Едни добри хора, които не искат да живеят като нас.

Мисля, че едно от най-хубавите ми пътувания в САЩ беше, когато се събрахме пет жени и трима мъже и тръгнахме да се видим с един амиш, който знаел цяр от някои болежки, при които учените доктори още от вратата режат ръце, крака и глави, ако требе, само и само да ти мине. Или поне  да свършат някоя работа, та да си изкарат надницата…

Като стигнахме при амиша, почнахме да влизаме един по един. Като влязах аз при него, и се изповядах, че нещо ми скърцат ставите, той постави показалеца си върху челото ми и нещо се заслуша. После ми разказа какво става из костната ми система. Беше пределно точен. Накрая ми даде няколко шишенца, които избра от една библиотека с поне потстотин също такива малки бутилчици…

Все още не сам готов да изиграя един тенис с Мария Шарапова, която много настоява да се снима с мене на корта, но никога не съм спал в продължение на месеци без каквито и да било болки по сглобките… или зглобките… не знам как точно се пише. Даже забравих, че ги имам. Да не би да съм ги забравил при този емиш? Бог знае.

Но помня, че след тази екскурзия седнах и написах онова, което понаучих за тези удивителни хора.

В общи линии следното…

Амишите живеят сред тихите и уютни селски райони на няколко часа път от Вашингтон и Ню Йорк, има ги и недалеч от Чикаго…

Първото, което знаем всички е, че те и до днес не употребяват електричество, както и още много други достижения на съвременната ни техническа цивилизация.

По земята на амишите ще срещнете обгорели от слънцето, излъчващи енергия и здраве жени в дълги рокли с бели и черни престилки. Черни – за омъжените, бели – за незадомените. С кравите се занимават босоноги момчета в сламени шапки, мъжете са с бради, но без мустаци, а по пътищата в бодър тръст пробягват кончета, теглещи леки, малки, почти като играчки, каручки…

Всичко това е само външната картина на една дълбоко религиозна философия, която управлява живота и съдбините на тези хора. Те са потомци на Якоб Амман, който създава своето учение през 17 век в Германия и намира много поддръжници. Амишите приемат Светото Кръщения в зряла възраст, убедени са, че държавата и църквата трябва да бъдат отделени, че да носиш оръжие е грях, а религиозната им преданост се състои изцяло от това да следват беззаветно думите Христови.

Първите последователи на това учение били жестоко преследвани. Тях ги давели във водите на ледени реки и езера, изгаряли ги като факли на кладата. Изумително е колко жестоки и колко далече от Христа могат да бъдат хора, които се наричат “християни”…

Спасявайки се от гоненията, амишите потърсили нови страни в Европа, но и там били посрещнати враждебно. Накрая, за да съхранят живота и духовната си същност те се преселват в Америка.

По днешните си места идват през 18 век и получават пълна свобода да изповядват вярата и обичаите си.

Знаейки, че ще запазят общността си само ако не се пръснат из съседните градове и щати и не се смесят с пъстрото американско общество, те ограждат живота си в твърде тесни рамки. Така живеят вече трето столетие. Затова и фамилиите, които срещаш тук са не много разнообразни – навсякъде са Фишер, Леп, Еш или Шолцфуш…

Заселват се в Пенсилвания, Охайо и други райони на САЩ. В последно време броят им

нараства значително. Причината е в голямата продължителност на живота и почти сведената до нула смъртност при многото деца, които се раждат във всяко семейство.

Животът им и днес прилича на оживяла картина от европейските художници на 17 и 18 век. Сякаш попадаме в музей, където експонатите са живи и дори много жизнени. Всичко е безукорно чисто, красиво подредено, миниатюрно и сякаш нарочно направено много по-различно от онова, в което ние живеем под неспирния за времето ни стрес.

Почти всеки от нас би се чувствувал неловко при първата си среща с хора, така да се каже, от отдавна минало време. Но почти веднага този праг се прескача твърде лесно, при това повече благодарение на “старинните хора”, отколкото на нас – от шумната днешна цивилизация.

Всичко при емишите излъчва добра и чиста енергия, уют и богата душевност. Те сякаш ни поднасят учението на Спасителя в най-верния и неопетнен вид. Помним как преди година объркан тип застреля няколко деца в едно училище на амишите и помним как след това те простиха на убиеца, изгориха оскверненото училище, направиха ново за децата си и се погрижиха материално за децата и семейството на убиеца, който също бе вече в другия свят, вероятно в ада…

Не, те съвсем не са някакви мрачни религиозни фанатици, по-скоро са усмихнати, добри, радушни хора. Техните къщи са открити за хората. Домовете им са без каквито и да е украшения, но от всяко кътче прозира грижа и любов. Осветяват се с газови лампи. В кухнята си имат даже и хладилници, но – газови хладилници! А кухнята почти навсякъде е основната площ в жилището. Своеобразен център на дома. Тук не само приготвят гозбите и се хранят, тук шият, четат, това е и мястото за игра на малките деца.

Външният човек ежеминутно се стряска от какви ли не хитроумни приспособления, които заместват вездесъщото за нас електричество. Например, необикновеният начин, по който са докарали водата в своя дом. Амишите максимално са облекчили своя живот, при това без да нарушават облика и мисията на околната природа.

Отказът от електричество, автомобили, от традиционната медицина, от много други достижения на съвременната цивилизация, съвсем не се базира на религиозна основа. Само по себе си електричеството не е зло. Но то може да пренесе сред амишите цялото блато на съвремието, обилно подхранвано и разпространявано, примерно, от телевизията.

Те се познават и по дрехите. Жените са в дълги рокли, обикновено в черен, син или

зелен цвят. И обезателно със споменатата вече черна или бяла престилка. Мъжете са в черни или тъмно-сини костюми. Никой не слага колан – панталоните се придържат от презрамки. Копчетата също са табу. Закопчаванията стават със специални кукички. Ризите не са никога пъстри, а си имат свой чист цвят – бяла, когато човек отива на богослужение. Гардеробът завършва с обезателната черна, филцова, шапка. Момчетата носят също шапки – само че сламени.

Жените се учат да шият още от малки. Най-често всичко, което семейството слага на гърба си, е изплетено и ушито от жените в дома.

Амишите не се притесняват от срещите си с хора, които живеят по друг начин. Те нито възприемат техните нрави и опит, нито се стараят да им предложат своето. В отношенията си към другите и помежду си са дружелюбни, говорят с някаква особена мекост и приветливост. “Животът е твърде кратък за да се ненавиждаме, а сърцата ни са твърде скъпи за да ги разбиваме” – казват емишите.

Говорят свободно на английски, но помежду си общуват на старинен немски. А на всички американци, по стара традиция, казват “англичани”…

Търсете  ги в Охайо, Пенсилвания и Индиана

Амишите (Amish) са анабаптистка християнска религиозна група, живееща в САЩ и Канада. Наброяват около 250 000 човека. В Охайо е най-голямата концентрация на амиши (65 000), следва Пенсилвания (57 000) и Индиана (47 000). Окръг Ланкастър в Пенсилвания и районът на град Берлин и окръг Хоумс в Охайо са няколко известни места с голяма колония на амиши. Общност от 2 200 амиши има и в Артур, Илинойс.

Има няколко различни групи амиши, които се различават помежду си според разбирането им за религията и начина на живот.