Брзилия въобще не е Чикаго!
Тази неделя в края на август, беше някъде към икиндия, когато моят стар съратник Станислав ми се обади от едно хубаво място. Изтегнат в елегантен шезлонг с поглед към Витоша, от най-свежия столичен квартал Лозенец, край булевард “Никола Вапцаров”, направо от “Тенис клуб Малееви”. Играли, седнали на по бира, сетили се за мене. Питат дали си имам ботуши да изгазя урагана “Кетрин”… и да не се простудя. Обяснявам им, че не е “Кетрин”, а “Айрин” и че не ураганствува в Чикаго, а в Ню Йорк. Питам ги как върви дюкянчето на Берберяните-Малееви и те си нямат работа, та пак ми разправят подробно за техния прочут клуб – спортното бижу на голямата тенис-фамилия…
Клубът бил от световна марка, със специализирана тенис зала, с цели 4 корта покрити с гранулат и още десетина с червена настилка, зала за скуош, фитнес зала, източни спортове, още йога, тае-бо, аеробика и бели денс, SPA център със сауна, джакузи, парна баня и даже масажи. Седнали били в голямото фоайе на сградата в лоби бара, до ресторанта… Голяма работа! Аз пък довечера съм в “Механата”. Вече три години “Механа” в Чикаго и все повече ни се ходи в нея, нищо, че няма сауна и не правят масажи, а масите въобще не са покрити с гранулат!
Но това е друга тема. Работата е, че се размислих и ме налегна един спомен от времето, когато с Юлия Берберян и трите й дъщери – световна марка тенисистки, бяхме заедно далеко в Бразилията… Те направиха фантастични мачове за “Фед Къп”, а аз ги описвах тези мачове в тогавашния вестник “Старт”, като не пропуснах случая да се запозная и с една яка компания от всякаква порода из Сау Пауло и Рио… Сред която и неколцина много нестандартни емигранти. Вече съм понаписал нещо за това, но реших, че може да ви е интересно да попрочетете още подробности, ако не сте вече чули за тази история…
Похвално слово за Големия Спортен Вестник на България
В нашата вестникарска история преди време „Старт” беше нещо като лидер в спортната преса на България, имаше огромен тираж и още по-голямо търсене. Редакцията ни тогава си позволяваше да предоставя част от печалбите на спортните федерации за да поддържат те своите юношески школи и олимпийски отбори. Имаше и за репортерите на изданието, които пишеха репортажите си от всички прочути спортни места. Бяхме изключително щастливи, че такива животни като Интернет тогава нямаше и, естествено, не можеше, седейки по дървените столове на редакцията, да преразказваш събития, публикувани из неговите сайтове. Нас, репортерите, ни пращаха тогава лично да гледаме, да пишеме и снимаме спортния свят за нашите вестици.
Затова и аз по едно време бях в Сао Пауло, да напиша за огромната аудитория на първия в България илюстрован цветен спортен седмичник „Старт” впечатленията си от игрите на отборите, съставени от най-силните тенисистки в света. Играеше се финалът на “Фед Къп” – женското отборно световно тенис първенство – каквото е “Купа Дейвис” при мъжете, а българките бяха сред фаворитите.
Благодарение на Голямата Юлия Берберян – като майка и треньор на трите си много работливи и хубави деца Мануела, Катерина и Магдалена, малката България беше станала опасна тигрица в тениса. Вечно ще съм признателен на всички тях! Специално в тениса – за това че заедно сме били десетки пъти на такива вдъхновяващи места като Уимбълдан, на Ролан Гарос, на US Open и легендарната зала Madison Square Garden в Ню Йорк, във Ванкувър, или както тогава – в Сао Пауло.. Когато за първи път Мануела игра на Централния корт на Уимбълдън, усетих аз що значи душевно щастие като я гледах такава красива, талантлива и достойна тенисистка, дошла до Лондон чак от нашите кортове в Парка до редакцията на „Старт” на стадион „Васил Левски”…
Берберян в Бразилия
Юлия Берберян – Малеева беше водач, треньор, капитан и играч дори, в българския състав по време на финалите за “Фед Къп” в Бразилия. В първите мачове нейните състезателки Мануела Малеева, на 17 години тогава, Катерина Малеева – на 15 и Дора Здравкова Рангелова /17/ сразиха още на старта с 3:0 отбора на Великобритания, тия дето са измислили тениса, дето имаха поне 30 000 корта, а ние имахме по един в три града и три в един град, наречен София.
