ДА ГО ДОСРАМЕЕ ЧОВЕК
(Новогодишни размишления на една възрастна жена, останала сама, без да се чувства самотна)
Предполагам, на всеки човек са му се случвали случки, заради които след това е изпитвал срам и неудобство. Е, при мен такива случки станаха доста и в новогодишната нощ реших да се пошегувам със себе си. Ще разкажа за няколко:
Сладък чай
Като момиче от село… (е, не съвсем от село, защото голямото ни село беше вече обявено за град) не е лесно да се справяш като попаднеш в истинска градска обстановка, още повече сред аристократична творческа интелигенция.
И така, аз съм от град, ама не съвсем – хем град в центъра, с павирана главна улица и чешми с фонтанчета за пиене на вода от гражданите, когато се разхождат, хем с хубави обществени сгради и къщи, но и село, защото само малко като се отклониш от главната улица след дъжд в такава кал затъваш, че е трудно да се измъкнеш. Ако си с ботуши иди-дойди, но ако си с галоши или обувки, няма начин да не ги загубиш в калта. Родителите ми нямаха земя и не се занимаваха със земеделие, но по-голяма част от гражданите на нашето населено място бяха и си останаха селяни по поминък.
Като студентка, по някаква случайност, за която нямам нито вина, нито заслуга, попаднах в полезрението на известния голям художник Иван Николаевич. Бил замислил панорамна картина със студенти от братските социалистически страни, които се учат в голямата и велика Съветска страна. Освен да ходя на сеансите, когато ме рисуваше, бях поканена и на чай. У нас пиехме чай от липов цвят и то само когато се разболеехме.
Не че не знаех какво представлява истинският черен чай. Бях виждала в града ни едно момче да носи от съседното кафене табла с чай в стъклени чаши на мъжете, които играеха на карти в игралната зала. Този чай беше различен от липовия. Той ухаеше много приятно, а в него плуваше и парченце лимон. Запомнила бях аромата и златистия цвят на това питие и то ми се виждаше божествено. Предстоеше ми пиене на такова божествено питие.
У Иван Николаевич и Фаина Мироновна присъстваха доста гости, все зрели възрастни достолепни хора – и моята скромна студентска личност сред тях. Масата беше отрупана с какви ли не закуски. Мъжете пиха по една водка. Жените им правиха компания. Попитаха и мен дали желая водка, но аз не можех да си представя да сложа в устата си такова питие. У нас тогава концентрати не пиеха възрастните жени, камо ли момиче като мен, възпитано в среда на дисциплина и добро поведение. Разбира се, веднага отказах. След това започна пиенето на чай. Наляха ни в чашките ароматната златиста течност. Попитаха ме с какво искам да го подсладя. Веднага определих, че със захар.
– Колко лъжички желаете – ме попита любезната домакиня Фаина Мироновна.
– Три, у нас с три го пием – побързах да отговоря и домакинята ми сложи исканата захар.
– Ние го пием със сладко – каза госпожата до мен.
– Добре! И аз ще пробвам със сладко – и си подадох красивата и елегантна чашка за сладко от малини.
– Няма ли да ви стане много сладък чаят?
– Добър ще ми е. Аз обичам сладко – отговорих уверено.
До тук добре, но като го разбърках и като почнах да го пия, се оказа, че чаят трудно се преглъща – толкова е сладък, че чак нагарча. Какво можех да направя друго, освен да се поизмъча и да го изпия, като се стараех да не показвам, че едва го поглъщам. Като не видяла – нали бях от бедно семейство и от бедна страна, където захарта беше скъпа и рядка стока… С малката заплата на татко захар в къщи рядко се купуваше, а освен това тогава я даваха с купони. Защо сега да не си подсладя чая както ми се иска?
Оръфаните ръкави
От малка бях свикнала на икономия и бедност и това не ме притесняваше. Освен това голяма част от съученичките и приятелките ми също бяха бедни като мен. Като студентка имах малко дрехи, но нови – колкото да съм облечена и да ме пазят от студа, макар и частично, защото се оказа, че в Съветския съюз било много по-студено, отколкото у нас.
Как се сдобих с новите си дрехи? Преди да замина да продължа да уча работех в една малка фабрика и, понеже началниците ми бяха горди, че имат такъв случай – да приемат човек от фабриката в университет, изнамериха, че се полагало да ми отпуснат някаква парична сума, за да се подготвя за заминаването. С тези пари майка ми купи някои неща, че да съм по-добре и по-подходящо облечена и обута. Подходящо беше по нашите български разбирания, защото тамошните условия се оказаха по-различни от нашите. Зимите бяха много студени и новото ми одеяние малко ми помагаше.
Както и да е, изкарах следването си с дрешките, които имах и току що се бях върнала и започнала работа в един голям машиностроителен завод – в конструктивния отдел. На работа ходех най-често с някаква рокля и отгоре обличах сако – старото си студентско сако. То беше от преработени парцали (дреб) и, поради петгодишната си ежедневна употреба, доста овехтяло. Това не ме притесняваше много, защото бях свикнала с него и още не можех да си купя ново. Щях да направя това като започна да получавам инженерската си заплата. Стана така, че на сакото дълго не му дойде ред за смяна.
