Българите в Ирландия са от хилядолетия

По гайдите с тях сме като братя…

Въпреки, че и в Чикаго може да се научи що за хора са ирландците  и като как са свикнали да живеят, в поредицата на “Старт” – Америка,  “Българите по света” ви представяме и впечатленията на някои наши сънародници, които са били, и някои са все още, в истинската Ирландия. В САЩ те са едни от най-сериозните хора – и в полицията, където са сред най-сигурните и подготвени кадри, и в предприемаческите фирми, където са сред най-проспериращите /защото и винаги и навсякъде си имат страхотно лоби/, и в пъба – където са ненадминати! С ирландците и българите в Ирландия ни запознават Атанас Владов от “Дойче Веле”, с материала си “Българите в Ирландия”, в. “Новинар” – с едно фантастично есе за ирландския пъб и Младен Петров, в чийто пътепис за Дъблин прозира душата на този малък, но с особено твърд характер, народ… Интересното е, че може би само в три страни по света има такова музикално чудо, каквото е гайдата – Ирландия, Шотландия и България…

Ние, с гайдите…

Бог знае защо само ние свирим на гайда… А може би го знаят и някои историци, които твърдят чудеса. Например, че българите не са никакви пришълци от Азия а са изконни европейци, жители на Балканите. Ето ви и няколко свидетелства за това, които “Старт” няма възможност да провери със собствени иманярски разкопки, и ви ги поднася само като чуто и прочетено…
“… В ирландската митология векове преди Христос, се споменава един митичен народ, избягал от гръцко робство на Балканския полуостров, и се преселил в земите на днешна Ирландия. Той се наричал “Фир Болг” – Народа Болг, Хората на Болг. Това се разказва в средновековната “Книга на нашествията”. Автор е ирландски монах. Ирландските саги разказват, че Хората на Болг напускат Тракия, понеже  бягат от гръцко робство и доплават до Ирландия.
Кога е станало това? Според “Книга на нашествията” това е периодът между Троянската война и началото на елинистичната епоха. Ако се вземе за отправна точка Троянската война, това е около 8 век преди Христа. Тогава хората на Болг се изселват от Балканите и митичният народ Болг управлява древна Ирландия:
Той е четвъртата вълна заселници на острова в ирландската митология. Ранните ирландски крале са от Народа Болг и техни крале управляват Ирландия, докато не ги изместват други династии.

ОСОБЕНОСТИ НА ХОРАТА НА БОЛГ
Народът Болг е известен и с това, че донася на Британските острови ритуала за влизане в битка с тъпани и гайди.
Столицата на Фир Болг се наричала Тарна. Старобългарската дума “Тарно” означава крепост.

КРАЛЕТЕ НА НАРОДА БОЛГ
Някои от имената на кралете на Фир Болг – Ган (Ганьо), Беоан (Боян, Баян), Умор, Бурис, Борис.
Женски имена са Етър, Ануст, Кнука.

History of Ireland: Пише за Murtagh MacLoughlin (българското име Омуртаг). Murtagh – древноирландско име – името на българския владетел Омуртаг.

The Mythological Cycle. Един от владетелите на Fir Bolg се нарича Semion Mac Stariat.

Buain. Ирландското име Buain (Bolg Mac Buain) в превод означава бия, побеждавам. То отговаря на българското Боян – буен, боен.

ИМЕНА НА СЕЛИЩА В ИРЛАНДИЯ
Borrisokane, Borris, Borris-Idrone, Borrisoleigh, Borris-in-ossory – ирландски селища с езикови корени от  българското име Борис”.

