КРЪВНА ВРЪЗКА

      Беше есента на 1968 година. Яна беше командирована в Краснодарския край на Съветския Съюз. Като си свърши работата, реши на връщане да се отбие в град Харков. Беше учила и завършила Харковския политехнически институт преди десет години. В града бяха останали няколко нейни колеги. Там живееше със семейството си и най-добрата й приятелка  от студентските години. Тя също е българка, но се омъжи за руснак и остана да живее там.

Приеха я много радушно и всички се стараеха през цялото време да й показват положителните промени в института и града. Беше й приятно и интересно. Все пак, студентски години, не се забравят, приятно е да си ги спомняш и се радваш.

      Минаха два-три дни и изведнъж Яна се разбърза да се връща. Всички я разубеждаваха и се чудеха какво не й е харесало, че така се притесни и разбърза. Тя също не можеше да разбере и да им отговори. Просто бързаше! Нещо отвътре я караше да бърза и я притесняваше!

      Билет за връщане имаше, но трябваше да направи резервация за място. Отива Яна в туристическата агенция „Интурист” и заявява категорично, че й се налага веднага да си тръгне.

      – Не може! Трябва да дам заявка до Москва. Влакът Ви е Москва-София и аз мога да Ви дам място само до Киев – беше категорична служителката.

      – Кога ще получите отговора? – запита Яна нетърпеливо.

      – След няколко дни – беше отговорът й.

      – Не мога да чакам. Моля Ви, направете нещо, помогнете ми. Трябва веднага да тръгна. Дайте ми място до Киев, а там ще се оправям сама – настоява Яна.

      – Гражданко, не може така, редът ни не позволява – раздразнено й отговори служителката.

      След продължително убеждаване и настояване колко належащо й е да си тръгне веднага, за да се отърве от нея, служителката й даде място и ядосана я изпрати с думите „Оправяйте се. Да видим как ще го направите?”

      Грабна Яна багажа и по най-бързия начин замина за гарата. Успя да се кача на влака за Киев. Като пристигна там, тича на гишето за билети и пак настойчиво иска място за влака Москва-София, който ще пристигане всеки момент.

      – Не може! Нямаме свободни места. Заявка се прави предварително – беше категоричния отговор на служителката.

      – Не мога да чакам. Моля Ви, заверете ми билета без място. Ще помоля някой проводник или началника на влака, като се освободи място към границата, да ме настанят в купе. На съветска територия ще пътувам в коридора. Пътувала съм много пъти и знам, че след съветско-румънската граница има много свободни места – моли настойчиво Яна.

      Пак не може, пак дълъг спор и най-после се сдобива с исканата заверка.

      Отива при вече пристигналия влак и започва нескончаеми разговори и настоявания пред проводниците на всички вагони. „Не става! Не може!” – са категоричните отговори, които получи. Намери началника на влака и го помоли да й намери място.

      – Аз не мога да Ви помогна. Питайте проводниците. Ако те имат места да ви вземат – я отряза и забърза да си върши работата.

      Замисли се Яна след време: Колко е била неподготвена и несъобразителна, че врати се отварят не само с ключ и думи, а и с подаръче или, още по-лесно, с рубли. Тогава тя беше голяма идеалистка. Да предложи подкуп? В никакъв случай! Ще обиди човека.

      Както и да е, един проводник не можа да се отърве от нейните молби и настояване и я пусна във вагона. Все пак, има заверен билет и може да пътува. Само няма място и не може да влезе в купе. Остана в коридора, сложи си куфара на пода и отвори едно сгъваемо столче, каквито има в коридорите на съветските спални вагони, и седна.

      Успокои се и се кротна, малко да си почине. Влакът тръгна. Пътува се дълго. След повече от два часа от съседното купе излезе мъж на средна възраст, такъв един хубав и с интелигентна външност. Гледа изумен и я пита:

     – Защо сте в коридора?

     – Няма места – отговаря тя кратко.

     – Как няма? В нашето купе сме само двама със съпругата ми, а местата са четири.  Влезте при нас – кани я той любезно.

     Погледна го, поблагодари и с куфара се нанесе при любезните руснаци. Не само това, но се разприказваха и не забелязаха кога стигнаха до тяхната гара, близо до границата.

     Нощуване през румънска територия и на сутринта е в Русе. Слиза бързо. Отива си в къщи. Няма никого. На масата бележка „Баба Денка почина. Всички заминаваме ”. Ами сега?! Какво да прави. Влакът замина. Ако знаеше преди щеше да продължа. Няма автобуси. Сети се, че семейството на една нейна колежка от завода, където работеха и бяха близки, имат лека кола. Един червен Москвич. Звънна им и те веднага приеха да я закарат. Съпругът й дойде бързо и заминаха.

      Пристигат в градчето. Вече е следобедно време. Стигат до къщата на родителите й, а пред нея народ. В това време тъкмо са смъкнали ковчега по няколкото стъпала в двора и го носят към портичката. Сложиха го на земята и Яна се предаде на болката, на мъката от най-голямата загуба в живота си. Дълго плака. Оставиха я да се наплача и се прости с милата си майчица.

      – Забавихме заради теб погребението. Надявахме се да си дойдеш. Майка ти те чакаше. Последните й думи бяха за тебе,  ще успееш ли да се върнеш. Викаше те –  бяха думите на близките й.

      Осиротя Яна! Дълго не можа да се съвземе и да приеме, че майка вече я няма.

      След време, когато можеше по-спокойно да разсъждава, дълго се мъчи да си обясни каква беше причината за толкова силно обладало я бързане. Разбра го! Беше силната връзка между майка и дъщеря! Майка й я е викала и тя я е чула!  Не с ушите си, а със сърцето, с интуицията, с душата си!

       Това е била кръвната им връзка! Тя е карала Яна така да бърза.

Здравка Цанкова

2 февруари 2012 г.