НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ
Тази Нова година съпругът и съпругата Бучкови не заминаха никъде. Друг път се натоварваха на колата още по Коледа и отпрашваха към някой от швейцарските зимни курорти. Трошаха пари на воля и чукаха на дърво, че могат да си го позволят.
Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.
Трепереха над стотинката и цента.
Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.
Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежаваха. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.
„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в гърлото”, шегуваха се зад гърба им техни познати.
Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.
Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.
Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага й отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаеми, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.
После я изпрати да учи в Англия.
Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.
Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка”, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да й гледам сеира”, не спираше да се ядосва. Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите й? Кокона като майка си.
Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета.
„Простаци… абсолютни бездарници”… – превърташе нервно каналите. „И това ми били журналисти, и това ми било водещи. Слугинаж ниеден” – продължаваше да се нервира. Отсръбна глътка от 15-годишното малцово уиски, примлясна шумно, погледна към тавана и отправи молитвата, която напоследък често си повтаряше: „Да е жив и здрав Запада, господи, че без него ни български комунизъм щеше да има, ни български капитализъм, ни уиски”.
Влезе жена му. Видя, че си е вдигнал краката върху скъпата масичка, която специално си беше докарала от Индия:
– Ако обичаш да си свалиш краката.
Той продължи да седи с крака на масичката, само демонстративно ги понамести за по-удобно.
– Помолих те да си свалиш краката. Празник е, дръж се прилично поне веднъж в годината – продължи тя, без да го погледне. Намери каквото търсеше и излезе от хола, оставяйки го сам, втренчен в екрана, с чаша в ръката.
Така беше през повечето време. Рядко си разменяха по някоя дума, с незаинтересоваността на напълно отчуждени един от друг хора.
Живееха заедно по инерция, ходеха заедно на почивки по инерция и се хранеха заедно по инерция.
Колкото до секса – спяха в отделни спални. Той отвреме-навреме лягаше с някоя от асистентките си (така ги наричаше), тя пък назначи на работа една 20-годишна едрогърда брюнетка и уталожваше нагона си с нея.
…
Видяха се чак вечерта, когато трябваше да седнат на празничната трапеза. Дъвчеха мълчаливо, той не спираше да се налива, вече беше минал на ракия, по-късно щеше да продължи с вино и накрая щеше да завърши с кубински ром.
Тя проговори първа:
– Погледни назад. С какво ще ни запомнят хората? С какво ще ни запомни дъщеря ни? С измислената ти банка и консервите с патладжан.
– Да, ама тази банка и патладжана я заведоха в Англия, нали? И изобщо не ми пука дали някой ще ме помни или няма да ме помни. Не-ми-пу-ка! – произнесе бавно и на срички той.
– На теб изобщо пукало ли ти е някога? Дъщеря ти е същата – и на нея не й пука за нищо и за никого.
– А теб с какво ще те запомнят? С непрекъснатото ти врънкане и капризи. Гражданката тя! Софиянката от София тя…!
– Циник. Дебел български циник-алкохолик! – прекъсна го.
– Дебел алкохолик, значи! Български. Тогава защо се омъжи за мен? Защо не си взе някой кльощав африкански трезвеник? Да ти кажа ли защо? Защото днес щеше да живееш в барака без вода и клозет и вместо на спортен „Лексус” щеше да се возиш на гърба на някое африканско магаре.
– Нямаше да ми е по-зле.
– Ами не е късно. Заминавай, не те задържам.
– Нещастник! Без моите грижи щеше да отдавна да си един пропаднал Господин Никой.
– Без твойте грижи? А какво щеше да си ти без моите пари? Една голяма Госпожа Нула.
– Какво каза? Добре ли чух? Твоите пари? Ти нямаш твои пари, драги. Ти имаш чужди пари, които открадна от хората.
– Откраднах, значи! Ами ти защо живееш толкова години с откраднати пари, бе, госпожо? Защо не каза, че ти се гади от тях, ами си купуваше диамантени обеци и огърлици на килограм? С моите откраднати пари.
– Страхливец. Как веднъж не намери смелост да кажеш, че си един най-обикновен крадец от село Бобораци. Един селски хитрец, който натика баща си в старчески дом.
– О, о, о, така ли било? А кой му викаше дъртак? Кой непрекъснато опяваше да сме му вземели апартамента и вилата, че и без това нямал нужда от тях? Кой? Не беше ли ти?
– Ако бяхме една истинска държава, отдавна да си в затвора. Ти и цялата ти агентурна родά .
– Внимавай какво говориш!
– Ти внимавай. Изглежда през ум не ти е минавало, че и аз може да съм от нечия агентура. Идвало ли ти е на акъла, драги, че моята агентура може да е по-мощна от твоята? Кажи!
– Вдигай си тогава чукалата и отивай при твоята агентура! Аз оставам тук при моята.
– Ще си ги вдигна, само че заедно с къщата и банковите сметки – усмихна му се тя зловещо. – По-добре ти си вдигай чукалата, докато наистина не съм се ядосала.
– Искаш ли да живееш, а? – нервите не му издържаха, стана от стола и я стисна за гърлото. – Искаш ли дъщеря ти да си има жива майка, а? – стискаше я все по-силно.
Ударът, който получи с коляно в слабините, го накара да изреве от болка и да я пусне на мига.
– Кучко… мразя те – шепнеше, свит на две.
– И аз те обичам – ритна го тя още веднъж.
…
Драги сънародници,
От векове хората посрещат Новата година с пожелания за здраве, късмет и успехи. Когато си пожелаваме късмет и успехи, нека да помним, че те не идват като новогодишен подарък, че благополучието на България е постижимо, ако имаме разбирателство и единение като народ, като общност.
В празничната вечер по традиция сме със семействата си, с приятелите, с любимите си хора.
В тези мигове нека си пожелаем повече уважение и грижи за нашите възрастни родители; признание за техния труд…
Новогодишното поздравление на президента на републиката се точеше петмезено от екрана в хола на семейство Бучкови.
В старческия дом 85-годишният борец против фашизма и капитализма тъкмо предаде Богу дух, но все още никой не знаеше.
Новогодишната нощ ни изпълва с радостни очаквания и добри чувства. Иска ми се да вярвам, че ще запазим и пренесем напред тази добросърдечност, която като дебелите преспи на януарския сняг ще покрие грубостта, озлоблението, враждебността… – продължаваше президентът.
Малко преди края на поздравлението съпругът Бучков стана от масата, извади законно притежаваното си огнестрелно оръжие и го насочи към телевизора. „Бум”, рече. Засмя се и обърна оръжието към жена си, която тъкмо завърташе баницата с късмети. „Бум, бум”, рече. После опря дулото до главата си: „Бум, бум, бум”.
Драги сънародници,
Нека през новата година да се сбъднат желанията и мечтите ни!
Думите на държавния глава се сляха с фойерверките от съседните къщи.
Владо Трифонов
Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.
