НА ПОЧИВКА
През есента на 2006 година отидох на почивка в почивния дом на едно министерство. Имало свободни места и срещу пълно заплащане можело да приемат и външен човек. И преди бях ходила в малкия град близо до София и имах прекрасни впечатления. Беше чист, подреден курортен кът. В близост планини, в центъра минерален извор, градинки, паркове; въздухът – дишай за здраве и радост. С две думи, място само за почивка.
Още с пристигането на гарата се изненадах от запуснатостта й. С голям зор намерих такси и се добрах до желаната цел. Сградата ми беше известна от преди – голяма, представителна. Сега тя пак си беше голяма, но представителна не би могла да се нарече. И от вън и особено вътре беше запусната, отдавна плачеща за ремонт. Настаниха ме в стая с три легла, въпреки, че знаех предварително, че ще съм в двуместна. Добре, няма нищо страшно. Дето са двама, там са и трима, по-весело ще е. Да, но не се оказа така. Общите помещения бяха все така просторни. Телевизори имаше на много места, но бяха от най-старите модели и настройката им изискваше известни знания и умения, а и не всички работеха. Можеше, ако имахме успех с настройката да гледаме само два. (За разлика от тях, в стаите на администрацията бяха новички.) Почиващите бяха много – заети бяха всички места. Направиха ми всички регистрации и реших да се поразходя наоколо. Големи промени навън, около дома, са станали. Построени са нови къщи. Какви ти къщи, някои цели палати. Сградите с интересна архитектура, градинките, като в списанията, оградите – от хубави, че по-хубави, някои даже от живи храсти и кипариси. Повечето къщи оградени с високи огради, като замъци. Оградени, ама има от къде да се види и вътрешността им. Нека народът види, че сме заградили красота и богатство. Няма нищо лошо. Нека си строят хората. Като си имат пари, нека си имат и хубави вили, защото това не са техните къщи. Те живеят в столицата, а тук отскачат за почивка и разтуха.
От храната нямам основание за оплакване. Храната – като в известните от социалистическо време столове. Който не я харесва и има по-големи претенции да ходи на други места – има ги, но там искат повече пари, а тук е евтино и затова повече не се полага – нормално и справедливо.
В станцията има доста лекари и голяма физиотерапия. Процедури разни. Като ги обиколих се върнах мислено преди двайсет години. Истинско социалистическо здравно обслужване. Бях позабравила, че някога е било така. Не ти трябват направления, (ако личният лекар има, защото през втората половина на месеца те са кът, а даже съвсем ги няма), не чакаш на опашки, защото всеки ден лекарката ти идва в стаята и там те преглежда – нали е почивна станция, а и болшинството от почиващите са много стари и болни хора.
Това добре, но като минаха ден-два видях една картина – не ми се говори. Обитателите на това изоставено заведение бяха също така от изоставената част на населението на страната. Как не се намери поне един човек на непенсионна възраст. Всички пенсионери, но от поколението дядовци и баби на работещите или работили някога във високоотговорното министерство. Някои едва се придвижват, други ги обслужват по стаите. Много хуманно! За старите и болни хора трябват грижи и тук се полагат. Почти всички старци и старици бяха въоръжени със стари и престари мобилни телефонни апарати – модерни старци, няма що. След кратко опознаване разбрах, че те хич, ама хич не мислят как да си служат с тази остаряла, но за тях нова и модерна техника. Как да ги заредят знаеха. Позната работа – мушваш в контакта – като котлона, но после трябвало код да се напише. Ами сега!? Какъв беше този код? Добре, че на листче синът се беше сетил и написал номера на своя телефон, че някой по-грамотен в тази нова област да може да намери изход и да заработи така необходимата комуникация.
Обаждат се децата и внуците на почиващите – милеят за тях. Като понавлязох в подробностите на живота в заведението, разбрах, че някои са многомесечни неговите обитатели. Даже всяка година си прекарват тук дълго. Защо да седят в къщи и да тревожат децата и внуците си? Къде по-добре е да ги изпратят други да се грижат за тях. Излиза им и по-евтино, защото таксата за тях е символична, а и лекарствата са скъпи, а тук ги плаща държавата. Каква архиологическа находка се оказа тази почивна станция! Не съм права да я наричам почивна станция, защото на табелата на входа пише друго. Дано не сгреша, защото мина време, но до колкото си спомням беше филиал на болничното заведение на министерството.
