Самотна жена в Чикаго

Случи се години преди току-що дошлата при нас Нова 2012-та… Пак беше януари, валеше сняг, случи се в Чикаго. Стана в Даун Таун. В подземието на големия стар „билдинг”, където, струваше ни се, само някое семейство плъхове би могло да се скрие на топло край тръбите и купища стари непотребни вещи…

Току що бях прочел една разтърсваща статия. Бях стресиран от описаното – майка да погуби своето дете от страх, че заради него ще бъде открита и депортирана. Защото е нелегална.
Това идва още веднъж да ни покаже колко изкривено става нашето човешко общество, където хората забравят човешкото, вложеното у тях от Бога, за да живеят по някакви други, нечовешки, даже и ненаписани, правила.
Нещо повече – няма закон, който да не закриля майката и нейната рожба. Защо тогава страхът е толкова голям, че дори една майка стига моралното дъно? Толкова ли е лошо в родината на тази жена – било то Мексико или някъде из пясъците на Сахара, че пред връщането там предпочита ада?
Тази жена не може да се нарече човек. Да, нейният път е единствено и само в ада. Няма извинение за такова дело. Понякога майките загиват, за да спасят децата си. Камо ли да ги убият – за да живеят в Италия или  Америка и да се хранят с готови хамбургери, вместо да носят вода от далечен кладенец и да се хранят с треви от джунглата.
Не смятам, че обществото е виновно, за да се стигне чак до такъв случай. Хвала и на италианците. В Неапол, например, те написали на много езици много листовки и ги залепили навсякъде, дори и по контейнерите за отпадъци – да знаят емигрантките – майки, че когато са родили – те са защитени от законите на страната, където живеят. Защитени са и по Божите закони.
   
***
Но нека и аз да ви разкажа подобен случай. В Чикаго. Където майката, обаче, защити достойно своята рожба от грубостите на обществото.
Бях още неопитен имигрант и опознавах, доколкото може, живота в нашия град – на всяка крачка различен, и добър и лош, и праведен и греховен.
Беше ранна утрин. Поддържах като „санитар” сгради на улица “Кенмор” и често трябваше да се справям с различни аварии. Звънна телефонът и ми казаха, че има повреда във водопровода. Дойде един от босовете и ние, трима работници – имигранти, тръгнахме с него към произшествието.
Влязохме във влажното и мрачно мазе на сградата, открихме спуканата тръба, от която шуртеше вода и се стичаше в канализацията. Като я спряхме и шумът замря – чухме от съседно помещение, също толкова влажно и мрачно, детски плач. Отворихме вратата и се стъписахме: в ъгъла седеше жена, чието тъмно лице едва се очертаваше на светлината от една запалена свещ… В скута си държеше момиченце, което тихо плачеше.
Момиченцето беше бебе на няколко седмици или  месеци и майка му го кърмеше. Ние стояхме като вкаменени от тази мизерия, която този млад живот не заслужаваше в никакъв случай.
Босът ни обаче беше много разгневен. Той започна да гони жената с ураган от вулгарни думи – такива думи не се пишат, само се казват и то – само от определени хора, белязани от дявола.
Жената стана, зави рожбата си с някаква невероятно бяла и чиста завивка, контрастираща напълно с всичко наоколо, и тръгна към изхода. На прага се спря, обърна се към нас и ни погледна. Не каза нито дума. В погледа й имаше не омраза, имаше съжаление към нас – една група нахранили се добре, наспали се добре в апартаментите си, осигурени мъже. Мъже, които гонеха от последния приют майката, която дава живот на човечеството.
Беше студен зимен ден. Когато се окопитих, инстинктивно тръгнах след майката. Босът ни – и той за пръв път бе смутен. Вдигаше рамене и сякаш се оправдаваше: какво щял да я прави, неговото мазе не е родилен дом!
Излязох навън. Мокър сняг се сипеше от небето. Улицата беше потънала в рядка, черна от замърсителите, каша. Духаше студен и влажен вятър откъм езерото. Добрите хора се возеха на топло в колите си. В неделя щяха да отидат на Църква – да опрости Бог греховете им…
Нашият бос беше прав. Той гледаше да угоди на наемателите – една жена, родила в мазето е позор за цялата сграда.
А американският закон също защитава живота на майката и на детето. Тази майка вероятно е могла да отиде в родилния дом и, анонимно, ако иска, да роди своето дете. Би могла да го отгледа сама или да го повери на държавата и обществото.
Но тя избира трудния път – да се грижи сама за него. Това е майчиният инстинкт, който понякога избира по-опасното, дори по-лошото, но по-близкото до сърцето на майката.
И ако сме хора и деца на Бога, трябва да почувстваме това. И да помогнем дори на тези, които не просят. Които не се възползват от помощите за бедни. Които не протягат ръка.
***
Има много хора около нас, които живеят в нужда. И не подават ръка. Различни са техните нужди – може би хляб, но може и човешка дума.  Мнозина се нуждаят от вярата, която ние можем да им вдъхнем. Други биха се спасили, ако видят, че по света има и добри хора – не само такива, дето мамят, лъжат, използуват силата си или ловкостта си, за да те ограбят… Познавам много болни хора, които не пускат обявления по вестниците, за да събират помощи за лекуването си. Те са не по-малко болни. И обществото ни трябва да им се притече на помощ, без да чака те да коленичат за тази помощ.
Да виждаме винаги в ближния си и неговата радост и неговата нужда. И да му подаваме десница. Такива, вероятно, би трябвало да станем, след като има толкова много добре школувани мъже, които ръководят обществото, толкова много църкви и Божи служители, толкова много пари и богати хора по тази земя… Но това е най-трудното – може да минат и стотици години, както са минали две хилядолетия досега, от саможертвата на Христа до наши дни. И напредъкът да е малък. Но нека ние сме тези, които да го придвижим още малко по-напред…

Самуил КАВАРДЖИЕВ