На Federation Cup срещите са с елиминиране – по 2 сингъла и един мач на двойки. В четвъртфинала сразихме с нашите ракети и Великия Съветски Съюз. Става дума за тенисни ракети, при балистичните те имаха преимущество и тогава… Катя – Пархоменко 7:6, 6:3. Мануела – Рева 6:2, 6:0. Мануела и Катя – Егорова, Пархоменко 6:3, 7:5! Но не стигнахме финала. Загубихме полуфинал от Югославия, която по оново време не беше на парчета, а беше сбор от Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора и Македония! Спечели своя мач Мануела, загубиха Катя, после и двете сестри при двойката.
Цар Иван е # 1
Да-а-а…Така се случи… При същото това мое идване в Сао Пауло се запознах и с Жаими Франко. Беше един от босовете на легендарния „Сао Пауло Футебол Клубе”, за когото казват, че имал 17 милиона привърженици! Фабрикант, в чиито заводи по цяла Бразилия се произвеждаха най-различни неща. От копчета за дънки до кораби за Амазонка.
Една привечер той ми разказа удивителната история на българина Иван, имигрант в страната на кафето, футбола и страстно желаните жени. Нашият роден Иван не си губил времето да превива гръб някому за маршава надница, ами се качил в една мъничка лодка и заминал нагоре-нагоре и в далечината, накъм изворите на Голямата синя магистрала през страховитите джунгли на Амазония!
И стигнал Иван до едно усмихнато индианско племе, което все още смятало, че Белият човек е нещо по-специално. Удостоил ги Той с благоволението си да приеме гостоприемството, грижите и храната им, а младите момичета били луди по него, та по цели територии, колкото България по Симеоново време, вековните дървета на гъстата бразилска гора изсъхнали, попарени от тежките въздишки на младите индианки.
Накрая се случило и това, което всички очаквали: оженили Ивана за най-личната дъщеря на вожда и му дали скиптъра на управлението. Така, че да има да взема Дилма Русеф, не е тя първата българка, която седи на бразилски трон… престол или каквото и да е там, може и президнтско кресло да го наречете.
Истина ви казвам! Бяхме стигнали до там и ние да тръгнем с Жаими Франко на гости при Цар Иван и неговото племе! Той стегна дори едно свое корабче и приятно натъпка бара с необходимите за достатъчно коктейли алкохолни суровини. Но жена му ни усети и блокира експедицията.
С нетърпение чакам в Чикаго пак някой да направи нов референдум – я за Събитие на годината, я за Успелите българи… И тогава ще ви напиша цялата биография на Цар Иван. И като я прочетете и гласувате – да видим кой ще спечели. Аз и още неколцина тука сме за Цар Иван. Той ни е на сърцето и душата със светлия си и героичен, фантасмагоричен но и доста реалистичен, пример…
Ах, Кафето! Кафето на Бразилия!
Така или иначе, с Жаими Франко станахме добри приятели. Той ме взимаше в свободните от състезанията часове в неговия тенис-клуб, където двамата разигравахме дълги сетове, а след това се радвахме на бразилската разточителност в лукса около басейните и масите с манджи, плодове и кафето… Ах, Кафето! Кафето на Бразилия! Вливаха го в едни микроскопични кристални чашчици, под леко насмешливия ти поглед, поднасяха ти го като че е Божи елексир, ти го думкаш на един дъх … И Дъхът ти спира! Като при първия ти подвиг с твоето първо момиче в леглото…
Сега е момента да ви кажа, че Жаими е българин. Да, ние с Жаими Франко, сме българи. Е, аз малко повече от него, но никога не съм изтъквал пред него превъзходството си в родовата сфера. Особено по време на някой от умопомрачителните коктейли, или Бог знае как точно ги наричаха по тия места, на които той ме канеше. По тези места, на които бразилските президенти и бизнесмени си вършат деловите работи, а не в някой смотан кабинет, както в… да кажем Европейския Съюз.
