Родно място

      Срещи на випуска на завършилите гимназия през 1952 правехме в началото по-рядко: след 20, после през 10, през 5 години, но вече всички чувствахме, че те са на привършване и преди три години решихме да се срещаме всяка година. Преди се срещахме на 23 или 24 май, но тази година беше на 30 май. Така не бяхме повлияни от общото празнично настроение (не че това беше лошо), а бяхме по-отдадени на самите себе си, на нашите спомени и повече вглеждане в себе си. Събрахме се в градината в центъра на градчето ни. Бяхме 16 души. След ръкувания, прегръдки, целувки, поздравления отидохме в близкия нов ресторант. Местните ни съученици бяха организирали обяд в новия комплекс от супермаркет, ресторант и хотел. Това е едно модерно, красиво и достъпно като цени място.

      Организаторите се бяха подготвили. Първо беше прочетен списък на отишлите си от този свят наши съученици, на които отдадохме почит с едноминутно мълчание. После бяха съобщени имената на тези, които са се обадили, че по някакви причини не могат да дойдат, бяха повече здравословни. Освен това  няколко души никога не бяха идвали на срещите ни и с тях бяхме загубили връзка.

      Спомнихме си и предишните си срещи. Една съученичка беше направила диплянка със снимки и текст под тях от предишните ни събирания. От снимките ни гледаха по-млади лица, които през годините се бяха променяли. За младите може да изглежда смешно, но за нас това беше вълнуващо.

       По време на вкусния обед разговаряхме, спомняхме си разни случки, разказвахме за себе си, за децата, за внуците, а някои даже за правнуците си. Четоха се стихове на известни поети и на някои от участниците. Не забелязахме как времето летеше, а някои от гостите трябваше да бързат за влака.

      Все по-малко оставахме и все по-променени щяхме да бъдем през следващите години. Големи промени бяха станали и с малкото ни градче Левски. Ученическите спомени породиха желание да напиша нещо за него – за времето и средата, в която израснахме и завършихме гимназия. Това е моето родно място и спомените ми от детските и юношески години изплуваха в паметта ми. За тях искам да напиша.

      Левски е в Плевенска област.  Някога е било голямо село. Недалече тече река Осъм, която сега е малко поточе, но в спомените ми е по-голяма, в нея сме се къпали и татко ловеше риба. През турско робство е имало турско име, доколкото си спомням се е казвало Караач. По времето, когато живеех там градчето беше много оживено. То се намира на кръстопътно място между три области. Някои от съседните села са в Плевенска област, други в Ловешка, а трети  във Велико Търновска. Имаше две училища, едното начално, а другото от първо отделение до завършване на гимназия. Имаше банка, голям пощенски клон и най-важното железопътна гара, която беше важен  кръстопът, защото през нея минаваше линията София – Варна  и линията Свищов – Ловеч. По-късно, по време на бригадирското движение беше направено продължение от Ловеч до Троян. Гарата и нейното стратегическо разположение беше главна причина за голямото оживление и бързия ръст на  поминъка и населението.

      В градчето всяка събота ставаше голям пазар. Местата за пазар бяха две. Животни се продаваха и купуваха на „животинския  пазар”, а всичко останало – на големия пазарен площад.  Този площад сега е различен. На него са построени бараки и други постройки и той не е така голям, какъвто беше в моите детски години. В края на  август, на Голяма Богородица, ставаше панаир. Наричаха го Богородичен. На панаира идваха цирк, много и различни люлки; сергиите нямаха чет. Атмосферата на панаира  беше изумителна. Търговци с пълно гърло призоваваха присъстващите да купят от тяхната стока, защото тя е изключителна; латерна свиреше с най-голямата си мощ; пищялки с най-различни гласове и сила изпълваха ефира. С две думи, за нас децата, беше време на възторг и възхита. А какво чудо беше циркът?! Акробатите, клоуните, зверовете!  Да отидем на цирк –  това беше върховно удоволствие. Няма да забравя как дълго след свършването на панаира с приятелки упражнявахме номерата на гимастичките и акробатките. Някои успявахме доста сполучливо да изпълняваме. Бяхме малки, гъвкави, амбициозни, влюбени в цирка. Интересни бяха и люлките. Имаше различни. Най-интересни и привлекателни бяха „големите”. Те се въртяха бързо  и люлеещите се бяха във възторг, крещяха настигаха  се, отблъскваха се, смееха се от сърце. Аз не можех да испитам това удоволствие, защото ми се завиваше свят и ми ставаше лошо. Ехото на панаира звучеше за нас децата дълго след завършването му и оставаше незабравими спомени.