 Българите в Ирландия

Ирландия беше притегателна сила за европейски имигранти, включително и за българи. Кризата докара някои до просяшка тояга. Има вече и завръщащи се обратно. Как се справят българите в Ирландия в условията на криза?
Ирландия, която е сред най-засегнатите от икономическата криза държави, доброволно репатрира граждани на Европейския съюз, изпаднали в бедствено положение. Сред тях има и българи.
Нуша Йонкова от неправителствената организация “Имигрантски съвет на Ирландия” (“Immigrant Council of Ireland”) смята, че независимо от единични бедствени случаи, българите не присъстват осезаемо в тези статистики. Предимно граждани на Полша и Литва използват схемата за доброволно връщане в страна от Европейския съюз.
Къде са местата за българи?
В Ирландската република в момента живеят между три и четири хиляди български граждани. За тях трудовият пазар не е изцяло отворен. Те могат да работят като самонаети (self-employed) и занимаващи се с малък бизнес.
Могат също така да кандидатстват за разрешително за работа наравно с гражданите на страни, които не са в Европейския съюз. Но поради кризата е изключително трудно да се получи разрешително за по-ниско квалифицирани професии.
За високо-квалифицираните работници е предвиден друг тип разрешително за работа. Но за него кандидатът трябва да е получил предложение за заплата от над 60 хиляди евро годишно и то за строго определени професии. Те са наистина ограничени – компютърни специалисти, лекарски професии. Има списък на професиите, за които може да се издава т.нар. зелена карта.
Броят на нелегално работещите българи в Ирландия, според Нуша Йонкова, е скромен. “Интересът към страната спадна рязко след 2007 година. Според статистиката, през 2007-ма, която е пикова, са издадени около хиляда социално-осигурителни номера на българи. Следващата година са били издадени 700, а през 2009-2010 тази цифра пада на по-малко от 300 разрешителни на година”.

Кризата принуди някои българи да се върнат обратно, казва Йонкова. Според нея, обаче, не може да се говори за масово явление. В контекста на малкия брой българи, които живеят в Ирландия, трудно могат да се установят някакви тенденции.
Голяма част от българите са дългогодишни имигранти и вече са се установили трайно. Те вероятно имат и стабилно работно положение, притежават собственост и са интегрирани. Тези, които пристигнаха след приемането на България в Европейския съюз, са предимно млади семейства и неженени, предимно с висока професионална квалификация.

А. Владов

Оцеляването на ирландския пъб…

Не е клише, че в Ирландия социалният живот протича в пъбовете. Пъб е съкращение на “public house”, което моля ви не си превеждайте буквално като публичен дом. За ирландците това място е повече от кръчма, а за мнозина от тях е като втора дневна стая, в която могат да разберат какво ново се е случило. Както българите някога в старата селска кръчма. Съвсем нормално е след работа да минеш оттам, за да удариш поне една бира, преди да се прибереш.
Пъбът е част от ирландското всекидневие до такава степен, че дори и съвсем малките населени места имат своята гордост. В тези заведение се събират хора от всички социални групи и възраст, като преди време обаче са били запазена територия за силния пол. Само в Дъблин има 775 пъба, а в останалата част на страната са около 10 244, което е забележително, при положение че населението на Зеления остров е около 4 милиона.
Ирландският пъб е истинска институция. Всъщност той е от онези места, които лесно се изнасят в други страни и е популярен по целия свят. Също като френското бистро обаче трябва да го посетиш в родината му, за да си дадеш сметка защо хората имат желание пак да се отбият. Определено след прекарана вечер на такова място на Зеления остров нещата стоят по друг начин, а за някои те могат да изглеждат и двойни.
Истинският ирландски пъб се познава още отвън. В повечето случаи фасадата му е дървена, боядисана в зелено или червено, а с големи букви е изписано името му. Пъбът всъщност не е нито кафе, нито бар. Това е място, което все пак е питейно заведение, но създадено за срещи и разговори, където може и да се послуша традиционна музика. Твърди се, че ирландският поет и писател Джеймс Джойс е написал всичките си творби в пъбовете.
Напитките се поръчват направо на бара и се плащат веднага. Ирландците имат навика да се черпят помежду си и не се гледа с добро око, ако си тръгнеш, преди да е минал редът за черпене. При поръчка на кафе или кола в пъб обаче може и да ви изгледат странно, тъй като повечето безалкохолни напитки не са особено популярни в Ирландия.
Важна роля в ирландската пъб-култура е отредена на ирландското национално питие – бирата “Гинес”. Наливането на халба от тъмната течност трае около четири минути, което е абсолютно доказателство за спокойствието и невъзмутимостта на ирландците. Казват, че в събота вечер ирландците са в състояние да обърнат по 10 Гинеса, а на чужденците пък не им се удавало да издържат да повторят няколко пъти ирландския триптих от два Гинеса и едно уиски.
В днешно време обаче тази ирландска институция е изправена пред много изпитания и оцеляването й никак не е лесно, особено в малките населени места.
Именно заради рецесията тези типични ирландски заведения преди време взеха решение да замразят цените на напитките за известен период време. Целта според професионалните организации на сектора е да се стимулират посетителите, чиито редици и без това са оредели, а има и опасения, че ще стават все по-малко.
“Що се отнася до финансовата страна на нещата, времето е трудно. Ние разбираме, че всички ще трябва да си затегнат коланите”, се казва в декларация на двете най-големи професионални организации – Асоциацията на лицензираните продавачи на спиртни напитки и Федерацията на продавачите на спиртни напитки в Ирландия. Според съобщението “това уникално общо решение” ще бъде спазено от близо 5500 членове на двете организации.
Популярността на пъбовете, които са основните места за социален живот на Зеления остров, пострада след серия от промени в начина на живот на ирландците. А именно посещаемостта спадна, след като бе забранено тютюнопушенето в баровете и ресторантите, а освен това правителството предприе драконови мерки срещу пияните шофьори…

