Бесарабските българи

ЛИЧНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ

С бесарабски българи се срещнах и запознах още докато бях студентка (благодарение на специална програма, те имат право да кандидатстват и учат в българските университети). няколко години след това имах възможността и честта да посетя бесарабската част в Украйна и по-конкретно село Каменка. Имайки наблюдения върху селата в България очакванията ми не бяха големи. Какво беше учудването ми обаче след като попаднах там…

Селото разполагаше с голяма болница с детска консултация и отделение за лежащо болни, детска градина и училище.

Училището се води за едно от най-добрите в района и е посещавано от много ученици и от съседните села. Наред с руския и украинския задължително се изучава български език, а благодарение на добрата база и невероятните учители работещи там, повечето от завършелите ученици продължават образованието си в университети в България или Украйна. Доста е внушителен големият им спортен комлекс, а за търсещите забавления – заведения и барове определено не липсват. И ако селото ме впречатли, то живеещите там просто ме очароваха. По-сърдечни и гостоприемни хора не бях срещала през живота си…Независимо по кое време на деня ги посетиш, без значение очакван ли си или не, всичко, което имат в дома си се слага на масата и гладен не може да си тръгнеш – няма да те оставят…И неизменния въпрос: „Кажи сега, какво става там по Българията, разказвай…“И тук пак ме учудиха със своята осведоменост за всичко, което се случва в нашата родина (по някои въпроси знаеха доста повече от мен самата.). После разбрах, че имат българска радиостанция, а по телевизора, освен няколко български канала излъчвани директно от България, имат и местен български канал. Важна роля има и вестникът „Роден Край“, чиято главна редакторка Дора Костова казва: „ За 20-годишното си съществуване вестник „Роден край” придобива роля на будител и просветител на българската национална духовност в Украйна. “Роден край” носи сериозен статут на държавен вестник, което ни дава широки права и изисква голяма отговорност. “Българи да си останем!” — e мотото на вестника ни и е желанието на всеки един от нас, работещ в редакцията, като в същото време се стремим това желание да присъства във всеки българин. ..”

Спомням си и една конфузна ситуация – под въздействието на някакво моментно хрумване реших, че щом съм в Украйна няма да е лошо да си попрактикувам руския (та нали толкова години го учихме в училище)..Много ми се обидиха и ми казаха: „ Говори ни на български, ние си го знаем…“До края на престоя си използвах единствено и само български. Начинът, по който там говорят е малко по-различен от този в родината ни. Езикът е по-диалектен, архаичен, стар български, наверно успял да се пренесе и съхрани през вековете. Естествено, на места е примесен с руски и украински думи…Тук ще направя едно вметване – сещам се за някои наши сънародници, които в дадени ситуации са се притеснявали да кажат, че са българи. Ако те видят с какъв плам в очите тези хора ме питаха „Ама ти истинска българка ли си, от България?“, мисля че никога вече няма да се засрамят да се наричат така.

Имах възможността да попадна и на няколко техни празника. Единият беше в центъра на селото, на площада, голяма веселба падна – много музика и танци, те имат много ансамбли за българска народна музика, които пяха и танцуваха. Присъствах и на едно младежко събиране, където всички без изключение така умееха да танцуват хора и ръченици, че ме засрамиха….аз, която съм израсла в България не можех да играя и на половината на тях.

Най-близкият град до Каменка (на около 10 км.) е Измаил – кацнал на брега на Дунава, много от студентите учещи в България пътуват с комета от там до Силистра – удобно, приятно и бързо – за около 5 часа си в България. Разхождайки се из базара в Измаил срещнах Руслан Мъйнов – та нали и той е бесарабски българин и то точно от този регион. Много са прославилите се българи от този край – министър-предедателят на България в началото на 90-те години – Александър Малинов, първият ректор на Софиския университет – Александър Теодоров – Балан, певецът Иван Минковски и много други.