      Често съм слушала да разказват за детството си колко е било весело и безгрижно. Много пъти съм искала да си обясня какво е било моето детство. Не ми се струва, че е било леко и безгрижно. Майка ми беше болна от млада. Болестта й в началото протичаше леко, но с времето се влошаваше. Ние бяхме три деца. Аз бях най-голямата и се налагаше да помагам в домакинската работа, а и не само в това.

       Първите ми спомени са свързани с гостилница, кухня, готвене, миене на чинии. Това е така, защото баща ми беше готвач и винаги е работил по професията си. Неговите родители, а също и дядо му по бащина линия са били готвачи и повече от децата им са ставали готвачи.

      На 15 септември 1941 година станах ученичка в първо отделение. Тогава първите четири години бяхме в отделенията, след това три години в прогимназията и четири години в гимназията. Ученическите ми години бяха много интересни. Голям късмет имах, защото учителка първите четири години ми беше госпожица Надежда Пенчева. Тя беше изключителна учителка! Знанията, които ни даваше бяха големи, но тя беше за нас и възпитател. При нея имахме възможност  да се научим на толкова много неща, които ми останаха за цял живот. В класната стая имахме табло, на което се слагаха най-добрите работи в час, домашни упражнения. Писахме писмо до войниците и най-доброто беше изпратено. (Това беше по времето на Втората световна война.) От нея научихме какво трябва да е поведението ни на различни места. Няма да забравя един случай. Учителката ни не беше семейна. Живееше само с майка си. Един път се беше разболяла и няколко деца отидохме да я посетим. Поседяхме малко и майка й започва да приготвя някаква процедура за болната. Любопитството ни беше толкова голямо, че не ни се излизаше от стаята. Не ни беше направена забележка. Когато госпожица Пенчева дойде на училище, имахме разговор как трябва да се държим, когато отидем на гости, при болен, колко трябва да стоим и как да се държим при различни случаи. Този разговор беше проведен така, че забележки не бяха направени, примери с имена не бяха споменати. Този урок ми е останал за цял живот. Не всички деца имахме възможност в къщи да научим много за правилата на поведението. Учителката беше за нас образец във всяко отношение. До такава степен бяхме влюбени в нея, че почти всички искахме да станем учителки.

       Когато бяхме в трето отделение в нашето училище беше настанено евакуираното в Левски Софийско Ж.П. училище и ние нямаше къде да учим. За да не загубим годината учителката ни убеди родителите на по-богатите деца, които живееха в големи жилища да учим в къщите им. Няма да забравя тази учебна година. Въпреки неудобствата, годината завършихме успешно. Спомням си, че освен уроците в клас ходехме сред природата, събирахме различни растения, правехме си хербарии, беряхме полски цветя и украсявахме училището. Особено много цветя носехме в началото на учебната година и преди 24 май. Учебната ни стая биваше пълна с цветя. На входа на училището имаше голям венец.

     През това време в Левски имаше евакуирани еврейски семейства. В нашето отделение дойде едно много хубаво момиченце, Елиза. Имаше червена коса, каквато не бях виждала. В класа ни имаше и едно турче, Риза. Отношенията ни бяха добри и еднакви с всички. Заслугата за това беше на нашата учителка и на всички хора в градчето. Не съм знаела тогава какво е да се делят децата на българчета, турчета, циганчета, еврейчета.

      Учениците, които учеше госпожица Пенчева получаваха големи и трайни знания. Това беше общоизвестно, а и следващите години го потвърдиха. Тя беше наградена с някакво отличие, което не мога точно да назова, а след години беше изпратена като образцова учителка в българско училище, което разкриха, мисля, в Унгария.

       Като завърших четвърто отделение постъпих в прогимназията. През трите години също имах късмет да ме учат добри учители. Запомнила съм учителката ни по български език и литература Вяра Георгиева. Тя ни даде не само знания, но ни научи да обичаме книгите, да ги разбираме, да се нуждаем от тях.

      В гимназията постъпих по интересен начин. Преди е имало някаква такса при записването, която татко не можеше да плати. Беше ми много мъчно. Така исках да продължа да уча. Казаха ми, че таксата е отменена и както бях на улицата, боса, мръсна грабнах дипломата си и хукнах за училището. Като стигнах в двора се погледнах и като видях мръсните си крака ме досрамя. В двора имаше чешма. Измих си краката и така влязох. Трудни години бяха тогава: беше 1948, след войната, първите години след промяната… Социализъм още нямаше, но имаше оптимистичен дух. Ръководители и хора бяха настроени съзидателно.