В Дъблин телевизията започва не с убийства, а с шампионат по най-бързо оране

Кой каквото ще да казва ирландците не се притесняват да правят пари…
Още на летището олеквам с 16 евро – ирландският национален превозвач изненадващо е въвел такса багаж. Бизнесмените до мен носещи единствено днешния “Файненшъл таймс” пък плащат 2 евро за това, че нямат багаж. На борда се оказва, че сандвичите и кафето също се плащат и цените са си съвсем ирландски, откъдето и да го погледнеш.
Но какво са няколко непредвидени разходи, когато Дъблин ме посреща със слънце и обещания за хубаво време през цялата седмица. Виждам и едно чудо: в Дъблин растат палми! Съвсем истински, а не някакви пластмасови кичозни копия. Има ги навсякъде – както по крайбрежния булевард с чудесни къщи в ярки цветове, така и пред по-неугледните блокчета в предградията.
С Вероника, моят местен домакин, ядем бананов чипс докато чакаме автобуса… Но само след часове, както го правят и дъблинчани, ще зарежеме това превозно средство. Предстои ми сам да се убедя, че по малките червени пътечки за велосипедисти може да се обиколи целия град. Барт, съпругът на Вероника, ме измъква в срамно ранен час, за да започнем обиколката. Макар местните шофьори да принадлежат към кастата на възпитаните моторизирани, страхът, че всеки момент ще бъда отнесен от разбеснял се по тясната уличка ТИР, не ме напуска нито за миг. Главният виновник е обратното движение, с което континенталноевропейската ми натура отказва да свикне. Към края на деня броячът на изтощението ми показва поне 100 километра, но реалистът Барт твърди, че са само 40. Така или иначе всеки метър от тях си струва усиленото въртене на педали.
Без да е огромна агломерация, Дъблин предлага на едно място всичко, с което са известни Ню Йорк, Лондон и Париж – смесицата от култури, езици и кухни, без да затваря пъстрите си жители в своеобразни гета. След отварянето на границите за членовете на ЕС най-популярният език след английския не е местният келтски, а славянският полски. От 2004 г. насам над 150 хиляди поляци си харесват Дъблин за нов дом, принуждавайки служителите в публичната администрация да минат ускорен курс по полски.
Културната карта на града обогатяват и чехи, индийци, испанци, китайци и дори австралийци. “Радваме се на всеки от тях, в крайна сметка ние също сме били нация на имигранти, само в Америка около 35 милиона души са с ирландски произход”, обяснява откъде се взема тази дъблинска идилия в общуването архитектката Сара, която през май ще мине под венчило с неин колега от Полша. Това, че днешните ирландци говорят на полски и хинди, не е толкова странно за мен, колкото факта, че всички ирландци си обичат столицата и не я нападат с обвинения за неоправдано високо самочувствие на нейните жители, какъвто е сценарият в не една държава.
Липсата на пространство е последният проблем на държава с над четиримилионно население и седемдесет хиляди кв.км жилищна площ.