Един ден, моята колежка Недялка се увърта около мен и виждам иска нещо да ми каже, но не смее.
– Какво има, Недялке? –питам.
– Извинявай, искам нещо да ти кажа, но не ми се сърди.
– Давай – смело я насърчих.
– Ти си инженер, а ходиш с такова старо сако – стеснена ми рече Недялка.
Огледах се и сама видях, че наистина сакото ми не го бива. Ръкавите му съвсем протрити около дланите, даже на места платът се раздвоил. Стана ми неудобно и срамно. Защо не бях обърнала внимание на външния си вид? Той имал значение. До тогава не се вълнувах как съм облечена. По-важно беше да имам нещо за обличане, без да има значение неговия вид и качество. Захвърлих прословутото сако и започнах по-иначе да гледам на външния си вид. Започнах да се оглеждам, да оглеждам как колежките ми се обличах и констатирах, че съм била много изостанала в това отношение. Взех мерки и вече постепенно променях външността си откъм облеклото. След време, понякога чувах да казват, че съм се обличала добре и подходящо.
Няма как? Човек се учи. Трябва да се научи и да се облича, а не само науки да изучава.
Практична жена
По времето на социализма имахме обмяна на опит между градове, предприятия, трудови колективи, държави. Идваха ни гости, посрещахме ги, хвалехме им се. Ходеха и наши делегации и групи. На мен също ми излезе късмета и попаднах в състава на делегация до ГДР ( Германска демократична република). Преди това те ни гостуваха и ние се постарахме да им покажем най-доброто, което имахме в областта на научно-техническия прогрес. Изглежда сме ги впечатлили, защото като отидохме на ответно посещение един от колегите-немци ми сподели, че шефът им изцяло променил програмата като се върнали, защото не очаквали чак такива успехи да имаме. Нали са немци, имат си самочувствие, въпреки че и те са социалистическа страна и при тях законите и порядките са като нашите – социалистически. Откъде могат да знаят, че в една, според тях, изостанала страна от Ориента може да има специалисти, които да правят технически прогрес. Не е било трудно да съобразят, че и техните младежи и нашите се учехме заедно в съветските висши учебни заведения. Не всички, но доста бяхме.
Показаха ни много и интересни техни успехи, от които трябваше да се поучим. При такива посещения се купуват от другата страна и подаръци за семейството и приятелите. Немците си купиха от България дреболии – сувенири без съществено практическо приложение. Имаха право хората, с какви стоки можехме да ги смаем, че да ги пожелаят, освен с битовите бъклици, чинии и други подобни. При тях изобилието и разнообразието бяха по-големи.
Като се изчерпи деловата ни програма, немските другари ни предложиха да ни заведат по магазини да си купим сувенири. Шефът на нашата делегацията категорично заяви, че не може да пазарува с придружител-колегата му немец, защото пазаруването било много лична работа, която издавала нуждите и интересите на човека. Прав беше. Имаше гордост и достойнство и не искаше да ги пренебрегне. При мен надделя нуждата от подаръци за децата и съпруга пред гордостта и достойнството.
В големия магазин, в който ни заведоха, първо ни показаха щандовете за сувенири. Мен те не ме привлякоха, защото аз исках да купя на децата обувки и дрешки и ако ми останеха пари и по някоя играчка, и чорапи или нещо друго дребно за съпруга. През цялото време, от любезност ще да е било, с мен беше шефът от страна на домакините. Захласната в изобилието и разнообразието на интересуващите ме стоки, не си помислих, че така се излагам и показвам колко елементарни нужди имам и колко по бедняшки пазарувам.
Какво да се прави!? Освен, че бяхме бедни, аз бях доста практична жена. Не можех да си позволя разни глезотии с някакви си непрактични сувенири, когато имахме нужда от вещи от първа необходимост.
Червената роза
Да се засрамвам от себе си повече ми се случваше като отидех в чужбина. Нямам обяснение, въпреки че не е трудно да се разбере.
Нали съм родом от малко градче, от бедно семейство и от бедна страна, нямах възможност още в детските си години да получа възпитание, свързано с етикета и символиката в поведението. Бях научена на трудолюбие, ученолюбие, честност, уважение и други подобни добродетели. Възпитанието ми откъм етикета беше бедно и ми се наложи по-старателно да се самообразовам и самовъзпитавам в това направление.
Пак бях в състава на делегация, но този път в Братислава, която тогава не беше столица, а само голям град в Чехословакия. Имахме много делови срещи, но както обикновено ставаше, имахме и развлекателна част в програмата. Водеха ни на спектакли, другарски срещи.
По всяка вероятност съм направила добро впечатление на един другар от домакините и, една вечер, когато ни закараха с колата до дома, в който бяхме настанени, се задържа и помоли и мен да остана. Като останахме сами извади една червена роза. Такава роза не бях виждала. Българка, от страната на розите да смаеш с роза! Смая ме, защото тази беше различна. Имаше много дълга дръжка, нямаше бодли и цветът й беше полуразпукнат. Изненадата и смайването ми изглежда са били големи, защото не можах дълго дума да кажа. Постепенно се окопитих и благодарих. Въпреки това недоумявах, защо ми подаряваха тази красива роза. На помощ ми се притече шофьорът:
– Тя е от уважение и защото шефът много ви харесва.