       Броят на учениците в гимназията много нарасна и освен местните учители дойдоха и от София, Плевен, Свищов. Може да съм пристрастна, но местните ни учители бяха по-добри, по-грижовни към учениците. Освен учители бяха и наши възпитатели и приятели. С тяхна помощ и ръководство организирахме театрални представления, литературни четения, издавахме стенвестници. Бяхме ентусиазирани и амбициозни. Започна бригадирското движение, в което никой никого не е карал на сила да участва. Напротив, желанието и ентусиазмът ни бяха големи. Моите съученици отидоха още през 1949 година, но мен ме изпратиха на младежка лагер-школа и пропуснах това желано тогава мероприятие. През лятото на 1950 година и аз отидох на бригада. Участвах в строителството на язовир „Александър Стамболийски”. Беше славно време! Работехме много, пеехме вечер около лагерния огън, през времето за почивка спортувахме. Незабравими възторжени дни!

      На срещата ни спомените за участието ни в младежките бригади бяха много приятни и вълнуващи. Учудвам се, когато слушам някои хора да се оплакват, че когато  са ходили на бригада им е било неприятно, било е по принуда. Искам да кажа, че на нас ни беше не само приятно, но и възторжено, ние сами бяхме организаторите си, не чакахме някой да ни направи живота интересен. Радвахме се на постиженията си, поставяхме си големи и амбициозни задачи. Може на някого това да се стори наивно и елементарно, но нима животът не е най-смислен и ценен, когато е изживян със стремежи, постижения и оптимизъм?! Вечното недоволство и бездействие, заради неудовлетвореност не води до никъде и до нищо. До висоти, до Храма се стига с упоритост, с трудности, с любов и с вяра в целите. С тези високи думи се опитвам да предам нагласата, настроението и амбициите на моята младост.

       През летните ваканции, когато бях в прогимназията и гимназията (без1950 година) си намирах някаква работа, за да може с изкараните пари през есента да си купя учебници и тетрадки. Тогава нямаше нищо безплатно. По бедност някои деца получаваха малки помощи, но това бяха деца от селата, на които им беше по-трудно далече от родителите си. Последната лятна ваканция отидох при секретаря на Градския комитет на партията да питам дали има някъде свободно място за работа. Тогава безработицата беше голяма. Той ме огледа многозначително и недоверчиво и ми каза, че работа като за мен няма. Имало свободни работни места само в конопената фабрика, но там работата била много трудна и мръсна. Без да му мисля казах, че ще постъпя. Приеха ме с недоверие. И други са идвали на тази работа, но бързо са се отказвали. Както после ми разказваха, очаквали да видят дали ще дойда на втория ден, а после и на следващия. Изкарах цялата ваканция. Изглежда съм направила добро впечатление на работниците и на ръководителите, защото като завърших гимназията и отидох да си търся работа в тази позната ми добре конопена фабрика ме приеха веднага и ми дадоха чиста и не така трудна работа.

        Следващата година заминах да следвам и може да се каже, че повече не се върнах в Левски, защото животът ми тръгна по друг път. Само понякога, когато имах малко време, идвах при родителите си и при сестрата и братчето си

        Сега Левски изглежда по друг начин. Построени са нови сгради, улици, благоустроен е центърът, има нова ж.п. гара. Сега в Левски има много цигани, които се отличават от тези, които съм запомнила от преди. Предишните бяха уседнали и приели общите порядки, наричаха ги български цигани и децата им почти не се отличаваха от нас. И преди понякога са идвали така наречените катунари, които си правеха през лятото катуна на една поляна извън градчето и после изчезваха от района. Кражби е имало само тогава.

       Когато ми се случи да отида в родното си градче вече се чувствам особено. Няма къща, която да нарека роден дом или даже дом, в който съм живяла. Живеехме под наем в стари „коптори”, които отдавна са разрушени. Къщата на родителите ми беше построена след моето заминаване и не мога да я свържа с детството си. Няма ги хората, които познавах.

      Срещата с малкото останали съученици ме накара да се размисля не само за преживяното в гимназията, а и за детството, за младостта. Това ме настрои  философски, почувствах, че животът ни е като път. За едни той е дълъг, за други по-къс. Всички срещаме трудности и препятствия, в които се препъваме, понякога падаме, ставаме, страдаме, радваме се. За всеки от нас пътят започва от родното място. Някои не го напускат, други не остават дълго, но то си остава единственото, тъй както човек се ражда само веднъж и само на едно място, което никога не се забравя.

Здравка Цанкова

                                                                                      3 юли 2011 г.