Така Дъблин расте на широчина, но не и на височина. Планинските любители могат да вдигнат къща в полите на планината, която всъщност е 400-метров хълм, а за по-южните типове е красивият залив на Ирландско море. В столицата доминират малките червени тухлени къщички, задължително с масивна дървена входна врата в ярки цветове и, разбира се, две палми отпред. От обиколката си забелязвам, че колкото по-заможна е къщата, толкова повече стават палмите до степен, в която започват да изпълняват функцията на естествена преграда срещу досадни български журналисти с мощни фотоапарати. Така и не намираме къщата на Боно, може би защото той има няколко. Барт е сигурен, че в Далки, богаташкото предградие на Дъблин, няма начин търсенията ни да не дадат резултат, но аз се задоволявам с изгледа към поредния имот на любимата група – модерна офис сграда с цели три етажа, предназначени за студиа на U2.
В спокойна държава като Ирландия не е учудващо, че емисиите новини често започват с репортаж за състезанието по най-бързо… оране.
“Оране?!”, струва ми се, че не съм чул добре, но картинката от телевизора не оставя място за никакво съмнение. Състезанията по оране може и да не са толкова популярни колкото ръгбито, но дори и дъблинчанинът Барт знае основните правила. “Браздата е много важна, има си изисквания за нейната форма и размер, така че не си мисли, че е достатъчно само да минеш с комбайна по полето”, обяснява ми с леко професорски тон той.
По-късно се налага да ми обясни и правилата на ръгбито, което въпреки половинчасовата лекция за мен си остава само среща на предварително насъскани един срещу друг отбори с цел физическа елиминация на по-слабия. Оказва се, имам невероятен късмет да попадна в Дъблин по времето на Six Nations, най-престижния ръгби шампионат в Европа, който събира побеснелите дружини на Ирландия, Англия, Шотландия, Уелс, Италия и Франция, за да определи най-добрия отбор в Европа. Гладът ни праща право в пчелния кошер – Porterhouse pub на централната бирена улица “Темпъл”.
В неделния следобед ми се струва, че няма нищо по-хубаво от най-сочния бургер в Дъблин с халба ледена бира и компанията на стари приятели. Ръгби феновете обаче изпълват четирите етажа на култовия пъб със 17 вида бира, импортирана от цял свят. Ровя из няколкостраничното меню за българска бира, но бирените експерти от “Темпъл стрийт” още не смятат, че сме бирена нация с достойни за уважение традиции. Резултатът? Поръчвам бананова бира от Гана.
За нещастие Ирландия е на път да изгуби от французите, така че зарязваме малкия пир и се скупчваме пред видеостената, за да подкрепим нашите момчета. Крясъците ни и шумните наздравици със сигурност могат да бъдат чути и от самите играчи на стадиона в другия край на града. Дребничката Вероника незнайно как се е уредила да предвожда отбор от няколко пухкави ирландки, които в редките мигове, когато не крещят, поръчват още халби с бира. В крайна сметка въпреки прегракналите гърла Ирландия губи, но настроението и потокът от бира не спадат нито за миг. “Това е нищо, трябва да дойдеш на Деня на свети Патрик”, включват се в ролята на рекламни агенти на Дъблин Барт и Вероника.
Няма нужда. В Дъблин с малко помощ от страна на халбите с бира всеки ден е празник.

Младен Петров