Силата на нашето неспокойствие

Тук, в самото сърце на Средния Запад, Четвърти Юли, Денят на Благодарността и Коледа са без съмнение най-големите и чевствани с огромно въодушевление празници. За около стотина човека, живеещи в околността, обаче едва ли има по-значителен ден от 24 Май. От години денят на Славянската писменост събира българите от близките градове в една от най красивите местности тук, на ръба на живописно езеро, окъпано в гъстата зеленина и пищните цветове на най-хубавият месец в годината.

Много са погрешните убеждения и предразсъдъци за българите в чужбина: истината е, че животът е сложен за всеки човек откъснат от корена си и търсещ съдбата си толкова далече от мястото което му е дало живот, образование и самоличност. Не е вярно сляпото обобщение, че българите в чужбина се срамуват от народността си и са разяждани от завист към успехите на сънародниците си. Някои от най-щедрите, благонамерени и родолюбиви българи, които съм срещал през живота си живеят именно тук, където духът на Странджата е намерил своите достойни наследници сред хилядите хъшове на 21 век.
Естетвено, както във всяка една общност, тaкa и тук се срещат и точно противоположният вид хора, но нямат брой случаите, в които съм ставал свидетел както на безкористно подадена българска ръка за помощ, така и на пословичната нашенска признателност.

Много неща се промениха през последните 15 години: светът сякаш се смали, границите се разпаднаха, зелените карти заваляха и броят на българите тук нарастна от само четирима на над сто. В тази общност няма почти нищо еднородно: това са все хора от най-различни поприща, произходи и занаяти. Учудваща е лекотата с която българите намират общ език помежду си. Строители, учени, лекари и работници остават завинаги свързани благодарение на невидимата нишка с Родината.

За съжаление малко по малко, ежедневието, грижите и работата като че ли все повече ни отделят един от друг и все по-рядко намираме време да поддържаме връзка помежду си, но на 24 май съотечествениците ни тук оставят всичко останало за да почетат както двамата солунски братя и нашата книжнина и писменост, така и всичко свързано с това единствено по рода си, свещено място наречено България. В този ден около езерото гърми българска музика, вятърът се блъска в родния трибагреник, а по моравите се носят диви ръченици. Това е денят в който успяваме да се освободим от напрегнатото си ежедневие, да забравим поне за малко вечно бързащото време и да се отдадем на спомени и мисли за това вълшебно парче земя, което ще ни вика да се върнем до края на дните ни. Голяма е силата на този древен глас и малко са хората които са в състояние да му устоят. В този глас има и болка, и красота, и страдание, и надежда и българинът е орисан да го чува и разбира независимо колко океана и планини са застанали между него и отечеството му.
Който веднъж е имал възможността да се гмурне в прелестите на Родопите, да чуе песните на Тракия или да остави мързеливо падащият рилски сняг да се топи върху лицето му, е обречен завинаги да носи България със себе си по света.

Никога няма да забравя студеният януарски ден през 1990 година на летище София, когато въпреки че отлетях през океана в търсене на нов живот, част от мен отказа да се качи на самолета и остана завинаги в България. Това беше една болезнена раздяла със самия себе си, която продължава да ме терзае до ден днешен.

Независимо от обстоятелствата всяко лято и аз, и децата ми намираме начин да посетим родината. Дъщеря ми Алина е на десет години, но вече е била 11 пъти в България и дори не може да си представи лятото без да прекара поне два месеца в страната ни. Това в никакъв случай не е изключение: повечето българи които познавам правят всичко възможно да се връщат колкото се може по-често и да възпитават обичта към България в поколението си.

Тъжно е че, толкова много млади българи дори днес имат за цел да напуснат страната си: човек рядко осъзнава какво има преди да го е загубил. Не само за нас, но и за целия свят, България е истинска съкровищница, древен кръстопът, източник на мъдрост и вдъхновение. Не случайно толкова много, пленени от красотите на България, чужденци сега са обърнали очите си към нея и купуват старите и планински къщи с намерението да ги превърнат в свой втори дом.

През годините в странство съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто себе си. Силата на това тайнствено неспокойствие се крие в самите недра на България.

Преди няколко години, около Коледа през града ни мина Ваня Костова и около 50 българи веднага се събраха в дома ми за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития и глас. В даден миг, Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя ”Облаче лe бяло”… Така както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самият ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестният и глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратно към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоухайни рози под-балкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.
До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи. Дори съпругата ми, която не знае дума български попи чувствата ни и не успя да удържи сълзите си.

Да, има неща на този свят пред които и времето и разстоянието са безсилни. Може би затова всяка година намирам начин да се върна в България. За да не забравям точно откъде сам дошъл и на кого дължа всичко което сам постигнал. За да почерпя сили от земята си. За да усетя отново и страданието и величието на тази страна. За да науча децата си на несравнимият български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят саможертвата на Левски, Ботев и всички останали български мъченици. За да прегърна родителите си. И, разбира се, за да посетя сърцето си, което завинаги ще ме чака на летище София…

24 Май е голям ден за българите тук. По-голям и от Четвърти Юли, и от Деня на Благодарността, и даже от Коледа. Дори тези, които не успяват да дойдат на езерото за да празнуват, намират начин да отбележат денят на българската книжнина и писменост. Hякои отново отварят отдавна прочетена българска книга. Други запретват ръкави за да умесят любимата баница. Tрети канят приятели за да отворят дълго пазеното шише с ракия. Познавам дори един широкодушен българин, който на този ден поправя колите на сънародниците си без пари.
Ето, че тази година, аз също намерих начин да благодаря на светите братя Кирил и Методий и да отбележа 24 май по своему:
завършвайки цялото това писание без да използвам нито една чуждица.

ЧЕСТИТ 24 МАЙ, СКЪПИ СЪНАРОДНИЦИ!

 Иво Иванов, Канзас