ЗА 3-ти МАРТ … ХЛАДНОКРЪВНО
Наближава националният ни празник 3-ти март. Лично за мен той винаги е бил повод за някакъв размисъл. Че тази дата заслужава уважението ни, няма никакво съмнение. Но че трябва да служи като повод за някакво гордеене – категорично не съм съгласен. Просто човек може да се гордее с нещо, което сам е извършил или има поне някакъв принос това хубаво нещо да се случи.
Особено ми е нелепо да слушам някой да казва, че се гордее със своята националност, което му „постижение”, разбира се, си е чисто божа работа. Ами че тогава другите, питам аз, които не са от същата тази националност, какво, да се срамуват ли от своята ? Или да се хващаме за пищовите, както нерядко е ставало в многонационална Европа и за което никога не е късно ? Макар и днес тези атрибути да са малко демоде, ала финансовите дългове – не.
Убеден съм и че трети март е от съдбовно значение за нас българите. Той възстанови българската държавност и ни даде шанс от етнос да станем нация .Колко сме успели в това направление е въпрос на друг разговор. Независимо от подбудите на тогавашните руски управници, факт е, че руският народ ни даде този шанс .И то почти байдива за нас.
Поводът за този материал, освен наближаващата дата ,е един исторически материал, писан в далечната 1877 г от великия руски писател Ф. Достоевски, по повод руско-турската война по това време. Става въпрос за неговите „Дневници” от ноември същата година. В глава І І, раздел І І, той описва едни прелюбопитни и леко смущаващи за нас българите факти. Ето част от написаното от него, преведено лично от мен:
„ …Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнаж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание…. Помня, че още преди обявяването на войната, бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население…. Та с така изградената представа за българите, ние тръгнахме да проливаме кръвта си за тях , поробените и изтерзаните и изведнаж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която стократно се отблагодарява за грижите и като връх на всичко – по три православни църкви на всяка джамия…. Ами че ние сме дошли да ги спасяваме – значи трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват. Вярно е, посрещат ни с хляб и сол , ама гледат накриво, накриво!”
Ако горното беше написано от някой политик, генерал, журналист или който и да било друг, със сигурност нямаше да му обърна внимание. Но на гениите може да се вярва – ако ли не на всичките им изводи и заключения, то на установените от тях факти – задължително.
Няма да се впускам в анализи и критики на написаното от Ф. Достоевски – просто не сме си от един калибър. Но ми е на езика да припомня историческата истина, че въпреки създадените от Левски повече от 400 революционни комитети и нелошата организация за въстание, въпреки предшестващите самопожертвователни примери от страна на влезлите в България въоръжени чети, в това число и водената от Ботев такава, известно е, че Априлското въстание беше изключително „рехаво посетено” от жадуващия свобода и независимост български етнос.
Защо ли ?
А защо ли пък не ?
Румен Андонов
Враца, България
