Български Национални Спортно-Академични тържества в Чикаго
Оказа се, че в моето любимо илинойско селце от градски тип, наречено Дариен, по което плача ден и нощ, защото много глупаво го изоставих, живеят знаменити хора с дълбоки българо-швейцарски и американски корени. Историята е с продължение, което ще гледаме и акламираме на 28 април, събота, когато в Чикаго ще празнуваме 70-годишнината от създаването на Националната спортна академия “Васил Левски” в София.
“Също интересно” – би казал Шерлок Холмс, ако говореше български, защото – представяте ли си – 1942 година!? По цял свят – от Сахара до Сибир през Пърл Харбър на Хавайските острови хората се бият, стрелят, бомбардират, посичат и удушават, а българите в София правят физкултурно спортен университет с басейн и спец-курс за масажисти… Би трябвало да има бъдеще такава нация, нали?
И още повече би се впечатлил великият детектив – каква му е работата на Чикаго да прославя и той и без това великата българска спортна работилница за супер треньори и ярки, звездни шампиони?
Има цели две причини.
Първата е, че сега в САЩ живеят и работят поне три армейски батальона от блестящи български спортни таланти, стигнали световно признание след като преди това са изучили “ВИФ Георги Димитров”, преди време, а сега вече – “НСА Васил Левски”! Като почнеш от Иван Абаджиев и Стоян Делчев и стигнеш Радост Тетевенска, която е по-малко известна, но мнозина мои приятели я все пак поставят на топ-върховете по всякакви класации…
Втората е, че едно много работливо, ама наистина почти фантастично енергично и работливо момче в Чикаго, наречено Николай Василев, което освен, че стана отличен спортен журналист, се сеща още и за много други неща, които ние забравяме, и ги прави! Нико Вас е завърши с блестящи резултати именно Националната ни спортна академия, а не пропадна в нея след една година “следване”, като мене. И нему сега беше мило да се нагърби с тая дълбока и плодна бразда – да организира такова странно и в същото време гениално измислено тържество! Сторено в Америка това честване на българския спортен дух ще даде добър плод – може дори и да помогне да го избутаме от гибелното нанадолнище, тоя наш български спорт, по което се е затъркалял…
До тук – добре. Но на всичко отгоре – направихме и едно велико откритие! Като му тръгне на човек… Ваня Влашка, топ-спортна журналистка, която водеше спортния отдел на в. “Труд” преди време, а още по-преди – игровите атаки с баскетболната топка на “Академик” и на същата тази НСА, ми се обади, че ще дойде с бална рокля на фиестата на ВИФ, но с нея ще бъдат и… люде от родословието на един от швейцарските учители по физическо възпитание!
Може и да не сте знаели до сега за този феномен в българския спорт, но сега ще научите. Те са дошли в България преди 118 години, когато никой у нас не е и сънувал дори топка за ритане и са поставили основите на български спорт, естествено и на нашето висше спортно образование!
После веднага нещата станаха още по преплетени – оказа се, че нашият генерален консул в Чикаго Симеон Стоилов има добри професионални контакти с колегата си – генерален консул на Швейцария в Чикаго Мартин Биенц и му разказал историята. Което пък събудило интерес у швейцареца – да се срещне с потомци на някогашните свои сънародници – апостоли на спорта в току що освободената от петвековното много сериозно турско присъствие по нашите земи… И така се стигна лесно до срещата с масов характер, на която всички дойдохме с много добро настроение…
И така, ето ни много хора събрани в зеления рай на Дариен, сред морето от трева и островите от чисти езерца, в които лениво плуват яки като “Боинг 747” гъски, от водата ти се зъбят риби, които няма кой да улови, а на всяко дърво има филхармония от птици, които вечно се надпяват.
Срещнаха ни супер любезно домакините в свежите пролетни чертози на своя двор и даже бавно залязващото слънце, което ни бе осигурено през целия ден, и сега се спускаше едва -едва да залязва, за да ни се нагледа. Изпозапознахме се и после такива неща си заприказвахме за живота, хората, годините, че останахме с часове, които усещахме като минути…
Имало едно време, или по-точно – живеел си в градчето Нюшател, на брега на езерото Нюшател, Жак Фарадел, учител, заедно с хубавата си жена и още по хубавата дъщеря Лили, чиито снимки по едно време даже пуснали като картички – да се види красота. Докато един ден не минали през Швейцария българският просветен министър на времето Георги Живков и Тодор Йончев, един от първите спорни юнаци на страната, които харесвали тогавашната швейцарска система за спортно обучение и набирали мисионери, които да я наложат в България. Уговорили и Жак. И на 13 май 1894 г. десетима пионери, с Жак сред тях, стъпват на българска земя.
И какво се случва с тях и с българското училищно физическо възпитание? Днес не можем да си представим добре магията, която обхваща тези млади мъже и ги свързва завинаги с България. Но е имало магия, защото толкова далече от балканския ни характер индивиди изведнъж обикват и страната ни и народа из нея. Един от тях – Луи Айер приема България за свое второ отечество и дава живота си за българската кауза и идеали. Записва се доброволец в Балканската война, сам събира още хиляда доброволци и им става командир, два пъти получава кръст за храброст, след края на бойните действия пише книгата “За България” . Но после започва и Първата световна война. Айер отново е доброволец и отново е на най-горещите места. Такова място е и Дойранската битка, където той намира своя кръст.
