Изгубени в електронната джунгла

Едва ли някой се съмнява в това, че хората се нуждаят от… хора. Комуникацията меду нас е наистина нещо изключително важно. Не бихме постигнали нищо от нашата днешна цивилизация, ако живехме поотделно, ако не беше нашето общение с реч и писменост в нашия дом, страна и по цял свят. Днес ние добре знаем колкомногодължим на технологиите, които навлязоха в живота ни. И като че ли главната ни цел е още и още да подобряваме и приумножаваме наштите контакти, осъществявани благодарение на тези именно най-модерни технолигии. Но дали това е така?

Дали новите начини на общуване между хората не им отнемат понякога повече отколкото онова, което им дават?

Вече се смята за навъзможно и немислимо, ако някой не знае новите думи като Скайп, Фейсбук, Туитър, Ес, Ем, Ес…

А сега нека си представим, че някой си иска да ни заговори в градския транспорт. Колцина ще се отнесат положително към този контакт, колцина ще продължат разговора? Как и колко днес говорим с непознати? Асобено ако той е мъж, а тя жена. Ами ако онзи отсреща е мошеник или психопат?

Днес недоверието е толкова голямо, че просто предпочитаме в такава ситуация да замълчим и да обърнем глава.

Къде отиде някогашната общителност между хората, които се познаваха добре едни други, а когато не се познаваха активно се разпитваха именно за това – да се опознаят?

Макар и да сме лице в лице с непознатия събеседник и макар да бихма могли да направим нашите заключения за него по вида и държанието му, ние предпочитаме да  не го правим. Нещо повече – като че се отучихме да общуваме и с близки нам хора.  Дори в нашия дом общението не е както е било преди време, когатоцялото семейство е обядвало и вечеряло заедно, когато домът е коментирал общо  личните проблеми на всеки, които живее в него.

Днес ние седим с часове заедно с компютъра, но нямаме няколко минути за общение с най-близките ни хора. Имаме повече приятели на хиляди километри далече от нас, в други страни, под друго небе и звезди, но малцина са нашите приятели от съседния дом на нашата улица.

По-добри и по-сигурни ли са нашите приятели, с които си разменяме написани думи и и снимки, които и не сме даже сигурни,че са точно техните? И все пак като че се чувстваме по-защитени, когато общуваме по Интернет… Вероятността да отговорим на непознатия, който ни е потърсил в световната мрежа е по-голяма, отколкото ако ни срещне на улицата в нашия град. Разбира се има в главата ни и някаква мисъл дали нашият компютърен събеседник е наистина точно това, за което се прадставя… Но съпротивлението да не му отговорим е много по-слабо.

Pedi Sedate – за успокояване на твърде горещи страсти при електронните игри сред младите…Казаното до тук е прекалено краен пример, мнозина биха казали, че внимават и използуват модерните технологии като средство за комуникация само с близки или проверени приятели. И едва някой ще се обяви срещу създадените ни възможности да комуникираме с хора от всички краища на света бързо, лесно и приятно.

Да, това е така. Но не зависи ли всичко и тук от мярката? Не ни ли отнема прекалено много време такава интересна и атрактивна комуникация с много,  понякога десетки хора, на които пращаме стотици съобщения и с които общуваме по много часове?  Не е ли вече диагноза пристрастяването  да пишем есемеси  в час, на лекции, в трансторта, у дома си докато уж сме заедно с най-близките си хора? Каква е границата между лекарството и отровата? Не преминавмаме ли понякога „смъртоносната доза” при общенито си чрез фаейсбук, туитър, скайп и пр.? Този нов вид комуникации се е превърнал вече в зависимост…

Много често си на линия в Скайпа. Много време престояваш във своя профил във Фейсбук. Прекалано се интересуваш от това какво става в Туитър. Ръцете ти отмаляват да държиш мобилния телефон докато изпращаш неизброимите съобщения… Стоиш до среднощ за да прочетеш писмата си в електронната поща и да им отговориш. И изобщо не можеш да си представиш нито ден от своя живот без всичките тези зомбиращи те  вече продукти на съвремието…

Понякога като че се опомняме за миг и усещаме, че часовете  от нашия живот са отлетяли светкавично и безвъзвратно, а нямаме у себе си чувството да сме ги преживеяли.  Сякаш сме били прекалено дълго сами сред електронната джунгла на нашето общение. И питаме себе си: къде си мое време, къде си мой живот, не те ли изгубих някъде сред електронната поща и милиардните страници на световната компютърна мрежа? Паяджина, в която сякаш са ни оплели така здраво, както никой паяк в природата не би успел да го направи с бедните мушици, които ловува…

Какво ли би станало ако просто дръпнем „захранващия кабел”? Колко ли сладки късове от нашия живот, от нашето време, ще се върнат в душите ни? А дали все още знаем какво може да се прави в това забравено от нас лично наше време за мечти и размисъл, за приятелство и любов с наистина близките но хора? Нека бъдем внимателни. Защото истината е, че дори пътят към ада е осеян с добри намерения.