А пътувайки на обратно с автобуса от Измаил до Каменка, за момент изключих че съм в държава различна от България – та всички там говореха на български…

И до ден днешен ме възхищават тези хора – няколко поколения подред родени в Украйна, повечето никога не стъпвали в България, но не само успели да съхранят родния език, всички обичаи и традиции, но и не пропускащи повод гордо да се наречат Българи. Бесарабските българи ми предадоха един незабравим урок по родолюбие. Сега, когато и аз съм на хиляди километри от родината още повече започнах да ги уважавам и разбирам колко е важно ( и не винаги лесно) да успееш да запазиш националното си самосъзнание, бит и култура. Защото „Не е българин този, на който родителите са му българи, а този, на който децата са му българи…“

ИСТОРИЯ

Бесарабски българи са българите живеещи в областта Бесарабия, разделена между Молдова и Украйна (Одеска област) . По официални данни българското етническо присъствие в Бесарабия може да се оцени на 380 000 човека. То датира от ранното Средновековие. Начало на днешното българското присъствие в този район обаче е поставено в края на 18 и началото на 19 вел. Българско население се преселва в Бесарабия по време на феодалните размирици в Османската империя и след руско-турските войни в този период. Особено големи са преселническите вълни след войните от 1806 – 1812 и 1828 – 1829 г. Две са основните причини за преселването на българите в Бесарабия. След приключването на войните и изтеглянето на руските войски българите са се страхували, че башибозуците ще си го изкарат на невинното местно население и това ги е принуждавало да търсят спасение чрез бягството. В същото това време след 1812 г. Русия завладаява територията известна под името „ Буджака“ (Районът е заключен между Черно море и реките Дунав, Прут и Днестър. ), където са живели ногайски и татарски племена. Тези племена са били мюсюлмани и съюзници на Турция и поради тази причина са насилствено изселени от тези райони. Затова православните заселници от Балканите (основно българи, но също албанци, сърби, гагаузи), са добре дошли на Русия

Колко масови са били миграциите на българи през 18 – 19 век в южна Русия свидетелства едно много силно произведение на Георги Сава Раковски, публикувано в сп. „Дунавски лебед“, който уплашен че територията на днешна България може да загуби своя български етнически характер пише до българите да не се поддават на лъжливите и примимливи обещания на руските власти, да не напускат прекрасната си родина България и да не отиват в дивите, сухи и пусти степи на южна Русия. Руските власти съзнателно са примамвали българите християни да заселват тези покрайнини на Руската империя, защото са се отличавали с трудолюбие и са били благонадежни спрямо властта. Попадйки в тази степ, където няма почти нищо са били нужни страхотни усилия и къртовски труд, но българите успяват да облагородят тази земя и да превърнат дивата степ в райска градина, а така също да запазят българското си национално чувство, носиите и народните обичаи.

Не може да не споменем името на Генерал Инзов, (тук отварям една скоба, че след като научих за този генерал и неговото отношение към нашите сънародници извън граница, бях много учудена, че неговото име е почти неизвестно в България.)..Но да се върнем към историята:

През 1818 година се създава Попечителен комитет за чуждестранни преселници в южния край на Русия. За негов председател е назначен генерал от инфантерията (пехота), герой на Отечествената война през 1812 година Иван Никитич Инзов – много строг и справедлив и невероятно честен. Той добре познава проблемите свързани с настаняването на преселниците в Буджак още от времето на Руско-турската война през 1806-1812 години. Именно по негово настояване Александър I през март на 1819 година решава да предостави на заддунавските преселници права на чуждестранни колонисти.

Генерал Инзов успява да извоюва на българите лична свобода и свобода на вероизповеданието (наред с православните в този край са се заселили и много немци, повечето от които протестанти), дава по 60 декара земя на семейство, освобождава ги от плащането на данъци за 10 години, освобождава ги от военна служба, дава им право да търгуват и строят фабрики. Голямо внимание обръща на училищата и изучаването на родния език ведно с руския. Не един път в неплодородни години отделя пари от държавната хазна, които спасяват от глад цели селища. Този невероятен човек е бил много обичан от българите-заселници по тези земи. Наричан е от тях „дядо“. И когато през 1845 год.той умира, ковчегът му е пренесен от Одеса до Болград (разстоянието е около 250 км. ) не с катафалка, а на раменете на опечалените българи, които са изминали цялото това разстояние вървейки,  а последните 4 км. –  на колене. Направена му е специална гробница и до ден днешен там се чете: …“Той даде на българите преселници нов живот в новото им отечество…“.