За Шарл Шампо знаем също много. Той е много добър гимнастик и даже представя България на Първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 г. В новата историческа книга на Райна Бърдарова “История на олимпийското движение” пише:
“За първите Олимпийски игри Министерският съвет издава постановление и командирова в Атина Тодор Йончев, Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо. Всички от мъжки пол, не по-горе от 30 години, хора, добре развити и образовани. Групата пристига на третия ден от игрите – 9 април 1896 г. Четвъртият е посветен на гимнастиката.
Българите, поради числена недостатъчност, участват само в индивидуалните дисциплини. В три от тях – прескок на кон надлъж, кон с гривни и успоредка ни представя Шампо. За останалите участници няма сведения. В прескока Шампо завършва на пето място”.
Швейцарските учители не се стараели да си намират работа в столицата и да ползват някакви облаги за това, че са чужденци. Напротив. Те били така увлечени в мисията си, че сами давали от своите средства за да стане нещо по-добре и по-бързо. Те се пръснали из страната и започнали да правят и прилагат най-добрите за времето си европейски програми за спортно училищно образование. И може би това е зародишът, от който после избуяха талантите на толкова много български треньори, научни работници и професори, създали големия български спорт. Нещо повече – те “направиха” спорта и в много други страни – като волейбола в Куба, Испания, Италия и на Балканите, щангите – където Иван Абаджиев просто създаде нова азбука в спортната подготовка, борбата, която Райко Петров постави на нови, модерни, научни основи, художествената гимнастика с Нешка Робева, и пр. и пр.
Преди идването на швейцарските учители в българските училища по време на часовете за физическо възпитание, провеждани изключително на открито, се практикували детски народни игри от магдана, танци, разходки и надпреварвания, строеви упражнения от войската.
Нашите европейски учители съставяли програми за различните възрасти и дори за различните условия, които съществували в училищата. Учение и тренировки се водели според най-добрата за времето методика. Учели децата на бягане, скачане, вдигане тежести, борба, дори бокс и фехтовка… Започват да организират отделни срещи и турнири по футбол. Купували със собствени средства топки и уреди, организирали създаването на материална база. Те са инициатори за възникването на гимнастическото дружество “Юнак” и за късо време в България се появяват около 30 юнашки клуба.
Половината от дошлите остават да живеят и работят в България и след времето на сключения договор. Луи Айер живее и работи в Лом, Силистра и Русе, където с лични средства поддържа училищните библиотеки и спортните практики, пише ръководства по гимнастика. Даниел Бланшу живее и работи в Кюстендил и София, но основава гимнастически дружества и в Солун и Одринско. Шарл Шампо е привлечен в София. Алоиз Бюнтер става учител във Варна, където ръководи юнашките организации. Същото правят и Жорж де Реджюбъс, Август Векер, Шарл Дюванел, Емил Кюпфер, Виктор Роберти из други селища в България.
И стигаме до Жак Фардел, който първоначално работи в Казанлък. По време на войните той също се записва доброволец и е пример със своята смелост и качества за младата българска войска. След военните действия работи във Външно министерство.
В Чикаго сме при неговите внуци и правнуци.
И разбираме как в онези далечни години дъщерята на Жак Фардел събира като магнит очите на младата българска младеж при нейното идване в страната ни… И още по-добре разбираме, как случайно на най-решителния сред тях му се открива след това работа в Швейцария. И как най-случайно после Лили с него се връща в България и така първият етаж на бъдещия българо-швейцарски дом е издигнат!
Вторият етаж са децата на Васил и Лили – Петко, Мери и Жак. Да го наречем последния – Жак Втори.
ЖакВтори, който играе футбол в известния навремето български клуб “ФК 13” се жени за Мария и се появява точно този Васил-Жак Трети, при когото сме на гости.
После Васил-Жак прави семейство с добре познатата в световната история на парашутните спортове Параскева – световен шампион при доцелен скок с българския отбор, който беше сензацията на Световното първенство в Оклахома през 1972 година.
С нас тази вечер е и техния син Жак, вече Жак Четвърти, който е заедно с жена си Даниела и дъщеря им Габриела…
През 1991 година Васил-Жак е вече в САЩ и основава малка транспортна фирма. Световната шампионка Пепа Василева, която точно навреме слага черта под бройките на своите въздушни авантюри, сяда зад кормилото на камиона. Тя е една от най-добрите събеседници, с които човек може да се поразговори в Чикаго, когато се е върнала от Лос Анджелис или Сиатъл… Параскева и целият български отбор навремето са получили своя златен приз лично от великия астронавт Армстронг. Днес Пепа казва: “В Америка спечелих най-мечтаната награда в нашия спорт, после дойдох да карам могъща машина по перфектни аутостради… Аз съм щастлива. Живея в страна, която обичам, работя това, което обичам, живея с мъж и хора, които обичам… И зная твърдо едно: където и да ходиш – ти винаги носиш там и себе си!
Струва ми се, че генералните консули на България и Швейцария в Чикаго, Симеон Стоилов и Мартин Биенц, всички споменати до тук и неспоменати като Мариела, Даниела, както и може би две-три годишната Габриела, останаха доволни от дългото пролетно парти преди тържественото чикагско честване на 70-годишнината от създаването на Националната спортна академия “Васил Левски” в България. Нямаше ги само десетимата швейцарски учители, които имат голяма заслуга и за българския спорт и за самата наша Спортна академия.
Но, не! Как така ги нямаше? Те присъстват постоянно в нашия спорт, има ги дори в нашите златни медали от най-големите световни и олимпийски стартове, има ги и навсякъде, където в България и по днешната Българската чужбина играем тенис, плуваме, караме ски – умения, на които те са научили нашите предци!
Климент ВЕЛИЧКОВ
За в. “България СЕГА”
