Какво каза един отшелник на един цар преди 1000 години

Има сред нас в Чикаго един интересен човек, който преди няколко дни ме покани да отида на празник, на който изобщо не се смятах да бъда. Човекът носи добре познато в българската история царско име – Самуил. Роден е в родопското селце Богутево, някъде около Чепеларе, и беше прекарал детството си повече сред стадата на облечените в кожуси животинки, които стрижем за вълна, сред едрите рогати български братовчеди на американските бизони, наричани по нас крави и волове, още и сред родопските славеи и дивите горски животни, отколкото сред хората.  И си пази до ден днешен чест и почтеност, както и работливостта на хората, възпитани сред природата.

Като му дошло времето да служи в армията – избрали го, и правилно го избрали, за трудовак. И там се представил така достойно, прочул се с якия си мъжки труд, още и с мечтата си да учи, че офицерите написали такова горещо препоръчително, дори настоятелно, писмо до един строителен техникум в София, че там го приели безпрекословно – въпреки, че бил изпуснал всички срокове при края на трудовашката си служба, а и родопският му диалект искал преводач понякога за да го разберат.

С училището  Самуил Каварджиев се справил неочаквано добре, почти фантастично, и главно защото учителите му били покорени от ученолюбието на този горски човек и се впуснали, действително от сърце, а не по служба,  да му помагат и го учат. Като изучил – почнал да прави много хубави къщи и даже доста големи здания, или по-точно в неговия случай – главно да ги боядисва. Бояджилъкът му е специалността на този човек. И толкова добре го правил, че и по арабските страни от Близкия изток отишъл, та укрепил много яко, и лично,  добрата слава на българските майстори строители.

После из България се завъртял вятърът на промените и издухал Самуила в Щатите. Оттогава през деня работи в Чикаго, но през нощта сънищата, които го посещават, си остават български. И по едно време започна да пише. Писателските му прозрения са, също както всичко в живота му, самобитни и необикновени.  Неговата книга „От Чепеларе до Чикаго”  е може би повече от това, което мнозина школувани из наши и чужди университети литератори се опитват да постигнат. Но още по-интересни са два факта. Първо – написа, и продължава да им пише, писма до своите учители в България. И старите  му учителки и директорът на техникума, върнаха и връщат отговори с мокри от сълзите им страници, в които пишат, че Самуиловите хабери  от Америка удължават живота им и че никой друг от учениците им не им пише… И аз не пиша на моите учители… И второ – Самуил се завъртя около нашата Българска Православна Църква „Свети Иван Рилски – Чудотворец” в Чикаго и стигна далеч във Вярата и в  Библията. Днес, той  вижда своята мисия в живота като неравната апостолска битка на добрите, вярващите, срещу пороците, налегнали огромни маси хора – от дребния мошеник до вълчите глутници гангстери, върлуващи в обществото и тлъстите сребролюбци, които се мъчат да го завържат глобално във веригите си. И готви втора книга.

В тази си мисия той има за свой патрон най-близкия до народа светец, закрилника на българския народ Свети Иван Рилски – Чудотворец. Та в Деня на светеца, той ме покани в нашия чикагски храм с името на Свети Ивана, където от доста време не бях стъпвал.

Благодарен съм за тази вечер в Храма.

Ще трябва по-често да идваме в нашите огнища на вярата – българските църкви в Америка. Видях децата на нашите имигранти, които  знаеха и ни разказаха от сцената за живота и делото на Свети Иван Рилски – Чудотворец. Чух и това, върху което Самуил ми препоръча да се съсредоточа  – срещата между светеца – отшелник с българския цар по онова време и писмата, които двамата си разменят. В тях има поука, която е вечна за хората и човечеството и е особено важна за днешното време. Във времето, когато човечеството е на ръба на моралната пропаст под краката на високотехнологичната и слабо морална днешна цивилизация. Ще изплуват ли хората, тези същите, от които се раждат управниците и  банкерите, да надвият на сатаната- сребролюбец в сърцата си? Като, че не… Като, че да…

Оптимистична беше тази вечер в Храма сред една пълна зала с добри християни… В салона бяха с нас и двадесетина наши сънародници от Българската Евангелска Църква „Нов Живот”, начело с пастор Владимир Георгиев, с великолепния лектор Звезделин Спасов, с компютърния специалист Валентин Петров и пр. със семействата си, което е белег че християнската любов и мъдрост съжителствуват в сърцата на българите в Америка. Пристигна и алдерманът на Чикаго, посрещнат от домакина на вечерта отец Валентин Ноцков, и поздрави нас, българите, с които той имал високото удоволствие да живее и работи в нашия общ град… Беше и новият  генерален консул на България Симеон Стоилов, който се представи в много добра светлина в своето приветствие и благодарността си за получения дар – икона на Свети Иван Рилски – Чудотворец… 

И така беше до края на тази свята вечер, когато Дует Минкови, известната наша чикагско-българска знаменитост, чиято музика бе в сърцата ни вече три или четири часа, изведнъж решиха и изпълниха за четири млади български момичета, специално и само за тях, една невероятна музикална дъга!  И те се впуснаха в една чаровна танцова хореография, чиста проба импровизация, но прекрасна… Ободряващо бе  да видим, колко жизнерадостно и артистично младо българско поколение расте в Чикаго!

