Хорце – малкото българско бижу в у-ще „Джон Атанасов”
Малкото, брилянтно българско бижу, наречено „Хорце”, е родено през септември 2008 година в Чикаго. Баща му се казва Джон Атанасов и е училище. Майка му е Ирина Гочева, високо школуван професионален танцьор, завършила Държавното хореографско училище в София и Националната академия за музикално и танцово изкуство в Пловдив със специалност „Педагогика и режисура”.
То е отроче от българско потекло, но американски гражданин. Сега е на три години, но за фолклорните танцови състави, макар и детски, това е вече укрепнала за артистичен живот възраст. Особено при наличието на такива родители, които знаят, умеят и имат възможност добре да се грижат за таланта му.
Два или три пъти вече през тази, плодородна на разни концерти и други такива музики, българска есен в нашето крайъмичиганско градче, се срещам с целия състав или поне с някои от най-добрите му играчи. Питам директорката на българското училище в Чикаго „Джон Атанасов”, популярно като едно от най-добрите сред всички задгранични наши учебни заведения, Боянка Иванова, като как така изкараха на огромния чикагски артистичен пазар толкова жизнено и впечатляващо артистично бижу? А тя се усмихва загадъчно и ме праща при Ирина Гочева.
Всички знаем, че нашата „Мис Български фолклор” има две истински деца и едно специално, извънземно, плод на непорочно зачатие, с други думи „Ансамбъл Хоро”. Разбира се и то е в резултат на мъжката сила и умение на съпруга й Тодор, който също е страхотен професионалист във фолклора и Ансамбъл „Хоро” е също така и негово достижение.
– С ръка на сърцето мога да кажа, твърди Ирина, че първият ми импулс към нероденото още „Хорце” бе грижата за бъдещето на израслото вече „Хоро”. За да продължи да съществува ансамбълът, той трябва да се развива, постоянно да разнообразява и репертоар и изпълнители. И именно децата са чистите извори за всяко едно начинание и всеки успех в бъдещето. Високият полет на таланта им може да се случи, ако отрано попаднат на добро място при добри условия и специалисти…
– Интересите съвпадат – подкрепям думите и аз. – Звездният клуб на света – „Барселона” има и своята звездна детско- юношеска футболна школа, където отрано правят футболисти по своя изпитана рецепта и по свои мащаби… Училищното „Хорце” може да стане „ детската футболна школа” на бъдещи големи фолклорни състави- не е ли така?
– Така е, но нашата действителност и мащаби са други… Трябваше да надвия страхът в себе си, че ще трябва вече да разделям времето си. Отговорността е голяма. Трябваше ми кураж да се реша и опитам… Може би вече се получава… Решителен се оказа „борческият дух” на Боянка и училищното ръководство, които ме покориха с това, колко много беше вече направено за да изгрее светлата звездица на тяхното училищно „Хорце”. Беше свършено вече и много от моята работа. Уговорено бе с известния родопски майстор на национални костюми и Илия Бозов да ушие 24 тракийски и северняшки носии за малките момичета и момчета, както и няколко родопски, които особено ми харесаха. Бяха от тънко сукно, не от шаяк, с който са се изтезавали нашите дядовци и баби на младите си години. Цветовата им гама беше възхитителна… впрочеем мнозина вече са ги видяли по нашите концерти. И не се притеснявайте, че понякога може да срещнете и костюми, които не са съвсем автентични с народните. Прави се по различни причини. Държи се сметка и как ще изглеждат при светлината на прожекторите, а не под слънцето на мегдана, както едно време.
– Как се събраха децата, които искат да танцуват?
– В началото бяха двадесетина. От различни класове. За кратко време научиха по 3- 4 танца. Но не е важна бройката. Важно е, че усетиха и харесаха българското. Българската музика е малко като опиум, човек се пристрастява към нея. Харесва я и я възприема дълбока в себе си, и после винаги чувства необходимост от нея!