ТРАДИЦИИ И ОБИЧАИ

Едно от най-характерните неща за бесарабските българи е, че са успели да запазят и съхранят българските традиции и обичаи и то в архаичния им вид. Много са религиозни и спазват всички празници според православния календар. Интересен е фактът, че всяко село си има типични само за него обичаи, които не се срещат в другите села. (Една баба дори ми обясни, че по начина по който си връзват забрадките могат да ги познаят от кое село са.) Ще се спрем на някои от по-големите празници и на някои характерни за тях ритуали, които се спазват и до днес:

Сирница, Сирни Заговезни, Масленица

Централен обред на Масленица е палене на огньове на открито, които имат особено название –пушпалига. В голяма част от другите български села в Южна Бесарабия тези огньве са известни под название ламбадийа. Смята се за задължително да се палят огньове от слама. През запалените огньове прескачат деца и младежи, «за да няма бълхи».
Вече през 20-30-те години на 20 век обичаят да се прескача се разглежда като игра или забава за младежта. През обредните огньове скачат също и на кон «за здраве на конете».
В този ден млади момчета (йергени) яздят невпрегнати коне и без седло по селото, така те демонстрират осанка и обученост на конете, а също и своето майсторство на ездач. Роднини, приятели и познати ги канят да слязат от конете си и да опитат празничното угощение: чаша вино и баница с извара или обредно ритуално ястие
Макар че подобно обяздване да не се съпровожда от конни надбягвания, то се нарича кушийа, също както и конните надбягвания на Тодоровден.
През деня на Масленица младоженци ходят на гости при кумове, носят им подаръци и угощение – баница и вино. Влизайки при кумовете, младите целуват ръката им и просят прошка за свършените през годината грехове: «Да ни прусти грехувети». При това кумът отговаря: «Прустети и на нас». Кумата готви обилна трапеза. Смята се, че трябва добре да се наядеш с блажно преди дългото въздържание и употреба на постна храна . Основните блажни ястия на тази вечеря са баница, варени яйца и сирене.
Вечерта неомъжените девойки гадаят на пръстени «Упяване на пръстени».

Рождество Христово, Коледа

Рождество Христово, Коледа се отбелязва на 7 януари. Празнуването на Коледа продължава три дни (7-9 януари), съответно на укоренилата се традиция най-великите празници през годината (Коледа, Великден и Троица) да се отбелязват три дни подред.
Фактически празникът започва още през деня предишния ден, на 6 януари. Някои възрастни българи помнят, че Бъдни вечер по-рано се наричал Малка Коледа. Подобно особено название на вечерта преди празника се запази поради свойствената на този ден постна кухня, тъй като до полунощ продължава Коледният пост, а жителите на селото стриктно го спазват.
След обяд на 6 януари, още докато е светло, започват да коледуват момчета на 7-12 годишна възраст. Стопаните ги канят вкъщи, където коледарите свалят шапките си, покланят се пред иконата и заедно в един глас пеят коледни песни, след което им дават кравайче , приличащ на геврек, а също могат да дадат още и бонбони, орехи и други сладкиши. Някои по-заможни стопани дават на децата дребни пари. Коледарите закачат кравайчета на една връва, закачена на рамо, или, по-рядко, на пръчка, а другите неща ги слагат в дисаги. Започвайки от 50-60-те години, сладкишите и орехи ги слагат в торба.
Коледарите наближавайки двора, не викат стопанина, а веднага започват да изпълняват обредната песен, която се нарича по първите думи “Стани нине“
След като чуе тази песен, стопанинът трябва да излезе при гостите и да покани всичката група в къщата, например, с думите: «Флявайте, добри гости-кулидари».
Сутринта наКоледа коледарите отиват в храм, където освещават подарените хлябове.
Рано сутринта на Коледа, както и през деня предишния ден, отново започват да коледуват по-малките деца (7-12 години). Преди коледуването, в 4-8 часа сутринта, децата посещават сутришната коледна служба в храма.

