогнеш на всеки, който има нужда.
Разбрах, че в живота си имал много трудности, но с помощта на близки и приятели всичко си превъзмогнал. Това буди само възхищение!”
Топло е на душата ми, даже ми е малко срамно, като чувствам, че почвам леко да се гордея – прегордея… А ми е и смешно. Щеше да видиш, ти мой мили учителю, какво нищо щях да си остана, ако не ми помогнаха хора като тебе – добри хора, силни по дух хора! Хора, които обичат, а не мразят…
Не знам дали някой ви е помогнал и на вас така, както на мене моят офицер от трудовите войски, дето си изкарах службата, но знам, че това, което той направи за мене е най-висшето човешко деяние, което хората могат да разменят помежду си и да бъдат щастливи.
На младини пропадна най-голямата ми мечта – да уча в Пловдив и да живея в прочутия тогава Родопски пансион в града, който бяха нагласили за селски деца отдалече като мене. Горските деца в този пансион учеха и живееха безплатно и бяха на почит.
Подадох молба, ама отговорът се забави. Чак седмица след като влязох в казармата дойде депеша – “Приет си”. А мене вече бяха ме облекли с войнишки дрехи и остригали. Излизане нямаше! Но като ме видя – ни жив, ни умрял, командирът се стресна. И като ме изслуша внимателно и разбра какво става в душата ми – обеща, че като свърши казармата той лично ще ме запише да уча в “истински техникум!”.
И ето – не е ли това истински командир и човек? Той не ме забрави и не се направи на много зает с работа след две години. Напротив – като дойде време – дигнахме се и двамата – та в Строителния техникум в София. И двамата в униформи – аз с кепе, той с фуражка, едва не се претрепваме в лъснатия коридор за смях на младите курсистки, в които се бяхме зазяпали по пътя към директорския кабинет.
– Не сте от нашия район – казва директорът, само от Софийско приемаме, Родопите са другаде…
А командирът държи ръка като за кобура и крещи като за атака:
– Слушай внимателно! Дивизията взе решение, военното командване пусна заповед – войникът да учи непременно във вашия техникум!
А аз рева вече от отчаяние… Във военната униформа.
И директорът омеква, и чувам го как казва с усмихва: „Е, щом дивизията е издала заповед не мога да не го приема…”
И ме записа. И викна най-строгата класна и каза: Зачислявам ти този войник – с главата си отговаряш, ако не го изучиш!
Големите се смеят, а аз от радост не мога да проговоря.
Как да не пишеш за такива хора?
… Истина е, че има душа и тяло. Истина е, че както тялото има нужда от хляб, така и душата има необходимост от пориви и вълнения, от душевни наслади и красота, дори и от изпитания. От борба и победи.
Душевната храна е различна за различните хора. Всеки си има свое тайнство…
Едни го намират в музиката, други – когато прескочат най-голямата височина или вкарат гол във вратата на противника, трети – когато ги изберат за кмет, пети – когато броят богатството си, когато карат другите да коленичат пред тях, когато унижават или унищожават ближния си.
Това е разстоянието от Бога до сатаната. Това е необятната човешката душа, в която ги има и адът и раят.
Моята душа се храни с доброто. По ми се иска да зарадвам хората, с които живеем заедно, отколкото да ги нахокам или да седна да ги укорявам.
Може би и затова започнах нещо, което въобще не е работа за един бояджия. Да пиша.
Но беше ми необходимо след работа, заради мене си. Да пиша и така да си спомням хората, с които ме е срещнал животът. Спомените изпълват детството и младостта ми, годините, които и сега минават край мен. И когато видях, че дори нескопосаните ми първи опити зарадваха тези, за които си спомнях, разбрах, че за мен същите тези спомени също са най-добрата утеха за душата ми.
Питам понякога старите ми съученици – защо не зарадвате старите ни даскали с едно писъмце или спомен?
“Време няма – казват, трябва да храним деца, жена, колата гълта бензин”!
Не трябва да укоряваме никого. И тези грижи и вълнения са важни и тежки и не всеки може да ги пребори и да му останат сили за още нещо… Но който може – може да опита.
…”Много ярко подчертаваш какво огромно влияние ти е оказала вярата в Христа – Бога, какво богатство за теб е Библията – препрочитам още веднаж писмото на стария ми учител. – Има, обаче, и нещо друго, много по-ценно, което те е подхранвало. Това са вечно живите спомени за родния край, отразени в началните записки и спомени. Между тях ми хареса, например, “Работиш в Чикаго, а сънищата ти – български”… продължава този човек да ме окуражава в моето увлечение, за което му благодаря безкрайно много!
…Зная, че не е съвсем хубаво да цитирам писма, в които ме хвалят. Но правя го с още една цел, освен да се поиздокарам. Да знаете, че и добрите дела, които правите все още се оценяват в този наш променлив свят. Нищо, че повече пишат и четат за престъпното и грубото за богати насилници и озверели от немотия бедни престъпници. И пак накрая – не си забравяйте старите учители и приятели, добрите хора, които са направили някога добро за вас! Пуснете им едно писмо, поздравете ги с добра дума. Това дарява още малко вяра и сила да се борим с трудностите на днешно време!
Самуил КАВАРДЖИЕВ
