Два различни гейма: в София и Сан Диего
Цонка и Симеон Сръндеви са едно щастливо спортно семейство, което е неделимо и цяло, рамо до рамо, все по-крепко и надеждно…Макар и волейболисти, можем да ги сравним с отлично селектиран и подготвен екипаж от двойка гребци, познати с чест и слава в своите спортни и житейски регати.
Беше истинска радост да ги открия в Сан Диего!
И как бяха стигнали толкова далече от онова благодатно кътче спортна земя покрай Стадион “Васил Левски” в София, където се бяха запознали?
В този “Триъгълник на спортни уникати” край националния ни стадион са били някога сместени десетина не лъскави и не много “престижни” спортни работилнички, където умните ни тогава треньори безпарично изковаха невероятни спортни феномени. Тук е била пистата и спортните зали на стадиона, където Стефка Костадинова се е състезавала и подготвяла световния си рекорд на висок скок от 209 санитиметра. 24 години от тогава, 30 август 1987г., няма и намек друга жена да скочи повече. На 300 метра са били тенис-кортовете на БСФС и на 100 метра – на “Левски”, където сестри Малееви отварят вратите за българския тенис към Уимбълдън, Ролан Гарос и Медисън Скуър Гардън, на 700 метра е “Армията” – стадионът и залите, където са просветнали звездите на плеада силни футболисти като Христо Стоичков и Бербатов… В малките залички с настилки от гредоред, кован с трънски пирони, се заражда художествената гимнастика, тук играят баскетболисти, много волейболисти, които след време ще плъзнат по света като играчи и треньори и ще направят този спорт “световен”… Като Тодор Симов, Васил Симов, Митко Димитров и стотината български играчи изваяли основите на кубинския, италиянския, испанския, френския волейбол…
Тук е имало и откритити волейболни кортове, където са тренирали най-силните ни по онвова време волейболисти, сред тях и Симеон Сръндев. Съвсем близко до тези за тенис, където пък размахвала ракета една млада софийска ученичка, наречена Цонка.
И случило се така, че един ден Големият Симо – и на ръст и на спортна слава, се загледал по ракетата и се поинтересувал от какво е направена бялата топка, която трябва да се блъска с нея. Цонка му отговорила удволетворително. След няколко дена той пак понаминал случайно около тениса и казал “Здрасти” на тенисистката.
– За мене той беше кумир – казва ми Цонка, – и, както бе модно по онова време – тия дето тренирахме някой спорт ходехме да гледаме и другите. Беше спортно време, а той бе сред най-известните спортисти…
И почва Цонка да си отбелязва в едно тевтерче дните, когато е видяла Симо, заедно с неговото “Здрасти”, провиснали зад телената мрежа на тенис-корта, като национални празници. Накрая решила, че е по-добре да смени тениса с волейбол, щото страниците в тевтерчето свършили.
– И това като че ни отвори пътя един към друг – говори Цонка. – Често идваше на моите тренировки и се взираше в техниката ми повече и от истиннските ми треньори. И дваматах знаехме защо е така, но той наистина искаше да ме направи и добра волейболистка. Оценявах красивите жени, които се въртяха винаги около него. Но все по-ясно усещах, че с нещо, непонятно за мене какво, започвам да надделявам над тяхното очарование… По едно време женският и мъжкият ни волейболни отбори бяхме заедно на голям турнир в Унгария. Започна да сяда в автобуса винаги до мен. Все още му казвах “Бате Симо”… Една вечер, като се връщахме от залата към хотела, едни полякини ме викнаха на задната седалка и направо ми казаха: “Виж, какво, малката, я ни го остави на нас няколко вечери, като се върнете в България – прави го каквото искаш”! Който го е гледал на терена – жива ме оплакваше! “Как може да го търпиш, тоя!” – в началото и “Как може да живееш с него? – след време. Той е необуздан и страшен по време на мач. Като че не става дума за точки и геймове, а за най-високата чест, дори за живота, неговия и на всички други приятели от отбора. Готов е на подвиг, на скандал на саможертва дори за победата! Но с мене е бил винаги друг. Никоя жена по света не е имала по-добър мъж в живота си! Такъв, какъвто аз имах в България, такъв, какъвто го имам и сега – в Сан Диего, Америка!
Тяхната сватба в България става национално събитие. Това е първата спортна сватба, която се предава на живо от телевизията у нас.През 2007-ма година в САЩ те правят едно прекрасно копие на незабравимото събитие, което изглежда така добре както и самия оригинал преди четирдесет години.