Нова Година, денят на Св,Васил, Сурваки

Посрещане на новата година у българите е най-наситеният и богат на обреди празник през годината. В отличие от най-почитаните от българите празници Великден и Гергьовден, новогодишните тържества се различават от тях с архаична обредност и карнавално настроение.
Главното новогодишно карнавално действие са ритуалните шествия на маскирани момчета (сурвакари).
Също както и на Коледа, стопаните даряват коледарите с кравай, храна (сирене, сланина) и вино, а понякога и пари. В отличие от коледните песни, които са предимно с религиозно съдържание, в навечерието на Новата година ритуалните песни имат абсолютно светско съдържание, с пожелания за здраве, щастие, изобилие, благоденствие, а също така пожелание за много деца през идната година. Коледарите се държат разковано, влизат без да свалят маските си, продължават да пеят, а още се опитват незабелязани от стопаните да откраднат някоя незначителна дреболия.
Самото шествие на младежите от къща към къща е шумно и весело, много наивни и стиснати стопани стават обект на шегички и подигравки от страна на момчетата.
Рано сутринта на Нова година отново започват да ходят сурвакари. Те носят върбови клонки, понякога украсени с цветна хартия или искуствени цветя.
За стопаните особенно важно е сурвакарите да сурват децата в къщата, «за да са здрави». След като изпълнят обреда в къщата, стопанинът кани момчетата да сурват със сурвачката и добитъка «за здраве» с думите: «Пусурвакай кунети, кравети».
През деня на Нова година, който също широко е известен като ден на Свети Василий (Свети Васили), Василовци канят много гости и готвят обилна гощавка.
През този ден прието е също да се даряват подаръци. Младоженците задължително ходят при кумовете, даряват на кумата подарък, обикновено пола, кърпа, престилка или парче плат за рокля, а също донасят със себе си като гощавка кравай с кокошка или пуйка и половин литър ракия или шише вино. Кумът също може да подари на младите подаръци.
Като цяло празнуването на Нова година минава по-весело и разюздано отколкото празнуването на Коледа.

Великден, Възкресение Христово

Отбелязва се три дни, тъй като това е най-велик православен празник.
При голямо разнообразие обредни великденски ястия главното, несъмненно, е козунакът
Ако вечерната служба в църквата издържат далеко не всички жители на селото, то за сутришното осветяване на козунаци и боядисани яйца се стараят да попаднат всички домакини. Връщайки се от църквата вкъщи, те събуждат децата с думи: «Ставайте, деца, да идете червени ица». Цялото семейство разговява рано сутринта с козунак и боядисано яйце и само след това вече може да се яде блажна храна
На Великден, както и на други православни празници (Рождество Христово, Троица, Сирница, Успение на пресв. Богородица), младоженци посещават своите родни и наречени родители (кумове или кръстници). В първия ден на Великден ходят на гости при кумове или кръстници. Като обредно угощение обикновено взимат със себе си: голям кравай хляб (кравай), на който слагат варена кокошка или пуйка, половин литър ракия, козунак и 10 боядисани украсени яйца. Освен гощавката младоженците даряват на кумовете подаръци, обикновено това може да е риза или голяма бяла кърпа за жената (бял месал). Стопаните слагат маса за своите кумци, а след трапезата, която най-често се забавя до вечерта, също даряват ответни подаръци.
На втория ден младоженците отиват на гости при родители. Ако младата двойка живее отделно, то първо посещават родителите на съпруга, а на трети ден от Великден – родителите на съпругата, а ако живеят заедно, обикновено с родителите на мъжа, то младият заедно с жена си отива при тъста и тъщата.