Ха сега де!? Уважение и благоразположение, поднесени по такъв красив и вълнуващ начин не бях получавала. Не знаех какво да мисля. Не бях свикнала мъж да изразява по този интелигентен и изключително приятен начин уважението си към една дама, каквато трябваше да се чувствам, но не знам защо до тогава никога не се бях почувствала. Е, наложи се и на това да се науча. Няма как!
В захлас по Окуджава
Налагаше ми се често да отивам командировка в София. По тази причина бях се сдобила с доста приятели и познати. Случвало се е да ме поканят на обяд в стола или ресторанта на министерството или обединението им, но да ме поканят у дома си на вечеря беше рядкост. Въпреки това и такива случаи имаше. Не съм запомнила всички, но един случай никога няма да забравя, защото тогава изпитах голям срам и неудобство. Такова изживяване забравя ли се?.
Не бях много близка с този колега, но по работа се случваше често да се виждаме. Не знам по каква причина един път той ме покани да отида на гости у тях за вечеря. Доста се изненадах, но приех поканата с удоволствие и изпълнена с любопитство. Не познавах съпругата му, но знаех, че тя е дъщеря на бивш държавник с висок ранг. Тя се оказа много скромна и симпатична жена и не си е струвало да се притеснявам предварително.
Бяха се подготвили за вечерята изискано. Първо сервираха аператива в едно помещение. После се преместихме в столовата, където поднесоха вечерята. Каква беше не мога да кажа, защото храната никога не ме е впечатлявала особено. Спомням си, че беше нещо хубаво и изискано. После предложиха да се преместим в другия край на голямото помещение, което беше оформено като хол. Осветлението беше скрито и, като че, извираше от мебелите. Сервираха кафе и пуснаха музика. Прозвуча гласът на Булат Окуджава. Веднага се оживих. От известно време, макар и рядко, слушах по радиото негови изпълнения, които много харесвах. Оказа се, че те притежават цялата му колекция от плочи. У нас те не бяха издавани. Тези били от Франция, където отдавна бил записан този отричан в родината си преди всичко поет, певец и представител на авторската песен. Не стига пеенето, но на обложките имаше текстовете на песните му на руски език. Зачетох се, а те са много силни и значещи. Не можах да се откъсна докато не изслушахме целия му репертоар. Като си погледнах часовника видях, че е станало вече два часа на следващия ден. Обхвана ме срам и неудобство. До такава степен да се захласна по този изключителен поет и певец, че да загубя пълна представа за времето. Домакините на следващия ден са на работа, а е срамота гост да не се сети да си тръгне – любезните домакини никога няма да го поканят да направи това.
Срам и неудобство! Никакви извинения не могат да смекчат такава не етична постъпка.
Руска закуска
Словосъчетанието „Руска закуска” бях слушала нееднократно, но не си представях конкретно какво представлява. Случи ми се да разбера няколко пъти, но един съм запомнила завинаги.
Бях в командировка в Рига – столицата на Латвийската социалистическа република тогава. Латвия, латвийци, но по-голяма част от населението на републиката бяха руснаци. Такава беше политиката на съветската държава – да омеси хората с различна националност, за да ги превърне постепенно в един народ.
Посетихме заводи и един научноизследователски институт. След деловите разговори ни поканиха на закуска. Помещението беше една не много голяма стая, но масата беше голяма и отрупана с много и различни деликатеси. Магазините в Съветския съюз обикновено бяха полупразни или по-точно оскъдно заредени, но бях забелязала, че когато отидеш в дом или в предприятие те посрещат с толкова много и толкова хубава храна, че да се чудиш откъде я вземат. Това е друга тема, която е доста интересна, но за нея може да разкажа някой друг път. Като насядахме се започна… Първо ни напълниха чашите с водка и вдигнаха тост за Партията. Трябвало да се изпият до дъно, защото политически не е добре за Партията да не се изпие цялата водка в чашата. На жените, все пак разрешиха да направят изключение. Имаше мезета много и от хубави по-хубави. Може ли да не опиташ черния хайвер върху филийка хляб? Пак напълниха чашите и пак вдигнаха тост. Този път за гостите и тяхната социалистическа Родина. Тостовете бяха доста, яденето още повече. Към всичко на масата донесоха и сварени картофи, вдигащи пара, с масло отгоре и ситно нарязан магданоз. Прелест! Народът яде като за последно. Гледах и не разбирах. Поканиха ни на чай, а чай няма. Доиска ми се да пия от хубавия руски чай. О! разбира се. Донесоха и ароматната златиста течност, и лимон, и сладкиши разни. Пихме и чай, разбира се.
След този случай разбрах многозначителното название на това словосъчетание „Руска закуска”, което бях чувала не веднъж, но сега се убедих какво представлява в действителност.
Здравка Цанкова
31 декември 2011 – 1 януари 2012
