ОГРАДА, ВМЕСТО ПРЕГОВОРИ С МЕЧКАТА

…И така, веднага след дъжда и утринната буря, тръгнахме с чичо ми да събираме разбитите от мечката кошери на приятеля му Илия.
Като минахме край хармана, където вършеехме нашето жито, видяхме страшна картина: мълнията, която ни събуди на развиделяване тази сутрин беше го така изорала, че просто не можеше да се познае!

Гледахме го като вцепенени, докато Асан най-сетне промълви:

– Добре, че гърмя рано сутринта. Ако беше през деня, и тук имаше някой, щеше да го убие!

Като повървяхме малко отново рече:
– Сега трябва отново цял ден да го правим… Хубав харман беше…

Така става с много неща по света. Някой направи нещо добро, друг с една зла светкавица го затрие, та страданията при хората да продължават вечно.

Преминахме местността Кабицата, където пъстрата дъга се беше опряла в утрото на росните цветя, после през свежите поляни на Дряновец стигнахме Чифлика. Спряхме на Бунар Чучур.

Тук наистина има чучур, който сипва сладката си планинска вода в специално направено корито, дълго 8 метра. След него водата преминава през още три големи корита. Всичките са направени с кирка и лопата от хората в този край и за обща полза на всички. От тях добитъкът пие вода. И няма по-мила гледка за грижовните стопани от тази да видят как добре напаслите се овце и крави дълбоко поемат чистата прохладна вода… За да завърти тя машините в техните малки фабрики, където се правят чудните продукти – мляко и вълна… Да растат с тях родопските деца здрави и силни. Да се тъкат хубави като картините на голям художник родопските халища…

На Бунар Чучур ни посрещна Илия Паскалев. Той ни посочи строшените кошери, които мечката беше търкаляла, за да ги отвори. И тя, като някои, не се занимава с правенето… само с направеното. Като го строши друг път няма да има. Ама тя е спокойна, защото знае от опит, че някой друг пак ще го направи…

Единият кошер беше спрял до първото корито. Медът се беше изсипал във водата и пчелите се въртяха отгоре без да знаят какво да правят.
Друг кошер се беше бухнал в един дъбов храст по склона. Третият беше натрошен на място от мечката…

Докато Илия и чичо ми разговаряха видяхме как от близкото било се спуска голямо стадо към водата. Сигурно имаше над 400 овце, всичките бяха здрави и калени от постоянното препускане по родопските върхари, затова и не беше чудно как можеха с такава скорост и ентусиазъм, тичешком през ухаещите твърдаци да стигнат до водата. Сякаш си правеха рали…

Но не беше само това причината.
Стигнали коритата овцете мигом потопиха муцуни във водата и не вдигнаха глави докато не издуха руното си като футболни топки – толкова бяха жадни!

Дойдоха и двамата пастири, които вървяха след тях, поздравихме се по нашенски, и те ни казаха, че преместват стадото на ново място и че са им дали преди това да ближат сол. Това е много важно подхранване, от което овцете се нуждаят много. Солта им трябва, а по нашите родопски поляни още няма сервитьори, които да солят тревата, както това се прави със салатите в тукашните хубави български ресторанти на Чикаго…

Чичо ми и Илия се разбраха за плана на спасителните акции и за миро опазващите действия, които следваше да се предприемат. И двамата бяха съгласни, че никакви мирни преговори с мечката няма да имат успех и затова решиха да построят ограда. Много здрава и достатъчно висока ограда. След това чичо ми каза:
– Самуиле, закарай мулетата в Орташката грамада, спъни ги и гледай да не правят пакости. Като пооправим сега кошерите с Илия ще дойда да обядваме.

Закарах мулетата, някои ги казват и катъри, в тяхната любима Орташка грамада и докато те се занимаваха със сериозна работа – хранеха се – аз се отдадох на едно занимание, безполезно и вредно за човек, който събира пари за нещо, но някакъв магнит за мене, от който никога не можах да се откъсна. Да гледам родопските върхове, да слушам шума на малките планински рекички, песента на птиците и да дишам, заедно с въздуха и свободата, дарена на човек, който живее сред природата. Това е което ми липсва в сегашния живот в Америка, и не само на мене, това е което ни прави често пъти лоши всички, и затворени в себе си, приличаме на заключени в клетка същества, на които им остава като разнообразие само да се гризат понякога между себе си…

…По едно време чичо Асан пристигна. Носеше в ръцете си купа с мед, восък и студена вода от Бунар чучур в една бъклица.
Този вкусен обяд помня до ден днешен.
Печено, та препечено пиле, което си носехме от къщи, жълто, та почти кафяво, пресен лук направо от градината, домашен ръжен хляб, ухаещ на хиляда билки планински мед и нашата родопска вода от бъкела с два чучура!

Бъкелът с два чучура не е като пластмасова бутилка или китайска чаша, купена на разпродажба. Бъкел с два чучура се прави от хвойново дърво, избрано и обработено в точното време от годината, измайсторено и опипано отвсякъде с човешка ръка, ръката на майстор, който знае че хора близки и обични ще пият живителната вода от произведението му. Прави се от тънки дъски, прикрепени с два метални обръча. Когато се напълни с вода самите дъски даряват тази вода с необикновен и тънък аромат. От него течността остава постоянно студена – дори и в най-горещото време!

Бъкелът с два чучура се използува масово в Родопите и си мисля, че хората, които са пили вода от него през живота си, остават добри и човечни дори и когато отидат по други земи и живеят сред други хора.

…Докато се нахраним слънцето премина над главите ни и тръгна по пътя си на запад и надолу, макар и нощта да беше все още далече, много далече… Както винаги по това време светилото печеше с всички сили, пойните птици се криеха в шумата на дърветата, отпуснали криле, за да им е по-хладно. Само някаква чучулига пееше високо горе, почти под самите звезди, които не се виждаха, но аз си ги представях… Както и чучулигата, която се рее сред тях и им дава своята песен…

След обяда чичо ми, който беше преживял много, се отпусна да ми разказва какъв е бил животът едно време и постепенно и двамата така се увлякохме в миналото, че забравихме сегашното.
Но човек трябва да има и такива моменти в живота си. Защото, който не знае миналото – не може да разбере сегашното. Тогава си поприказвахме и за подвига на Гривата, но това е сериозна история за друг път…

Самуил КАВАРДЖИЕВ 

ЗАПИСКИ ОТ РОДНИЯ КРАЙ