Симеон Сръндев е сред поколенията велики български волейболисти, които утвърдиха името си като първопроходци и строители на волейбола по света. В българските национални и олимпийски отбори играе малко след прочутите перничани Гюдерови, Тодор Симов, Васил Симов, след играчите, после треньори, като Митю Димитров, Асен Болчев, Димитър Захариев, Димитър Гигов, Боян Мошелов; играе по времето или малко преди Панайот Пондалов, Петко Панталеев, Пепи Кръчмаров, Кирил Иванов, Димитър Каров, Димитър Златанов, Илия Асенов, Пепи Топалов, Стоян Стоев… Участвал е на 4 европейски и 3 световни първенства, на Олимпийските игри в Токио през 1964 г. На шампионата в Полша българските волейболисти се класира на 4 място, а Симеон Сръндев е обявен за “Най-добър нападател на Световното първенство”. Обявен е за “Най-добър нападател” и на Олимпийските игри в Япония. Години наред влиза в почетната “Шестица” на всички големи турнири и шампионати.
Цонка Сръндева е била национална и олмпийска състезателка в редица селекции на българския женски волейбол. Играе в основната шестица на българския отбор при класирарнето му от четвърто до шесто място в няколко евройпейски първенства, континентални купи и турнири. Нейни съекипнички по това време са волейболистки като Галина Станчева, Мария Вучкова, Таня Гогова, Лидия Маркова, Мая Стоева, Верка Стоянова. Треньори й са били Кирил Павлов, Митю Димитров… Била е и професионална волейболистка в известния италиянски отбор на Реджо Емилия. Била е и треньор в Тунис, както и педагог в Детската волейболна школа “Емил Марков” в София.
Повече от петнадесет години вече семейство Сръндеви са в САЩ. Идват в “Новия свят” като зрели и разумни хора с изключително добра нагласа, бих казал и с отлична физическа и психическа подготовка – продукт и наследство от спортните им години. Може и да има по ъглите на разни авенюта и стрийти в Америка хора, които се подпират с мрачни въпроси в главата си – защо са дошли в Америка, как така са го направили по лошия начин, в неправилното време и на късни години, без късмет, пък са попаднали и на загубени американци, на още по-лошави сънародници… но Сръндеви не са от тях.
– Затворихме една страница, отворихме друга – казва Цонка. – Тук се чувстваме много щастливи и сигурни, защото стоим твърдо на земята и знаем какво можем за да го поискаме. Нямаме фикс-идеи, не искавме да ставаме богати, имаме всичко, което ни трябва за да живеем прекрасно. Никой няма два живота за да изхаби единия в празни химери. Всеки трябва да изживее своя живот достойно и щастливо. Заложихме много на спорта и сега той ни се отплаща за нашата вярност към неговите златни правила и принципи. Работливи сме. Дисциплинирани. Отговорни. Казаното – вършим. Имаме и много приятели. Спортисти като Петя и Цветелина Янчулеви, с които известно време правехме и плажен волейбол. Благодарни сме на Америка. Тя ни хареса и ние я харесахме. Нашият син си избра да се върне в България. Да, той имаше своите съображения. Той бе прав. Но в наши живот Сан Диего изглеждзаше по-добре. И ние го избрахме…
Симо и Цонка работят в една американска фирма, която има 58 билдинга и те са мениджъри на няколко от тях. Всяка година фирмата прави инспекция на стореното и несторено от нейните хора. Пета година поред българският екип е на първо място.
– В един дълъг спортен живот – казва Симо Сръндев, – човек си изработва важни и основни правила за поведение не само на спортния терен, но и в своята професия след спортната кариера, в своя живот. Първото от тях е че трябва да действуваш уверено и настойчиво с една единствена цел – да постинеш най-доброто. Това в спорта е победата. В професията – най-перфектно свършената работа. Спортът ни е научил на колективни действия, работа в екип, ние можем да се сработим и с американци и с италиянци, с всички, защото сме готови да помогнем, да работим толкова, колкото трябва, за добрия край. И уважаваме нашите съекипници. За да сполучиш в Америка – трябва да имаш силен характер. Спортът дава силен харатер на хората. Дава и бърза и гъвкава мисъл, умението да се приспособиш към обстановката. Не се плашим от предизвикателства. Когато дойдохме ние решихме че трябва да опознаем Америка така, както опознавахме преди години нашия спорт, техниката, условията, законите на биомеханиката, правилата на играта… Научихме основно американските закони.Те са направени да помагат на хората и техния бизнес. Но трябва да ги знаеш. Ние направихме всичко възможно да научим и английски език. Не се оправдавахме с години и с това, че как може да има толкова много неправилни глаголи, откъде накъде… Идвайки в Америка ние разсъждавахме така: Е, добре. Предстои ни нов турнир. Нови мачове. Теренът е нов. Залата също – огромна и непозната. Съдиите са други-Зрителите други. И отборите с които играме – особено те – те са коренно различни. Но ние сме същите. Топката е топка. Мрежата – мрежа. Краката ни са същите. скачат. Ръцете ни могат да работят. Започваме!
Климент ВЕЛИЧКОВ