– „Хорце” играе леко и децата са като с крилца на раменете… Струва ми се, че се забавляват на сцената по време на танца…
– Работим с леки танци, сценично по-кратки и не много сложни. Децата още намат издръжливост. След около три години такава танцова подготовка идва момент, когато на тях лично им се иска вече да направят нещо „по-яко”, тогава ги посвещаваме и в по-трудните комбинации. И винаги така им е приятно, идват с удоволствие на репетиция. Тази формация, с която работя сега в „Хорце” има бъдеще! Много ми се иска да израснат – Никол, Александра, Вероника, Даниела, Виктория, Габриел, Ивайло, Искра и Симона, Ани, Тина, Деница и Мишел, Зорница, Бисер, Милана и другите…
– И колко време седмично посвещавате на танците?
– Репетираме всяка събота в сградата на американския колеж “Октън”, където е училище „Джон Атанасов”. На две групи. Първата е от 11 до 12.30 часа, втората от 12.30 до 2 часа след обед.
– Имате ли си достатъчно танцьори – момчета?
– Не, недостигът на момчета си е проблем навсякъде.
– Имате ли подкрепа от родителите?
– И как още! Има родители, които довеждат децата си отдалече, те даже не учат в „Джон Атанасов”, а в американски училища само. Например родителите на Кина и Ани, на Габриел идват чак от Скоки… Когато те не могат аз го взимам и връщам… Ивайло и Даниела идват също отдалече и въпреки това – винаги навреме! Благодаря на родителите, на майки и бащи, които успяват да подарят на децата си нещо чисто българско! То ще остане в тях винаги, за цял живот!
– Децата харесват ли сцената или се страхуват от нея?
– Определено им харесва. Сцената е и едно училище в живота. Тя учи малките да се държат по-свободно, да не се притесняват от интереса към тях, да са свободни хора. Децата искат повече концерти. Иска им се да покажат това, което са учили дълго време в залата. Разбира се, че понякога треперят, това е познатата „предстартна треска”. Но тя е и полезна – учи човек да надвива вълненията си, да бъде силен по дух! Да се мобилизира.
– Кое е това орехче, което ни стана толкова симпатично – държи се наперено, съобразява моментално как да се оправи, когато сбърка нещо на сцената…
– О, това е Милана! Тя е такава хитруша, безкрайно смела и съобразителна, всеотдайна е и почти неуморима.
– Всички сме за нея, има половин милион фенове и треперим само да не падне… та тя е едва няколко педи висока!
– О, за нея падането ще е като бонбонче! Но не пада.
– Има ли бъдеще българският фолклор в Чикаго?
– Да. Ние сме тук вече доста специалисти, има много училища, най-голямата сме общност и има кому да покажем нашето изкуство. Учат го вече и американци. Искам да благодаря и на нашите спонсори „Америфрейт”, които подпомагат и училище „Джон Атанасов” с „Хорце” и Ансамбъл „Хоро”. Много зависи и от учителите в многото вече чикагски български училища. Намираме пълна подкрепа и много – Българо -Американската асоциация и Българо-Американският център за културно наследство и пр. Уверявам ви, че и без толкова силната и отговорна в САЩ българска преса, Чикаго и нашата общност биха се развивали по друг начин и биха изглеждали другояче. От месец-два с нас е и новият генерален консул на България г-н Сименон Стоилов, когото чувствуваме особено близко… И не може да е другояче. Той е постоянно сред нас. Аз съм приятно изненадана от този човек. Той е винаги до нас, като един приятел, дойде лично да види как работим. Беше непосредствен и усмихнат, нямаше дистанцията, която пазят от нас много други „държавни хора”.
Ирина Гочева смята, че в Българското Чикаго сега протича процес на възраждане и сякаш даже кризата може да се отдръпне от нас ако си повярваме в силите…
А що се отнася до „Хорце” :
– Виждам прекрасно бъдеще в „Хорце”! Това е мой първи детски състав в Чикаго – казва Ирина Гочева , – и аз съм благодарна на училището за възможностите, които са ми осигурени за моята работа. Радвам се, че ще има така очакваната приемственост, благодарение на тези деца, за да се утвърждава българското!
Интервю на Климент ВЕЛИЧКОВ