Разбира се и аз му се реванширах за това негово гостоприемство достойно – водех го на мачовете на сестри Малееви на финалите на Federation Cup! Идваше цялята фамилия на Жаими. Старите се радваха като деца на българските „деца”, както наричаха тенисистките ни. Бяха зашеметени от късмета, че гледат българки, слушат българска реч и си спомнят младите дни край Дунава. Впрочеем, родителите не я бяха забравяли никога своята България, докато пък „малкият” Жаими въобще не беше я и помирисвал… Дестинациите Бразилия – България и България – Бразилия бяха много пусти откъм пътници по онова време.
Работата е там, че Жаими Франко е син на български евреи от Русе. Когато в началото на четиридесетте години на миналия век бъдещите му родители усетили, че Хитлер се кани да посети и Балканите – предвидливо се преместили на възможно най-отдалеченото от неговите Ес-Ес момчета място – Бразилия. Там им потръгнало в бизнеса, там се родил и Жаими, който говореше много лошо български, но с по-добри думи за българското, отколкото понякога ние го коментираме сега помежду си.
Жаими Франко по онова време беше един от босовете на футболния клуб Сау Пауло. И на всичко отгоре ме замъкна на три /Три/ Бразилски Футболни Мача! Нещо, което не се забравя. Съзерцавах ги от президентската ложа на „Ещадио до Морумби”. Броя ги за триста. Господи! Знате ли какво е бразилски стадион, когато на него играят два гранда?! Ако не знаете – събирайте пари за „Бразилия 2014” като мене и един друг Иван, дето дойде от Южна Африка и с него миналата година скитахме по чикагските кръчми и кафенета да гледаме Африканското издание на ФИФА. Той с вувузела, аз без. Но щяха да ни бият и двамата, защото южноафриканският Иван постаянно я надуваше – дори и от тоалетната, ако някой по Африката беше вкарал гол… Та двамата се стягаме за новото Световно в Бразилията, може и вас да вземем, ако си платите… И тогава на място ще видите, че футболът в тази страна е нещо сродно и с пищните римски зрелища на Колизея и със звездна хроника от спортно събитие в бъдещето на нашата планета… Някой ден ще зарежа всичко и ще седна да го опиша. Грехота е да се разказва на малки парчата…
Помня и една делова среща, на която моят приятел ме заведе да “гледам”… Бяха дошли японци да купуват играчи от Сау Пауло и, виждайки ме до дясното коляно на Жаими, толкова много пъти се поклониха и на мене, че още ги броя и не мога да ги пресметна… Вторият ми спомен от тази среща е, че напихме японците и по това разбрахме, че и те са хора като нас.
Усещам, обаче… нещо много спомени взех да пиша, което е явен признак, че трябва да спирам. Накратко, накрая – след тези събития още два пъти ходих по спортни работи в Бразилия, и двата пъти в Рио де Жанейро. Чувахме се със Жаими по телафона, но не можахме да се видим.
И двата пъти не срещнах нито един бразилски българин, което е перфектно доказателство, че Рио изобщо не е Чикаго. Видяхме се с един руснак, който пък ми каза, че се видял преди години с друг един българин, архитект, който пък построил вилата на нашия познат Едсон Арантес до Насименто в неговия роден град Трес Корасойш, щат Минас Жерайш. Та, ето, явно е, че има свестни българи в Бразилия. Макар и малцина, но много качествени ги има! Един станал цар, Русеф – президент, Жаими – мой приятел, а четвъртият пък, архитектът, строи къщите на най-известния цар по света – Царят на футбола Пеле…
Какво да говорим повече?
Климент ВЕЛИЧКОВ, Чикаго
Публикация на чикагския вестник “България Сега”