Във всяка стая имаше санитарен възел, душ и, с малки изключения, почти винаги топла вода. Да, ама не малка част от населението на въпросното заведени не беше свикнала да се ползва от тези от първа необходимост благини, а някои не можеха сами да се обслужват. Поради това се случваше да се наложи да напуснеш калабалъка около телевизора, защото „уханията” наоколо бяха трудни за понасяне. Стоят си хората прави, но по-далечко от „ухаещата” личност. Къде в цивилизования свят има такова нещо? Някои не харесват американците, но те (е, може би не всички) си учат децата от малки да се къпят всеки ден. Прав е бил английският премиер, който се е подигравал на времето с балканският ни поздрав „Честита баня!” Извинете ме за нелицеприятния коментар, но го казвам, защото често ми се случва при събиране на пенсионерска аудитория да имам подобни усещания и да изпитвам яд за хигиенните навици на част от гражданите на наша балканска държава. Аз не се срамувам от това, че сме балканци. Срам понякога изпитвам, заради някои хора и техните навици и стандарт. Тук не става дума за ромите, които живеят при лоши битови условия. Тук става дума за бивши висши и по-малко висши служители на уважавано министерство и техните родители и роднини, които не са били лишени от добри битови условия. Още веднъж моля за извинение! Не е прието по такъв въпрос да се пише, но проблемът съществува.
На другия ден след пристигането си, реших да отида в центъра на градчето. Знаех го от преди, но сега не можех да го позная. Не беше се разхубавило, както ми се искаше. Напротив! Видях голяма запуснатост и мръсотия. Преди на хълма се извисяваше Центърът за сърдечносъдови заболявания и около него имаше малка, но приятна градинка. Сега това беше изоставена рушаща се сграда, а и всичко наоколо. На самата главна улица е издигнала снага голяма постройка, която още не завършена е започнала да се руши. Преди я нямаше, та се наложи да попитам един мъж на автобусната спирка в близост. Това била новата болница. Построили я, но не я обзавели и открили, защото имала нещастието да се появи, когато в страната задухал големият ураган на демокрацията. Той издуха и унищожи де що старо видя по пътя си, но се оказа, че силата му е засегнала и тази нова сграда. Позавъртях се, огледах от всички страни голямата „тоталитарна” постройка с изпочупени стъкла на прозорците, с изподраскани де що има стени и стенички. Досрамя ме! Нищо, че нямам нищо общо с това злодеяние, но ме досрамя, заради това, че е сторено от българи, а аз много държа на българския си произход.
Зарадвах се като отидох при чешмичката, от която тече минералната вода. Е, добре, че нея я има. Като си помислих малко разбрах, че тя няма как да изчезне или да й се случи нещо, защото тя е дар от природата, а на този благодат, ние хората, още не сме успели да навредим, въпреки, че на там сме се запътили.
Разхождах се навсякъде. Беше ми интересно. Какво голямо несъответствие, какъв контраст! Голямо ново строителство, големи и богати вили, с големи дворове и градини, оградени с големи и красиви огради. В същото време и в същото градче изоставени стари къщи, стари почивни станции, стари лечебни заведения. Ограденото – чисто, поддържано, тревичката окосена, цветенцата сияят от красота, а останалото извън претенциозните огради – мръсно, изоставено, няма цветя, тревата избуяла – едни бурени, на места изглежда като сметище.
Свършиха ми десетината дни, които можах да си позволя и да издържа във въпросното здравно заведение на многоуважаваното министерство и си тръгнах с влака за София. По пътя седнах до прозореца и се загледах в бягащата около ж.п. линията земя. Бързо наближихме столицата. От двете страни, вместо чиста извънградска природа се разстилаше изсипана смет. Така, както самосвалите са се освободили от нея – на купчини, на купчини, но покрили всичко, не останало място за треви и храсти. От кога сметището на столицата е преместено около ж.п. линията? Нали след протестите в Суходол го караха в Пловдив и още не знам къде. Ами да! Като няма достатъчен контрол, защо да не се хвърля където на шофьора му е по-удобно. Освободил се от товара, свършил си работата.
Прибрах се в моя град Русе. Преди бях критична към реда и чистотата му, но сега, като го огледах ми се видя много чист и подреден. Дали оценките ми са верни и дали е моя работа да ги правя ще си кажете? Ще ви отговоря: нали и аз съм гражданин на демократичната ни страна и имам право да изказвам мнението си. Не мога да променя нещата, защото съм извън борда на обществения живот и управлението, но съм бил преди един активен гражданин, а сега пенсионер. Изпитвам обич за Отечеството ми, но и голяма болка за това, което става. На млади години се дразнех от „критикарството на старците”. Лесно е да се критикува, постоянно да се намират кусури, трудно е да се свърши работата. Така е, обаче, да е чист човекът, да са чисти градовете, да е чиста земята е най-елементарната потребност и задължение на управниците и хората на една държава. За това би трябвало да не се говори, а то да се подразбира. Така ли е у нас?
Здравка Цанкова
10 юни 2008 г.
