СЕДЕМ НОЩИ В ПАРИЖ /5/ Bon Jour Paris… Au Revoir Paris!
Какво още не съм видяла в Париж?
– Нищо не си видяла от Париж! Я тръгни да се разхождаш по улиците, ме форсира Рена, художничката, при която бях отседнала, сякаш да ме мотивира. Аз съм си мотивирана достатъчно, но днес, в 5 часа, трябва да съм в Галерия Кирон, да прибираме и опаковаме картините. Да, шоуто свърши, за съжаление… И – обратно в Чикаго.
Но сега все още е утро, хубаво, слънчево, все още съм в Париж и не е време за прощални слова.
Поех по Сен Жермен към Световния арабски институт. Рена ме посъветва да го видя на всяка цена… И беше права. На пръв поглед – нищо особено. Модерна архитектура от стъкло и стомана. Отвън впечатлява с модулните решетки, които служат едновременно като преградна стена и като прозорец.
Когато архитектът Жан Нувел (Jean Nouvel) печели конкурса да построи сградата през 1981, със сигурност си спечелва слава, но и Париж печели известност заради модерната архитектура. Тя става знакова не само с уникалните си технологични достижения, но и с това, че арабският свят пренася своята култура на запад, пренася своя дух и постижения. 18 арабски държави подписват Договор за сътрудничество с Франция в областта на културата и науката.
Този архитект е знаел как да борави със светлината. Уникалното тук е, че сградата е облечена със специална метална ризница, изградена от 250 геометрични модула. Тези модули изпълняват ролята на прозорци и имат автоматични механизми, като бленда на фотоапарат, които отварят и затварят отворите, контролирайки по този начин сноповете светлина, нахлуваща в сградата. Така вътрешното пространство винаги е наситено с променящи се силуети, форми и отражения от светлини и сенки, проникващи от „механичните очи „ на архитектурата. Чрез светлината архитектът е успял да свърже мистичната и тайнствена атмосфера, характерна за Източния свят с предизвикателните технологични възможности на запада.
Институтът разполага с уникална библиотека, богата музейна колекция, пространство за музикална и театрална дейност.
Едва освободила се от металната прегръдка на асансьора и попаднах направо в ефира!
На горния етаж на сградата се разстила панорама на вибриращия живот на Париж. Разгърнат почти на 360 градуса. Не се движех. Само дишах. Ням участник на това, което кипи и се движи, вдишва – издишва пара през ноздрите на Сена. Реката кокетно, съзнавайки своите предимства, заобикаляше около Арабския институт, добавяйки от своите есенни цветове. `
С този букет от цветове аз продължих да обикалям из улиците, да пресичам мостовете на Сена, возих се на метрото, ту се изгубвах, ту изскачах на някой познат булевард … „ Волтер” или „Гарибалди”… Опитах се да стигна по най-дългия път до Кирон Галерия.
Метрата в Париж са като музикална консерватория. Огласяни от различна музика. Ту руски цигански романски, ту френски шансони и акордеон… Попаднах и на мъжки, многогласен хор от популярни руски песни. Музика, картини, архитектура- едни от културните атрибути на Париж. Където и да тръгнеш, или да спреш тук, всичко е подчинено сякаш само на това- да се влюбиш, да го заобичаш, да не го забравяш.
Сега в Галерия Кирон има вече други картини на стената, с други идеи – следващите художници . Шоуто продължава, цикълът от предаване и приемане на идеи продължава. Тази приемственост в изкуството е особено силна в Париж, защото е силна любовта на обществото.
– А как действа там сега „Законът за оцеляването”? – ме попитаха мои колеги.
– Ами както през всичките времена досега. Ако съдим от миналата импресионистична епоха- колкото по-беден е бил художникът, толкова по-качествени картини е правил. Сега в Чикаго и Париж, както и навсякъде по света настъпват новите влияния в изкуството. Казвам, „влияния”, защото изкуството е силно зависимо от ежесекундните промени във виртуалното ни общество. Сега обществото няма време за съзерцания. Иска провокация. В Париж – по-бавно, в Чикаго – по-бързо модерното изкуство, познато ни от картините на Пикасо, Брак, Леже отстъпва на съвременното концептуално изкуство. Не случайно за Гран Пале някои казват, че е по-слабо изложение тази година. Там присъстваха повече американски галерии, с мултимедии и инсталации. Сега със сигурност идват нови предизвикателства за изкуството, защото самото общество е изправено пред новите предизвикателства. Едно е сигурно, че изкуството ще продължи да си търси „място под слънцето”, да дава отговор на въпросите на битието.
Ще се превърне ли човешката душа в пустиня от бездуховност само защото живителната струя на обществото е пресъхнала?
В кафенетата на Париж са живи споделените тайни на писатели, художници и артисти от миналото. А от нас какво ще остане?
Кина БЪГОВСКА