Климент Величков

Из „Житие на свети Йоан Рилски Чудотворец”

… Тогава се понесе слух за него, както казахме, та чак царят чу и пожела да го види. Тогавашният благочестив цар Петър, който държеше скиптъра на българското царство, дойде в град Средец (София) и като чу за преподобния, изпрати девет опитни ловци да го издирят, като им заповяда да не се връщат, докато не го намерят. Като получиха царската заповед, те по-бърже от словото пристигнаха в Рила, много дни обикаляха и нищо не намериха, изтощиха се от глад и бяха в недоумение: защото нито смееха да се върнат при царя, нито пък можеха да се скитат гладни по пустинната планина.

Твърде късно по едно време намериха някакъв знак, по който стигнаха до пребиваването на преподобния, като попросиха неговото благословение. Той им даде благословението си, попита ги за причината за тяхното дохождане и те всичко му откриха. Понеже с окото на душата си видя, че не са яли от пет дни, предложи им трапеза.
 И като се завърнаха, ловците подробно разказаха всичко на царя. И той взе със себе си своите най-приближени и бързо се устреми към планината. Но като стигнаха до Рила, се натъкнаха на много висока и непристъпна скала и се върнаха, понеже не можаха да преминат по-нататък. И веднага се възкачиха на друга висока планина, която околното население наричаше Книшава, а оттам му показаха планината и скалата, където живееше преподобният.

Но царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото, а изпрати двама от своите любимци да го молят и да го поканят, за да се сподоби с неговото благословение: защото твърде много желаеше да го види. Момците приеха царската заповед, скоро отидоха там и всичко откриха на светеца. Но той каза, че това не може да бъде: „Обаче, чеда мои, кажете на царя: Положеният труд и решителност са принесени на Бога като благоуханно кадило и са приети. Ти обаче бързо си иди оттам, понеже мястото е стръмно, за да не би да пострадаш със своите спътници. А наше смирение не ще можеш да видиш в настоящото време, а в бъдещето непременно ще се видим един друг. А сега постави шатрата си навръх планината, за да я видя, и аз ще произведа дим, за да го видиш ти: само така да се видим един друг е заповядано засега!“ Светият отец направи дим като стълб до небето, цар Петър видя неговия знак, а светецът погледна шатрата на царя и двамата прославиха Бога, и се поклониха един на друг.

Царят се опечали, като смяташе че е изгубил нещо велико, и си отиде с много тъга и скръб. И щом влезе в двореца, веднага му изпрати за благословение доста злато заедно с разни овошки, каквито подобава на монаси. Изпрати също и следното писмо:

„Цар Петър до всечестния пустинножител Иван. Чух за боголюбивия нрав на твоята душа, за поселяването ти в пустинната планина, за безплътното ти ангелско житие, за решителното ти напускане на света и твърде много желаех да видя твое преподобие и да  се насладя на твоите слова. Понеже желанието за богатство и празна слава и сладости не оставят такива като нас, блуждаещите в морето на тоя суетен живот, да вдигнем очи към чистото и безплътно житие, защото душевните ни очи се помрачиха от светски скърби и метежи, ето сега, като събуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светиня. Но понеже аз, окаяният, бях лишен и от тази благодат поради множеството мнои грехове, покланям се пред твое преподобие и те моля да ни изпратиш някаква утешителна отрада, за да прохладиш зноя на нашата печал.! Защото твое преподобие знае какви светски бури и какви метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца!“

Блаженият Иван склони към тази молба и към постническите храни, за да смири гордостта, но към златото не посегна. И написа на царя:

 „Бедният Иван до благочестивия самодържец на българския скиптър, цар Петър. Цялото твое прошение да изпълня,няма да ми бъде полезно. Но заради твоята вяра и усърдие към мене приемам постническите храни, а златото сам си го имай, защото то много вреди на монасите и на мнозина още. А на твоята държава то е потребно.
Обаче и ти, който си украсен с диадема, не трябва да намираш наслада в него, защото е казано: „кога се увеличи богатството, не привързвай сърце към него“. И макар да е писано: „Държаватта на царя е богатството“, но то е да го употребява за полза, не за своите сладости – а най-вече за сакатите и бедните, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със земното, бъди щедър, както нашият небесен Отец е щедър! Не се уповавай на неправдата, не желай грабителство! Бъди кротък, тих и достъпен, имайки отворено окото си за всички! Елеят на твоята милост да се лее над всички.  Бедните да излизат радостни от твоята палата! Твоите князе да носят похвали на езиците си…  Царят на царете и Господ на господарите, като види това твое усърдие, да ти даде благата, които око не е видяло, ухо не е слушало и човеку на ум не са идвали, и които Бог е приготвил за ония, които го обичат.“

Евтимий Търновски