Пътешествие в света на журналистиката, или приказка за американските ученици – журналисти
Имало едно време в Чикаго едно малко момче на име Самуил, на което всички му викали „Сами”. Баща му и майка му, че и дядо му, в България били журналисти и затова Орлин Крумов, така се казвал баща му, като се преселили в Америка, започнал да издава вестник за българите, на български език, и било това преди 15 – 20 години, и нямало друг български вестник по онова време, и телевизията българска не стигала до „Новия свят”, та този вестник бил много важен и всички го чакали да бъде отпечатан и да го прочетат веднага.
Правили го вестника тогава по друг начин, компютрите още не били толкова силни, като сега, да изписват страниците и да издокарват картинките, пишели го на пишеща машина, снимали написаното, нарязвали го на ленти написаното, лепили го по макетите на страниците и го носили на печатницата… Орлин с още един колега правили всичко това на кухненската маса, а малкият Сами се провирала под нея и им подавал, ако нещо изпадне на пода. После гордо тримата юнаци носели вестника в Църквата и на още две-три места и го раздавали!
Може би от това време Сами заобичал журналистиката и като стигнал по-горните класове в своето американско училище, /миля, че българско тогава изобщо нямало, но не съм съвсем сигурен/ започнал да пише по училищните листовки и даже вестничета, които чат-пат се появявали. Колкото пораствал, толкова повече пописвал, като му дошло времето се записал и във факултета по журналистика на университета в Индиана. И през всичките години – хем пишел, хем се подвизавал и в училищните и университетски радиостанции, както и университетската телевизия. После изкарал и един незабравим стаж в чикагската Рок-радиостанция!
През всичкото това време и сам играел и сам пишел за разни спортове, особено за футбол, или сокър, както искате го кажете… Като свършил университета, събрал смелост и написал десетина писма до разни редакции, дори и до леговището на големите лъвове в журналистиката – телевизията Си Ен Ен в Атланта. И точно от там му се и обадили най-напред. „Ало, аз съм от спорта на Си Ен Ен – му гракнал нахакан мъжки глас, разбираш ли от сокър?” И си поговорили петнайсетина минути за футбол. После като че го забравили. След месец, обаче, същият суров глас му се обадил пак: „Ало, Сами, взимай си шапката и идвай! Работата е твоя”.
И така Сами Крумов сега е един от най-яките млади водещи спортните предавания на световната супер-медия на нашето време, с 24-часови емисии, с 36 редакции и студия по света, от Атланта, Ню Йорк и Чикаго, до Лондон, Рим, Москва, Пекин, Рио, Токио, Сидни и къде ли не още… 38 космически спътника и 900 локални станции, стига до милиард семейства в 212 страни по света…
… Спомних си историята на това българско момче по времето на онзи хубав ден, когато в училище „Джон Атанасов” Павел и Румен от „AmeriFreight”, голямата българска транспортна компания, която подпомага дейността на училището в Чикаго, връчиха великолепна електронна техника на неговите възпитаници. Помислих си тогава, че пред днешните български ученици в американските и български училища в САЩ днес се откриват добри, а може би и много добри възможности и по пътя към онази прекрасна професия, наречена журналистика!
Наистина – не е ли това велика мечта – да отразяваш вечерта на „Оскарите”, да взимаш интервю от най-красивите жени на планетата и най-умните мъже в науката, да пишеш от Уимбълдън или от някое родео в Тексас… Но това е и отговорно – да разкриваш на хората накъде върви техният-наш луд свят, кои са проблемите без милост, които стоят пред стресираното човечество, да правиш съдбоносни разследвания или да представяш на вниманието на своите читатели живота и дейността на благородни хора!
Особено необходими са добри, млади и енергични журналисти сред различните общности в една многонационална страна като САЩ. Значението на етническите медии за по-добрата информираност и по-добър живот при тях е особено подчертана. Диаспори като полската, руската, украинската, индийската и китайската, имат своите могъщи вестници, радио и телевизия. Вестник „България Сега” със своите 72 страници, от които щедро посвещава не малко на българските училища, също е добра трибуна на общността ни. Но и той, както и другите български медии в Чикаго и САЩ, се нуждаят от постоянно развитие, от повече таланти и умението на добре подготвени публицисти.
Решението на въпроса трябва да потърсим на училищната нива. Създаването, там където е възможно, на по-големи или по-малки училищни редакции, може би ще спомогне за това. И може би днес вече учи в някой клас на българско школо в Чикаго българският публицист, който ще разкрие пред Америка и света истинският, положителен образ на българина и България, талантите на нашия род, доблестта и уменията, които носим в родовата си памет от далечни времена…
В училище „Джон Атанасов” имат вече и опит и известни постижения в това. От няколко години ученици от горните класове изследват историята на българската имиграция. Миналата година, с помощта при филмовия сценарии на директорите Боянка Иванова и Елена Липкова, както и с професионалната режисура и операторска дейност на Мария Илиева, те създадоха филма „Гурбетчийство или емигрантство- орисия или съдба на българина”. Документалната лента получи трета награда – „за спонтанността и очарованието в първите опити на децата да изучават историята на българската имиграция в Америка” от журито на Третия филмов фестивал за културно наследство в България.
Има и от къде да видим как стават журналисти учениците в Америка. Тук мнозина се занимават с журналистика още от училищната скамейка. Сред тях са, например, тези от училището Лейкууд – Санкт-Петербург, щат Флорида. От 2009-та година насам те работят по собствен проект, именуван „Spartan News Network” /SNN/. Това е печатно издание, което излиза веднаж месечно, а също така и уебсайт, който се обновява всеки ден.
Но това е само част от общоградската програма, която се изпълнява от трите най-големи градски училища. Нарича се “Пътешествие в света на журналистиката”. Във всяко от училищата е формирана училищна редакция. Учениците подават своите документи и минават тестове за „назначение” . Назначените работят в съответната редакция като журналисти, фоторепортери, видео и кинооператори, мениджъри, маркетинг-специалисти, специалисти по рекламата и, разбира се, редактори на електронното издание. Хората, които обучават учениците и са в помощ при подготовката на печатното издание и уебсайтовете са педагози и бивши професионалисти в сферата на журналистиката. Учениците – членове на редакционните колективи, се занимават с цялата практическа дейност – водят предаванията, подготвят статии, редактират материали, правят радиорепортажи и дори малки филми за местните телевизионни студии. Те подготвят и публикуват материали и в местната преса.
Накрая, както е редно да завърши всяка добра приказка, ще ви кажа, само между нас да си остане, че миналата година, в същия този слънчев град Санкт Петербург, Флорида, се състоя великолепен градски бал за учениците – журналисти, организиран от местната общественост, на който три часа публицисти и техните читатели заедно танцуваха и пяха, ядоха сладолед , пиха кока-кола и се веселиха… Е, аз не бях там, но ми беше драго да го чуя и да ви го разкажа.
Климент ВЕЛИЧКОВ, Чикаго
За в. „България Сега”
